Нова Зора

ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

От миналото не остана нищо.

Като че нищо и не е било.

Отнесе всички северни огнища

безумното вселенско колело.

И свечерява. И не свечерява.

Ала сърцето не изпитва страх.

Написани са песните, остава

прощални думи да добавим в тях.

Щом нищо светло взорът ни не види,

щом рая сме превърнали във ад,

да кажем сбогом и да си отидем

от тази есен и от този свят.

Така било е и така ще бъде

до края на живота и смъртта.

И никого не мога да осъдя.

И никому не мога да простя.

ПАМЕТ

„В тени от облака мне выройте могилу.“

Юрий Кузнецов

И сянката ми погребете тук

под облаците, идващи от юг

ту буреносни, ту с молба за прошка,

преди да ни погледнат рой звезди,

да има кой над всички ни да бди

и да ни буди и тревожи нощем.

За тялото ми не мислете, то

ще се превърне в пролетно листо,

което винаги ще се обръща

след всеки пътник, за почивка спрял

с въпрос към пътя или хълма бял:

- Стои ли още бащината къща?

Макар пребродил много векове,

човекът няма други брегове

освен Земята – майчица рождена...

Не исках и не можех да съм друг.

И сянката ми погребете тук,

където свършва цялата Вселена.

ПОСЛЕДНИ ПОРЪЧКИ

На Надя Попова

Чета по вестниците

бомбастични,

а всъщност тъжни интервюта.

Приятелите ни със късна дата

си доизмислят героични биографии.

Не им ли стигат тези, дето съчинихме,

та в световете ни объркани застават

за истината в непосилни пози,

или нахлузват маски на страдалци.

Докато сам обърквам и налучквам

посоката на земното въртене

или седя под сянката на свойта шапка,

нелегендарни слънчеви лъчи

ме предизвикват

да мисля за праха на суетата.

Нещастна нашенска съдба - героите

да се множат след края на събитията…

Докато с теб разчитаме звездите

каква енергия за утре предвещават,

за да спасим същинския си образ,

усещам ангелчета да ни носят

последните поръчки питиета.

Така красиво те към нас пристъпват

и как прозвънват чашите в ръцете им -

кристални още, още недокоснати

от слоя черна пепел върху мрамора.

И аз се взирам в течността божествена,

какво ли камъче ще заблести на дъното,

когато в нас се изцеди мътилката.

Дано със блясъка си то да ни изтръгне

от опитите късни да преместваме

лицата си в по-други измерения

и да кривим пространството и времето.

Защото идва онзи миг величествен,

а няма накъде да се извъртаме -

мигът, поставящ всичко на местата си

преди последната трагично-весела,

или за по-оптимистично казано -

поредната поръчка дъх живот.