Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 37 (19 октомври 2021) ОПТИМИСТИЧНИЯТ СВЕТОГЛЕД

ОПТИМИСТИЧНИЯТ СВЕТОГЛЕД

Е-поща Печат PDF

Срещу опитите за подмяна  на културната  самоличност на българската  нация


Националното съзнание, с което България навлиза в новата епоха, се нуждае от нова нагласа, нови критерии за историческото ни присъствие в световната история. Това впрочем не е самоцел и начин на самоутвърждаване в контекста на бъдещето. Това означава съзнание за съответствие с историческата истина за България като „Държава на духа“, с изключителен принос за формирането и развитието на новата европейска култура и цивилизация. Известно е, че още през ранното Средновековие, България дава силен тласък, в най-широкия смисъл, на великите постижения на творческия разум. Неговата най-дълбока същност се съдържа в хуманизма като победа на светлината над мрака.

Ето защо, за народ като българския, е абсолютно задължително да види скритите си духовни богатства, които той притежава от векове, но които недостатъчно осъзнава или неадекватно ги осмисля. За да тръгнем към това бъдеще, трябва да надделеем над широко разрастващите се неверие и скептицизъм в нашето общество, относно неговите исторически начинания и национални каузи.

Историческият опит ни убеждава, че една държава или нация е способна да изработи обоснована и изразяваща нейната природа и същност политическа стратегия, когато се обърне към себе си, като се „погледне“ и “опознае“ със собствените си очи, а не през чужд, наложен от господарите на деня, поглед.

Българската историческа наука, литература и изкуство убедително разкриват причините за днешното ни състояние, както и опасността инерцията на отрицанието, да се превърне в характерна черта на българския дух. Добре известно е, че десетки поколения българи живеят в тежки времена, с унищожен елит, със сринат етнодемографски потенциал. За дълги години те са лишени от собствени държавни институции, от нормално функционираща църква. В онези тежки векове българите като народ са буквално забравени от света. Нарушено е елементарното правило на мъдростта на вековете, което гласи, че за една личност или за една нация не се съди по това, в което те не са успели, а по това, което са направили и към което непрестанно са се стремили. Не веднъж външни сили са се опитвали да прекъснат или да отклонят България от нейния  закономерен път на развитие. Най-тежките последици са от контрареволюцията, извършена преди 32 години, под прикритието на „преход“ от социализъм към капитализъм и от тоталитаризъм към демокрация. Обединени в мощна идеологическа атака, от позициите на див антикомунизъм, външни и вътрешни сили се опитваха да омаловажават, а дори и да отричат завоеванията на съзидателния период на социализма. Натоварваха го пропагандно с тежки грехове, по-страшни, по-ужасни дори от фашизма, опреличаваха го на невиждана досега тирания.

Не беше трудно да се забележи как този разрушителен сценарий се прилага по един и същ начин и с едни и същи средства за всички бивши социалистически страни, в т.ч. и за Съветския съюз. В Русия, Горбачов бе изместен от Елцин. В България, дейците на БКП, започнали „перестройката“, бяха изтикани на заден план. След пламъците на опожарения Партиен дом и поруганата сграда на Народното събрание, те вече не бяха необходими. Историята безразсъдно подменяше съзиданието с разруха и хаос. От самото начало бе ясно, че в основата на тази тотална деструкция стоят „националните интереси“ на световната олигархия, чиято крайна цел бе Европа отново да възвърне отхвърлената от човешкия разум колониална система.

Тогава малцина съзнаваха, че се извършва не „перестройка“, не дори „преход от тоталитарен към демократичен социализъм“, а реставрация на един отречен от историята обществен модел, който трансформира тоталитаризма в плутокрация, и чрез грабежа, корупцията и насилието, възстановява властта на олигархията. За тази цел капиталовите потоци бяха преместени от руслото на съзиданието към порочния кръг на корупцията и лесното обогатяване. Основният способ в това отношение бе узаконеното разграбване на общественото богатство под формата на приватизация. Така за индустриална база, надхвърляща по официални оценки 40 милиарда долара, в държавната хазна постъпват по-малко от  2 милиарда.

Този факт само потвърждава, че през т.нар. преход, у нас и в повечето от бившите социалистически страни, се възпроизвежда всъщност  онзи обществен модел, родил най-уродливата цивилизационна система - потребителската стихия, в която благоденствието на малцинството, е за сметка на ограбването и страданията на милиони хора. Днес 1% от населението на света притежава 50% от всички доходи, останалите 50% са притежание на  99% от него. Порочната неолиберална версия на капиталистическо-пазарно производство, както и философията на новата колониална система в България, по тези показатели, са победили напълно.

Това състояние на обществото тегне като воденичен камък и прави невъзможен националния консенсус по най-кардинални въпроси на историческото ни развитие. Постоянното разминаване между позициите на управляващия елит и народа, е основната причина да бъде унищожавана общата духовна опора, изградена от предците ни, през вековете. А невъзможното обединяване на нацията в името на общи ценности, принципи и идеали, предопределя нерадостното ни бъдеще.

