Нова Зора

(Бележки на коляно)

Каква досада! Между автобуса ми, пристигнал от Баня Лука в Ниш и другият, с който ще пътувам за София, има цели 10 часа. За това време мога десет пъти да обиколя града. Е, хайде, с Бога напред!

Каменната дига над река Нишава, пресичаща града, цялата е изрисувана с любовни графити – сърца и сърцераздирателни послания като например това, в свободен превод гласящо: „Ти си най-хубавото нещо на света и макар че никога няма да сме заедно – винаги ще те обичам!” А към водата се спускат стъпала – някои са мъшасали и обраснали с трева, затова на отсрещния бряг двама служители от местната „Чистота” ги остъргват с оглушителна електрическа косачка. Аз пък седя на този, срещуположния – еднакво отчуждена и от вечната любов, и от вечната, неизтребима трева. По моста минават дългокраки момичета (отсреща е сградата на Нишкия университет), старци с пазарски чанти (наблизо, покрай крепостната стена на строената през 1719 г. Стамбол капия, има голям пазар), но пътят и на едните и на другите прекосява малка градинка  с издигнат в средата й куполообразен мемориал в памет на загиналите от бомбардировките на НАТО през 1999 г. мирни нишки жители. На една от каменните стели е издълбано: „Чекамо васкресенье мртвих у живот будучег века. На Видовден 2000 г.”

Любов, живот, смърт... Балканска сюита, изпълнявана от оркестъра за сватби и погребения на Горан Брегович, понякога накъсвана  от зловещото кресчендо на бомби или на автомати „Калашников”.

В животинския свят самците от еднакъв вид враждуват и се избиват помежду си само през размножителния период, оспорвайки си самката. По време на своеобразните си зоологически „Троянски войни”... Иначе, за по-голям къс от плячката или маркиране на територията, обикновено се разминава със страховито ръмжене, целящо прогонване. А ние хората?

Толкова си приличаме със сърбите, толкова сме близки по език, манталитет, рефлекси. Да не говорим за общата ни топонимика: Слатина, Д. Брестница, Лесковац... Към тези селища пред очите ми тръгват автобуси от „станцията“. Същевременно – и това няма как да се изличи! – сме воювали един срещу друг в не една и две братоубийствени войни. Воювал е мобилизираният през 1916 г. по-голям брат на дядо ми по бащина линия – възпитаникът на Сорбоната Минко Попов (дали не затова, съкрушен от абсурда на омразата, се самоубива едва 27-годишен?...) Воювали са „симпатиите” на баба ми по майчина линия, пъстрооката г-ца Надя, в чийто архив съм виждала пощенски картички от фронта  на Първата световна – снимки на млади мъже върху коне, с описания на тежкия военен бит и носталгични въздишки: „...а вие сигурно все така се събирате вечер, танцувате...” Последиците от тези войни са трагични, особено за нас, българите. Не случайно са влезли в историята като национални катастрофи.

И в литературата – като черна сага за драматичната съдба на стотици хиляди сираци и бежанци, прогонени от родната земя, белязани завинаги от мъката.

Античната митология гъмжи от зооморфни и антропоморфни същества – едни са  фриволни като сатирите, други – страховити като кентаврите и ериниите, трети – беззащитни...  Странно нещо е човешкото въображение, раждащо хибриди, за да си обясни света или да помири несъвместимото. Но то е страшно, когато ражда чудовищни понятия, колкото и неутрално да звучат понякога. Едно от тях е понятието геополитика. То носи в себе си унищожението и е антихуманно по своята същност.

Няма да забравя колко приятелства се разпаднаха през споменатата вече 1999 година, когато някои от българските ми колеги – писатели и журналисти – се присъединиха към „цивилизационния избор”, направен от тогавашното българско правителство за удари срещу западната ни съседка. В името на новите геополитически интереси.

Реката тече и изтича. „Не можеш два пъти да влезеш в една и съща вода” – казал го е Хераклит. „...И тя да е същата” – това продължение обикновено не се цитира, то не е популярно. Но любовта винаги е една и съща. Смъртта – една и съща. Атавистичният страх от тъмното – един и същ. Бях изненадана, когато колегата ми от Баня Лука, сръбският  поет, преводач, драматург, режисьор Предраг Бйелошевич ми заговори за стихосбирката си със  заглавие „Страх от светлото” и дълго ми обяснява тази своя необичайна метафора. И си припомних Оруеловите „Ферма за животни” и „1984”, където по-равните внушават на равните, че ВОЙНАТА Е МИР, СВОБОДАТА Е РОБСТВО, НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА. Всичко това се случва на светло.

По какво бруталния тероризъм се различава от перфидната лицемерна загриженост на великите сили за демократичността на режимите в Източна Европа и по други континенти? Геополитика. Безжалостен кентавър, изпотъпкващ всичко с копитата си, но маскиран като крилат кон или дори като гълъбче на мира.

Втора поредна година внучката ми прекарва по четири месеца на студентска бригада в САЩ – като спасителка в басейн. Когато се върне, я закачам – колко кандидат-удавници спаси? Моята Бистра много харесва американците. Намира ги за изключително толерантни и мили. Не се съмнявам в преценката й. Но на снимките, които качва през тези 4 месеца във Фейсбук, кой знае защо обикновено е със сърби, хървати, черногорци. Какво да се прави? Хомо балканикус е друго неизтребимо понятие, също като тревата. Копнея тя да живее в един друг свят, където да няма срутващи се небостъргачи и сринати мостове; да може да влиза – пряко природните и философските закони – във водата, която винаги да е една и съща. Водата, над която се носи Духът, за да сътвори Живот, а не инстинктът, носещ разрушение.

02.09.-11.09.2014 г.

---

Наскоро излязоха от печат два луксозно оформени тома с избрано творчество на поетесата Надя Попова - „Послепис за зрящи“ и „Нетленна светлина“,  издадени от издателство  „Захарий Стоянов”. В първия том - „Послепис за зрящи“ - авторката е подбрала стихотворения, есета, портрети и литературна критика, а във втория - „Нетленна светлина“ – великолепни  преводи на поезия от руски поети, които дават отговор защо Надя Попова е една от водещите у нас професионални преводачи на художествена литература от и на руски език.  „Присмехулно стихотворение“ и есето „Балканска сюита“ са от „Послепис за зрящи“, а преводът на „Акробат“ от Владислав Ходасевич е от сборника „Нетленна светлина“.