Нова Зора

Напоследък в българския обществен и политически живот усилено се заговори за плагиатство, за интелектуално за безочие и грабителство. Падат кариери на изгряващи звезди в политиката, но други светят все така с отразена светлина – нагло и безпардонно. Партия ГЕРБ, която за своето 11-годишно управление буквално удуши България, не се посвенява да скверни българските светини и българската чест, с цел да запази разклатените си позиции. Става дума за два „уникума“ на гербарастката дипломация и политика - Таня Димитрова, медицинска сестра от Ямбол, в момента „генерален консул“ в Милано и Калин Каменов от село Галатин, Врачанско - понастоящем кмет с втори мандат на моя роден многострадален град Враца.

В следващите редове ще ви разкажа как тези две гербаджийски креатури обсебиха безцеремонно моя труд и моите инициативи в любимото ми село Болгаре, в Ломбардия, Северна Италия и как отчетоха „дейност на международно равнище“.  Тяхната едничка цел бе да запазят постовете си и да бетонират своите политически кариери. Тези две гербарски „калинки“ не се посвениха дори да използват святото име на Апостола на свободата, най-великия български национален герой, за да позабършат репутацията си и като имитират родолюбие към името българско, да се възправят  готови за бъдещи политически домогвания в „дипломацията“, а защо не и в Европейския парламент.

Ето един крещящ пример за тяхното удивително безхаберие, еластичност и нискочела комбинативност  с цел, политическо оцеляване и продължаване на безнаказаното им обогатяване за сметка на държавата и обществото.

В началото на ноември 2016 г. посетих село Болгаре в провинцията на град Бергамо в Ломбардия, с изследователска цел и изцяло на свои разноски. За  пътуванията и работата си не съм взела и стотинка нито от държавата, нито от някоя община. Необходимите за историческите ми изследвания средства идваха само от нищожната заплата, която получавах като болногледачка в емиграция и всъщност „ощетявах“ собственото си семейство, което оцеляваше в мизерни условия в България. Ломбардското село Болгаре далеч не е единственото селище, основано през Ранното Средновековие от българи, което съм посетила. В моята работа обаче то се открои по три пункта. Първо - то едничко бе запазило непокътнато красноречивото си име, което е точен образ на нашия български етноним. Второ - там бях посрещната с най-голямо гостоприемство от администратори и интелигенти, за които историята беше професия и страст. Това бяха тогавашният кмет - Лука Серугети, историкът Франческо Локатели, шефът на полицията - команданте Силвано Гусмероли, дългогодишният стар кмет на селото, 84-годишният Антонио Фолиени и мнозина други. Трето - статиите ми, посветени на Болгаре, получиха най-голям обществен отзвук и популярност в България - особено обширната ми студия „Виа Болгера - Българският път. При българите от с. Болгаре, Ломбардия“, която е качена в Интернет и е на разположение на всички. Както и голямото интервю, което направи с мен журналистка от Врачанската телевизия - то все още циркулира в Ютюб.

С видеото и печатните материали, създадени веднага след посещението ми в Болгаре и тиражирани в почти всички централни издания в края на 2016 г., осведомих  българското общество за съществуването на с. Болгаре (и множеството селища от „българския ареал“ в Северна Италия) и го запознах с щателните си проучвания на неговата история и топонимите в неговото землище - истинска българска съкровищница. От мен българите в България узнаха за българите в това емблематично село в Ломбардия. И също от мен „болгарензите“ - жителите на Болгаре - научиха, че на картата на България има един все по-намаляващ и опърпан, ограбен до шушка, областен град Враца - моето родно място!

Как изобщо стана дума за Враца?

Италианците не я бяха и чували. Знаеха само столицата София и пристанищата Варна и Бургас, но когато ме изпращаше в обратен път към България, при самото ни прощаване, кметът Серугети изрази желание общината му да се побратими с българско селище. Бях трогната и му предложих моя роден град Враца! Да, Враца е „областен град“, но представлява пълна руина, с население, което за трийсет години „демократичен преход“ намаля от 95 хиляди на 40 хиляди (максимум, въпреки че според официалната статистика брои 50 хиляди). На фона на врачанската разруха - село Болгаре, отстоящо на 18 км от Бергамо и на петдесетина от ломбардската метрополия Милано, беше наистина блестящ партньор за побратимяване! Г-н Серугети се съгласи и през декември 2016 г. аз се върнах в България, за да разпространя моите изследвания за Болгаре (те влязоха в третата ми книга „Злато за смет“) и да се срещна с врачанската администрация с оглед  бъдещо побратимяване.