Всички начинания на управляващите през този период,  които водят до разграбването на сътвореното от народа национално богатство, които предопределят и унищожаването на основните структури на материалното и духовното производство, наред със съсредоточаването на националното богатство в ръцете на местни и чуждестранни лица, и въвличането на страната във военното противопоставяне с Русия, се натрапват на народа ни, въпреки неговото неодобрение, воля и съпротива. Българската нация днес е въвлечена в спиралата на дълбоко вътрешно разделение. Расте инерцията на центробежните сили; дезинтеграцията обхваща всички нейни физически и духовни сегменти! Нацията е пред опасността да се разпадне и да изчезне като субект. Затова допринасят в голяма степен и външните сили. Те отдавна мечтаят да видят „България без българите“ и умело тласкат управниците ни към поведение, което изправя държавата и нацията пред риска да изпаднат от своята историческа и духовна орбита. И възниква въпросът: в това състояние на  безтегловност, в отсъствието на вярна посока за развитие и без оптимистична визия за бъдещето, какво ще  завещаем на идните български поколения?

Смисълът на онова, което става пред очите ни, може да се определи като повсеместно отчуждение. Отчуждаваме се от историята си; стесняваме своето етнокултурно пространство; линията на съдбата ни все повече изтънява... все по-често най-важно се оказва последната политическа победа. От нея започва и новото летоброене. И всичко преди това става обект на отрицание, на поругаване, на обструкции и цинизъм. Заличават се историческите надписи; събарят се паметници; пренаписва се историята; рушат се авторитети; отхвърлят се имена, свързани с огромни постижения на науката, културата и изкуството!... Изопачава се грубо историческата истина. Робството се представя за „присъствие“. Ботев е заподозрян в предизвикването на етнически сблъсъци. Захари Стоянов отново е преоценен, отново е жертва на предразсъдъци. Герои се представят за екстремисти и терористи, за разбойници. Престъпници и убийци се реабилитирват като герои и мъченици на свободата! Отчуждаваме се от националния идеал. Всичко българско се обезценява. Бягството от България, желанието да се работи във и за друга държава, се възприема като проява на предприемчивост и израз на свободолюбие.

По официални данни около три милиона български граждани са напуснали страната! Темпото на емигриране през годините почти се запазва. Хиляди хора се чувстват излишни в родината си. Нямат работа, нямат земя и не виждат тук своето бъдеще. Пред тези обстоятелства те са изправени пред трагичния избор: или гладна смърт, или нечестен живот в Родината! Другият начин за оцеляване е да емигрират в друга държава. Този принудителен избор твърде често ги поставя в ръцете на спекуланти, на фалшификатори, на корумпирани посредници, които уж уреждат емигрирането им, съгласно правото на свободно движение, представяно като висша „европейска ценност“.

Всеки призив за национално достойнство, за възраждане на националната идея, се обявява за националсоциализъм. По първите политици постоянно демонстрират излишък на привързаност към чужди национални ценности. Умножават се разни „фонски“ и „фенски“ настроения и начинания, които по изкуствен начин увеличават „англофони“, „франкофони“, „туркофони“ и т.н. Привързаността към българските национални ценности и символи се смята за признак на тоталитаризъм. Спада раждаемостта, а родени деца са продават на чужденци; други се изоставят на произвола на съдбата. Българки отказват да раждат, предпочитат удоволствия извън брака, отдават се на проституция, на сводничество. Разни посредници ги изнасят като секс робини в чужбина. Духовната атмосфера в страната все по-плътно се зарежда с чужди интонации - песни, речи и духовни ценности, отличаващи се с ниска художествена стойност и открита антибългарска насоченост на своето въздействие. Отчуждението се изразява и в отродяването на много съставки на българската нация.

Духовното отчуждение се подсилва чрез продажните средства за масово осведомяване – телевизия, радио, вестници, чуждонационални филми, песни, видеопродукти и т.н., които се надпреварват да запълват духовния вакуум, в който е изпаднала нацията. Не се забелязва, че в тях съвременният българин се сблъсква с един напълно чужд на своята духовна нагласа свят от герои, картини, художествени образи, естетически абсурди. Все по-безспорно става обезбългаряването на духовното ни битие. В същото време се извършва и своеобразно културно прочистване на България като духовно пространство. Отчуждение от един оптимистичен светоглед за по-добро бъдеще става все по-важен елемент в живота на нацията. Неговите основни характеристики се обозначават със събирателния термин безверие, което се чувства все по-силно и присъства навсякъде. Някои от неговите проявления са:

• Всеобщо болезнено обезверяване;

• Липса на обединяваща идея;

• Живот на дребно, без високи цели и идеали;

• Загуба на доверието между хората, отчуждение, злоба;

• Нихилизъм, изцяло подчинен на духа на отрицанието;

• Живот без полет и въображение, живот за деня, а не за вечността – щастие сега, на всяка цена и с всички средства;

• Загуба на любовта към другите, към живото и живота, груб индивидуализъм и пълно безразличие към обществените интереси, завист;

• Липса на съзнание за отговорност и присвояване на общото благо за свои егоистични цели;

• Комерсиализация на изкуството и постиженията на културата, превръщайки ги в масово и тотално разложение чрез подхранване на първичното, скотското и бездуховното у индивида;

• Масова десакрализация и дехуманизация.

