Нова Зора

Надя Попова написа „Плач за Андрей“. На нея, нали нежна и ранима душа, по й прилича. Мен обаче ми идва желязо да прегриза. Стискам зъби, а очите ми все в „облаците идващи от юг“!  И все ми се причува един глас, който пита: „Стои ли още бащината къща?“ Аз мълча, защото думите не идват. Пък и не мога да отговоря, ни вместо „пътя“, ни вместо „хълма бял“, към които се обръща Андрей. Една буца е на гърлото ми, а навън шумят листа и клони. Все още е топло, но и с всичкото злато на есента, лятото няма да може да се откупи. Зимата е неумолима. Като смъртта.

Споменавам я, защото смъртта трябва да се уважава. Или поне да се помни, както мъдро са препоръчвали още древните: „Memento mori!“. Андрей обичаше живота. И животът го обичаше. Беше му дал щедро сърце и съсредоточен талант. И не искаше да ги отстъпи. Като изпаднал от каруцата на времето романтик, животът вярваше, че може да надмогне над смъртта. И тази своя вяра бе предал и на поета.

Андрей дълго и мъчително се сражава на страната на живота.  Дори и тогава, когато вече го застигаше леденото дихание на зимата. И се усмихваше. Беше разбрал, че животът и смъртта се надхитрят, но в крайна сметка се договарят. Затова ни бе заръчал да не мислим за тялото му. Той вярваше в братството на поетите и в техния неписан кодекс на честта. Юрий Кузнецов, един велик в мащабите на своя трагизъм руски поет, бе пожелал гробът му да бъде в сянката на облак: „В тени от облака мне выройте могилу“. Андрей, „неприспособимият“, както го нарече Надя Попова, пожела съвсем по български, да бъде нейде по-близо, до прага на бащината къща.

Бих си позволил да поясня вярната оценка на Надя, защото най-често в нашите срещи и разговори, тази негова непристособимост придобиваше, при цялата мекота на характера му, острите очертания на една отчаяна преданост към традицията, духа и нрава български.

В първите години на демокрацията и все още оптимистичният по това време нюанс на модерното гурбетчийство, той беше успял, по неведоми за мен пътища, да потърси хляб за себе си и за семейството си, в Италия. Когато се завърна и започна работа в едно издателство, което се занимаваше с отпечатването, доставката и разпространението на много и най-различни акциденции, той, на въпроса ми, как тъй и защо избра Италия, в паузата между две подръпвания от вечната своя цигара, ми отговори със стих: „Тогава някой каза, да отидем,/ поете, да отидем до Италия“. Изтръпнах. Това го бях писал аз. Беше повтарящ се мотив от една моя поема, поместена във втората ми книга, със същото заглавие -  „Безсъние в неделя вечер“. След пауза, която ми се стори непоносимо двусмислена, Андрей продължи: „А аз мълчах и гледаха невесело/ безсънните, небръснати мъже.“ После, може би вместо извинение, добави: „Ти добре си мълчал, но защо аз повярвах!“ И в този въпрос, който остана да виси без отговор, се побираше всъщност безсинорният необят на измамната наша илюзия, която беше придобила вече образа на новата ни задушаваща действителност.

В един разговор по същото време, с друг наш събрат, поетът Борис Данков, Андрей беше заключил метафорично и дефинитивно: „Вълкът не може да пази стадото. Останало е само покорството. И онези, които се представят за негови загрижени благодетели и пазачи, много рядко отиват при него, защото на светло косъмът им придобива истинския си цвят – сивият!“

Още по-категоричен е Андрей в разговора си с един друг наш и негов непрежалим приятел – Тодор Коруев, светла му памет! В едно интервю за „Нова Зора“, през 2013 г., преди неговия 70-годишен юбилей, има въпрос на Коруев, относно финала на стихотворението му „От миналото не остана нищо“. „При всеки преход, споделя поетът, всеки човек взема със себе си нужни му, скъпи, съкровени, а и най-обикновени неща. Но нашият преход няма нищо общо с човека, с добродетелите му, с паметта, с човешката природа. Той си е едно разбойничество, разграбване, унищожаване на икономика, култура, хора, отричане на национални ценности, идеали... И всичко това в края на 20 век и началото на новото хилядолетие, след трагедиите и натрупания опит на човешката цивилизация! Болните амбиции на хора, с недотам доказани качествата, опитите да се подменят ценностни системи с фалшификати и особено пораженията върху духа и духовността, доведоха държавата до днешното тежко положение, народа ни – до бедност, умора и безперспективност. А знаем, че само духът и духовността оставят белези, знаци за разум и цивилизованост. За десетки поколения българи, преминали през войни, недоимък, неразбиране, преследване, винаги най-голямото им упование е била надеждата, че след тях България ще е по-добра, по-справедлива към децата си.

се опитват да отрекат живота на нашите майки, бащи, баби и дядовци, на цели поколения - с труда, радостите и заблудите им, написах това стихотворение. Затова не мога да осъдя никого, но и никому не мога да простя.“

В годините, през които бях локомотивен машинист и обикалях редакциите, жадно издирвах и четях стиховете на моите връстници. Книжките им не излизаха често, но в „Пулс“, в „Народна младеж“, а понякога и в „Литературен фронт“, и особено в тежките списания „Септември“ и „Пламък“, се появяваха стиховете им, за да засвидетелстват позицията и ориентирите на едно ново поколение, с нова сетивност и душевна непримиримост. Помня как в голямата книжарница срещу Руската църква в София, си купих стихосбирката от библиотека „Смяна“ на един поет, когото познавах само по име. Тя носеше заглавието „Неделя“. Името на автора повтаряше структурата на моето име и фамилия и аз докато я въртях из ръцете си, преди още да я прочета, успях дори да помечтая. Представих си как би изглеждала моята неиздадена все още стихосбирка, която бях нарекъл „Баладично всекидневие“. В моя живот и в живота на моите колеги имаше само делници. Баладичното, както можеше да се предполага, бе само в главата на поета. Празниците в живота на локомотивния машинист, бяха изключение. И бяха толкова нарядко, че докато е на работа, докато спи преди дежурство или след наряд, децата му успяваха да пораснат без него, жена му го чакаше пред киното и знаеше, че няма да дойде. И само умората и стоманения грохот на колелата, все по-настойчиво се опитваха да утаят кръвта в неговите вени.