Именно тогава за първи път разговарях с врачанския кмет от ГЕРБ Калин Каменов. Направи ми потискащо впечатление. Думите трудно се ронеха от устата му, с мъка свързваше подлог и сказуемо в изречение, но с изненадващо високомерие ми заяви, че щом италианците предлагат („предлагат“! - та те нямаха представа, че Враца съществува на картата), то тогава е редно да го поканят (подразбира се - на техни разноски) в Болгаре и той, начело на свита общинари по негов избор - със сигурен преводач (!), няколко пъти наблегна на „сигурния преводач“, сякаш аз, „несигурната“, съм се натискала да му превеждам - щял да поседи известно време в Ломбардия, да прецени възможностите и едва след това да реши дали си струва да приеме подобна оферта. Излязох възмутена от кабинета му. Италианците, на които бях длъжна да предам резултата от „аудиенцията“ (направих го в смекчен вид), запазиха спокойствие, но твърдо обявиха, че подобни условия са неприемливи за тях. В интервюто си за врачанската телевизия, аз не показах пълното си разочарование от срещата с този типичен местен гербаджийски феодал - все още се надявах свидната ми идея да се осъществи. Тогава още не познавах дебрите на тъмната му безпросветност, тясната му близост с Бойко Борисов, ненаситната му алчност за ценни имоти, надхвърляща далече деянията на предшествениците му, странната му „диплома за юрист“, апетитите му за бъдещо евродепутатство... Врачанското гражданство е завладяно от ужасен страх пред този кмет, когото ми описват като извънредно отмъстителен, така че - ако нещо ми се случи - поне ще знаете откъде ми е дошло. Най-големият му  управленски триумф е препокриването на пешеходната алея от църквата „Св. Николай“ до бившия ресторант „Здравец“ с нови бетонни плочи, след като направи на юфка старото мраморно и керамично покритие с тежките камиони, които пращаше да закачват мартеници и великденски яйца по дърветата - непоносим кич. Само на  пет метра встрани от „излъсканата главна“ властват плачевен упадък и разруха. За сравнение ще спомена, че кметът на съседния град Монтана, е превърнал бившия Михайловград в образец на европейски регионален център - с прекрасни градини, езера, ремонтирани сгради и две големи престижни болници - ако бях го посетила преди време, никога нямаше да се обърна към Калин Каменов. Тогавашната зам.-кметица „по културата“ на Враца - Петя Долапчиева (днес зам.-кметица „по образованието“), детска учителка, ми се похвали при единствената ни среща - по друг повод - че е първата, която е вкарала в действие „напредничавите предписания на филантропа Сорос“, касаещи дечицата в детските градини. Изтръпнах от ужас.

Узнавайки постепенно всички тези неутешителни подробности, започнах да се радвам, че идеята за побратимяване на Враца с любимото ми Болгаре, се провали.

Настъпи затишие, но междувременно не преставах да общувам с моите приятели от Болгаре - аз ги търсех от Швейцария, те ми се обаждаха от Италия. През 2019 г. неочаквано прочетох в съобщенията на МВнР, че някоя си г-жа Таня Димитрова, отскоро генерален консул в Милано, посетила село Болгаре, установила връзки, дискутирала проблеми на историята и открила „изложба“. Тъй като никога не бях чувала това име, потърсих сведения за въпросната г-жа в Гугъл. Там ме чакаше истински калейдоскоп от разнообразната политическа акробатика, катапултирала Таня от Ямбол до върховете на „дипломацията - ала ГЕРБ“.

Вие можете спокойно да се запознаете със стремителната политическа кариера на Таня Димитрова като прочетете за нея публикациите  в Гугъл. На 07.09.09. сайтът „Десант” публикува статията „Уникум оглавява Областната управа в Ямбол“. Следва статия в същия сайт от 30.03.2012, чието заглавие гласи: „ГЕРБ праща уникум от Ямбол за посланик в Загреб“. Препоръчвам ви също „Цирк МВнР“ на сайта „Бургас под  лупа“, както и „Пращаме уникална медицинска сестра за посланик в Загреб“ на „Флагман.бг”.

От този мощен „информационен поток“ се разбира следното: Таня Димитрова е била мед. сестра без нито ден стаж „по специалността“. Привличало я повече политическото поприще - щото в него „има келепир“ (по израза на безсмъртния праобраз на гербаджийското съсловие).  Баща  й, „стара-стария“, имал скромно електронно вестниче, което поставил изцяло в услуга на ГЕРБ и лично на бат`Бойко. Като пръв знак на благоволение, Димитрова станала призьорка в конкурс кой да списва и издава общинската брошурка, въпреки че едно от изискванията било кандидатите да имат журналистическо образование. Впоследствие даровитата списователка представила и диплома по журналистика. Нещо повече - за по-малко от две години тя „завършила“ и теология, че и още нещичко в добавка, показвайки „удостоверения“ за владеене на „църковнославянски, латински, библейски еврейски и библейски гръцки“ - по собствения й израз. За издаването на брошурата тя поискала и (май й дали) 35 хиляди лева на месец (но пари ли са това за такъв шедьовър!). Скоро видната гербаджийка била назначена за областен управител на Ямболска област, а когато финансовите й злоупотреби на този пост нараснали така стремглаво, че било вече невъзможно да се гледа пред тях, добрият дух Николай Младенов, тогавашен външен министър, изстрелва наша Танка в Загреб като извънреден и пълномощен посланик! Боже опази! Това поредно „възхитително“ дело срещу интересите на нашата страна, не е станало без личното застъпничество на Барба Ганис – дипломатическият имунитет й е бил нужен като „въздуха и водата за всяко живо същество“, защото без него съдебното преследване е щяло със сигурност да вгорчи живота й. А от Загреб, където уникумът на ГЕРБ се е оказала „наследница“ на един от най-блестящите български журналисти и интелектуалци Велизар Енчев, въздушното течение я отнася насред столицата на световната мода - Милано. Таня се изрусява, добива по-цивилизован вид, различен от първоначалния ѝ - и започва да мъчи „мозъка си“ как да остане в дипломацията - обратният път към Ямбол е опасно миниран. Именно в тоя съдбовен миг някой от „екипа й“ съзира моята студия за Болгаре в Интернет и се впива като кърлеж в тази възможност. И  заминава за Болгаре „да установява връзки“.

От Италия ме осведомиха, че такава особа се е появила в безметежното им селце и е направила „изложба“ - снимки на български градове. Самата тя се е увековечила на фото с кмета Серугети. Когато италианците ѝ казали, че една българка е проправила пътя към тях и й предложили да ме повикат, нито Танка, нито „екипът“ ѝ, са проявили интерес към скромната ми личност. Явно съм била персона нон грата, чието дело е предвидено „за използване“ с други цели и по други параграфи.

Следва