Въпреки известните си терзания българинът винаги в душата си е поддържал светлината на една непомръкваща надежда, която е била и негова пътеводна звезда. Наш свещен дълг, дълг към тези, които идват след нас, е да поддържаме този пламък на жизнерадостния светоглед, с верността към който българинът е оцелял и ще пребъде във вечността чрез безсмъртието на великите дела, които придават смисъл на всяко историческо битие.

В това се състои и дълбокият смисъл на усилията ни да заменим духа на отрицанието и скептицизма с култ към съзиданието и един оптимистичен светоглед за живота.

Спасението е да бъдем преобразени в умовете и просветлени в сърцата. Така ще спрем отдалечаването, взаимното отчуждение, ще можем да се върнем към изворите на човешкото щастие и духовната самоличност, ще се сдобием със залога на оцеляването ни като култура и нация.

Богът, който търсим, е в нас. Адът и раят са в нас. Месиите сме ние сами на себе си и на всички заедно. Първородният грях не е мит, изчезнал безследно в мрака на забравата. Той живее и днес, за да ни напомни, че ние го повтаряме и сега. Всъщност каква е разликата между действието на Адам и Ева в градината Едем и нашите изкушения, на които се отдаваме на всяка крачка? Изворът на любовта и милосърдието, на благородството и човечността е в нашия ум и в нашето сърце.

Това никога не е късно, освен в случая ако една нация е решена да се самоунищожи. Българинът е оцелял, преминавайки през много по-тежки катастрофи. Когато му е било необходимо, той е раждал своите будители и герои. Има ги и днес. Чувстват го и грабителите, и бандитите. С една дума, настъпва времето на благоразумието, на съзиданието, на справедливостта, на сигурността и достойното национално въздигане. Навярно това е един от малкото положителни резултати от онова, което цинично се нарича преход. Заслужава да се отбележи още един положителен резултат: през този преход в България за първи път разбрахме какво е дисидент, защо огромна част от народа се превръща в открита опозиция на управляващите и на техните външни благодетели. Доверието към тези, които свързват своите имена и дела с „прехода“ се топи с всеки изминат ден. И още нещо, много важно: всъщност именно последните тридесет години от най-новата ни история, помагат да осъзнаем необходимостта от действителен преход от разруха към съзидание, преход към достоен живот на всеки член на  обществото, в което трудът и творческият талант ще бъдат въздигнати в единствен критерий на национално достойнство. Поуката от преживяното през последните години е, че все повече хора виждат в единението, в името на тържеството на идеята за справедливо общество, залога за оцеляването и по-нататъшното развитие по законите на хуманизма и прогреса.

Затова не бива да се забравят вечните уроци на собствената ни национална история. А един от тях гласи: когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, народът търси упование и надежди във всички ония морални и културни качества, които носи в душите си. Тези стабилни и положителни български традиции, родили безсмъртната легенда, за чийто символ е обявен снопът на Кан Кубрат, който обединява множество племена в силен и респектиращ съюз, наречен Велика България. Именно идеята да бъде събрана в едно националната енергия на народа ни е довела до раждането на първия държавен девиз „Съединението прави силата“. Нея можем да я открием още преди дванадесет века в известните Крумови закони: не лъжи, не клевети, не кради, живей от собствен труд, а не от просия. Повече от хиляда години всяко българско семейство е внушавало на своите деца и внуци тези кратки, но жизнено важни максими. Затова по своите нравствени качества българският народ дълго време се е откроявал не само от Балканите, но и на Европейския континент. И чуждите пътешественици, които са преминавали през нашите земи, се удивявали, че този забравен тогава от света народ, се отличава с най-добрите качества, които може да се открият по света. С времето този исторически факт води до осъзнаването на истината, че Светлината винаги идва от Изток.

Да бъдем такива, каквито сме в своята историческа автентичност е светая светих на волята ни да оцелеем. Това налага за нищо на света да не допуснем да бъдем откъснати от орбитата на православно-духовната ни славянска идентичност. Ето, това се изисква от нас, за да запазим за себе си и да предадем на поколенията болезнената чувствителност към опитите за правото ни на място под слънцето. Трябва да бъдем яростни и непримирими към всеки опит за  оспорване на славянската ни принадлежност.

Както пише видният европейски хуманист и носител на Нобелова награда Алберт Швайцер (1875-1965): „Животът на човека придобива дълбок и богат смисъл, когато е основан на оптимистичен светоглед. Оптимистичен е оня светоглед, който поставя битието над нищото и с това утвърждава света и живота като нещо само по себе си ценно… Стремейки се към това, ние ще подобрим условията за живот на отделния човек, на обществото, на народите, на човечеството“.