Не оплаквам с късна дата своята младост. И аз като Христо Фотев бих повторил всичко, „в своя кратък, кратък свой живот до днес“. Като говоря за себе си, искам всъщност да отдам дължимото на труда на моите бивши колеги, на които чувстваха поезията, но най-често съвсем не им беше до нея. Когато прочетох обаче стихосбирката на Андрей, аз с изненада осъзнах, че не всички безсъници си приличат и, че не всички празници са измерими с простите радости на живота. А когато разбрах, че е заминал за Москва да учи в Литературния институт „Максим Горки“, вече започнах да виждам с очите на своето, както ми се струваше, принудително заточеничество и смътните очертания на собствената си мечта. И вместо „замислените великани“ „на тъмнтомодър небосклон“, се мержелееха вече  в представите ми, островърхите кули на Кремъл и златните кубета на Москва.

По-късно, когато Андрей се завърна във Видин, след своето следване, вече бяхме научили един за друг повече. Аз няма никога да забравя как в антракта между пристигналия във Видин и обратния за София влак, във времето отредено за почивка на локомотивната бригада, ние двамата с него спорихме напред-назад из дългата крайречна улица. И как от само себе си сякаш се роди и укрепна онази „Безкорысная дружба мужская“, колкото да потвърди светлата истиност на онази любима песен, „Я люлблю, тебя, жизнь“ в изпълнение на Марк Бернес, която възприемахме като всепобеждаващ химн на великото време на нашия живот и нашите мечти. Сега, в тези джендърни времена, ми се иска да попитам със стиха на Константин Ваншенкин: „Жизнь, ты знаеш что ето токое?“

За съжаление не съм датирал времето, когато написах „Река“, стихотворението посветено на Андрей. Знам че беше лято, беше пареща, непоносима жега, в някакъв късен юлски ден. Пак бяхме говорили, спорили и рецитирали, един на друг, новите си стихове. Разделихме се на гарата във Видин. И сега ще призная нещо, което никога дотогава не си бях позволявал да направя. Тежка е професията на локомотивния машинист, но и вдъхновението на поета има способността понякога да отминава със скоростта на влак. А аз не исках да го изпусна.

В него ден бяхме в наряд двама машинисти. Вместо помощник, нарядчикът, кой знае защо, ми бе записал правоспособен машинист, на когото можех да имам доверие. Потеглих с влака от Видин и още на спирка „Слана бара“, отстъпих местото вдясно. До гара Димово вече бях написал стихотворението и още там, в локомотивната кабина, сложих посвещението – „На Андрей Андреев“. То беше и остана като продължение на онзи несвършващ наш разговор за поезията, където „скоростта всяка мисъл и образ размива“. И за живота, който като река тече и „изтича съвсем“, и само „като вик се повтаря“.

В началото на този възпоменателен текст за моя остроръб „неприспособим“ приятел, аз написах, че ми иде и „желязо да пригриза“. Някога поетът Александър Руденко, се изрази за него още по-категорично и запомнящо: „Не един, а най-благородният, най-честният, най-чистият човек, когото познавам“! Този израз, „желязо да пригриза“ често си го повтаряхме двамата с Андрей. Така се беше изразил по адрес на несговорчивата демократична власт негов близък приятел, когато през 2008  г. заедно подготвяхме посещението на руската църковно-обществена делегация, идваща да отдаде почит пред паметта и лобното място на много заслужилият за българското Освобождение майор Николай Александрович Киреев. Той, секретарят на Петербургския славянски комитет, бе загинал на 6 юли 1876 г., начело на 600 български доброволци в Сръбско-турската война от 1876 г. и вечният му дом бе на благодарната българска земя, в манастира „Света Троица“, край родното село на Андрей. Делегацията се водеше от Алексей, митрополит Оряховско-Зуевски, светла му памет, викарий на обозе почившият Алексей Втори, патриарх на Москва и цяла Русия. Това е дълга и вълнуваща история, която друг път непременно ще разкажа. Но сега ми е толкова болно за Андрей, че споменавам израза, над чиято виталност се смеехме от все сърце, колкото да отдалеча мисълта, че него вече го няма. Още повече, че по причини, които няма защо сега да изтъквам, не успяхме и да се простим.

Някога, на аерогара София, той ме бе прегърнал през раменете с най-сърдчната своя усмивка. Бяхме еднакви по ръст и този почти двуметров мъж,  ме загърна неочаквано със своя топъл кожух. „Къде си тръгнал за Москва с този монголски вестник? Там сега е –30 градуса!“ После почти насила свали от гърба ми моята машинистка шуба и я облече. И там, в Москва, се почувствах се едва ли не като спасеният в руската зима каторжник-беглец от повестта на Пушкин „Капитанска дъщеря“. Много пъти съм си спомнял за този негов изненадал ме тогава великолепен жест.- Сега знам, че бяхме заменили дрехите си, не защото бяхме душа в душа, а защото Андрей, с всекиго би постъпил така грижовно, безкористно и честно.

Сбогом, Андрей!

Човек няма други брегове освен, земята, майчица рождена.

Нашата  вселена свършва тук, но  остава духът ни да броди!