Нова Зора

Наближат ли 3 март, 24 май, 6 и 9 септември, историците,  считащи се за мастити, започват да се надпреварват в политически изяви и да доказват какви злини или какви величави дела са извършени на тези дати.

И тазгодишният Девети септември не бе пощаден от техните упражнения по риторика и категоричност на съжденията. И от изкушенията им да демонстрират историческа ерудиция, но преди всичко политическа лоялност към някоя политическа линия. Над всички този път се открои Пламен Павлов. През последните години той твърде се старае да бъде нещо като нов Божидар Димитров. Затова е във всички медии, конференции, обществени мероприятия, политически акции. По очите му личи, че си вярва, че е „всичко“, че е вещ еднакво и в историята, и в политиката, и в литературата. Толкова си е повярвал, че ръси мнения и окончателни оценки.

И ето го сега като съдия от последна инстанция за датата 9.IX.1944 г. Явно е дошло времето и тази дата да бъде поставена на мястото ѝ.

Пламен Павлов е отявлен „десен“ публицист, политически коментатор и водещ на Тв предаване. Като такъв той не крие нито убежденията си, нито позицията си, нито се съобразява с аудиторията, която го гледа, слуша или чете. Навярно защото е убеден, че е прав и казаното от него не подлежи на съмнение и доуточняване.

А П. Павлов хвърля във въздуха какви ли не оценки, идеи, тези. Той подхожда към фактите в историята (особено към историята, която е след Средновековието) чрез и с политическите си убеждения. Неудобно ми е да подсещам един професор, че преди да се опита да ни наложи своята теза, е необходимо да приведе аргументи и да достигне до нея по естествен начин. А не да тръгва от нея – още повече, че тя не е научна, а чисто политическа.

За какво става дума?

На 8 срещу 9 септември 1944 г. наистина бива извършен държавен преврат, който сваля досегашното правителство, премахва старата власт; регентите са арестувани заедно с министрите, висшите държавни служители на всички равнища в цялата страна. Павлов определя този преврат (или по-точно говори за „превратаджийският елемент в т.нар. революция на 9 септември“. Следете му терминологията!) като „комичен“. Защо ли? Защото „министърът на отбраната ген. Маринов сваля сам себе си, а на следващия ден вече е главнокомандващ на българските войски“. Трудно е да се разбере какво смешно има в този смешен, според Павлов, факт. Но аз ще му напомня, че не всички държавни преврати са трагични като, примерно, този на 9 юни 1923 г., когато арестуваният министър-председател е бил убит и обезглавен. Но всички подобни (трагични или комични) преврати целят сваляне на досегашната власт и назначаване на нова. През 1923 г. това става под наблюдението и с активното участие на монарха. През 1944 г. е в присъствието на съюзническите войски и под прякото ръководство на Отечествения фронт. Павлов твърди, е това е „окупация“, но каква окупация може да е присъствието на ограничен контингент съветски войски заедно с представителите на съюзническите армии? Тези представители, впрочем, много строго следят да не би властта на Отечествения фронт да бъде прекалено лява.

Но най-впечатляваща е логиката на Павлов за основанията СССР да обяви война на България. Аз мислех че този проблем е проблем единствено за публицисти-аматьори, но се оказва, че дори и титулуван историк, специалист по средновековна българска история, е неин носител и продължител: „СССР абсолютно тенденциозно обяви война на България, която нито е воювала с него, нито е изпращала бойци на Източния фронт“. Няма да издребнявам и да питам какво означава „тенденциозно обявяване на война“, защото го отдавам на стиловата немарливост на автора. Ще припомня обаче на Павлов, че България е смятана за съюзник и участник във Втората световна война и от останалите държави, воювали на страната на СССР. Израз на тази официална позиция са и бомбардировките над България от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г. Те не бяха дело на съветската авиация, но на съюзническите войски, каквито навлизат в България и през септември 1944 г.

Ще продължа още малко коментара и по отношение на това кой и защо ни е хвърлил „в устата на Сталин – в лагера на „мира и социализма“. Това преначертаване на следвоенна Европа, което извършиха победителите във войната, не е никак случайно. То отчита реалните политически настроения и нагласи в съответните държава, силата на местните комунистически партии и най-вече принадлежността им към съответната „зона на влияние“ на всяка една от тези сили. Защото съветската армия окупира и Австрия, ала не остана там и не я вкара „в лагера на „мира и социализма“.

А за революционно напрежение в обществото свидетелства литературата ни от края на 30-те и първата половина на 40-те години. Това е обективно свидетелство, а не пропаганда, не „тенденциозност“. И то не може да бъде пренебрегвано и отричано.

Не мога да се удържа да не цитирам едно от най-фундаменталните заключения на Павлов, с което явно се е надявал окончателно да заклейми Девети септември: „България няма Пражка пролет, защото всички, които можеха да се съпротивляват, бяха вече унищожени непосредствено след 9 септември. Репресиите у нас са изключително жестоки. Въпреки това у нас горянското съпротивително движение беше много по-многобройно и по-продължително от партизанското.“

Колко и какви книги трябва да си чел, каква история трябва да си изучавал, какви материали си проучвал и как, в края на краищата, си мислил, за да ти дойде в главата такава нелепост. Трябва да си дотолкова уверен в своята непогрешимост и да си повярваш, че или никой няма да прочете каквото пишеш, или ще отмине подобни недомислия. Ако беше казал, че бялото е черно, щеше да бъде поне сто пъти по-прав и нямаше да изглежда такъв, какъвто сега изглежда.

И най-накрая стигаме до поантата в пропагандно-политическото историческо съчинение на Павлов: фундаменталната му теза, че „на практика голямата национална катастрофа през ХХ век е 9 септември и станалото след него. Предишните катастрофи от войните бяха преодолени малко или много от българското общество“. Това според него е катастрофа, не защото сме изгубили територии и наши сънародници са попадали под властта на чужди държави и са страдали, и са били унищожавани, а защото сме станали зависими от СССР. Ученият би трябвало да формулира понятието „национална катастрофа“, за да не изпада в обяснения като на ученик, който не си е научил урока или е извършил някаква беля. Не е много прилично за един учен да омаловажава двете национални катастрофи единствено с аргумента, че са били „малко или много преодолени от българското общество“. Защото въпросните две национални катастрофи и днес дори не са преодолени. Затова и говорим толкова за Македония, т.нар. Западни покрайнини, Ньойски договор и ред други трагични събития и факти от нашата история, които тя помни и няма как да забрави.

Павлов много страда заради съветското влияние след 1944 г., но забравя за германското, което бе толкова силно и безапелационно, че ни вкара в две световни войни на страната на победените и ни донесе толкова нещастия.

Няма да сравнявам какво са дали и отнели тези влияния. Те могат и трябва да бъдат анализирани и оценявани обективно и с аргументи, а не да се използват като политически инсинуации. Защото винаги има обективни условия и причини, които налагат България да се постави в услуга на една или друга велика държава. И тези условия и причини подлежат на историческа оценка, а не на оценката на политическия пропагандист.

Пишещите срещу 9 септември се пазят като дявола от тамян да приемат тази дата като началото на революция. Гледаш ги - сериозни хора, пишат с апломб, мащабно; подреждат историята, както на тях им е угодно, а смятат, че като го нарекат преврат и откажат да признаят, че е начало на революция, слагат желания ред в пустата история.

Тя обаче не се подрежда по нечия воля, а е обективна и съдържа това, което съдържа. Затова колкото и Девети септември да дразни хора като Павлов, той пак е натоварен с изключително важно значение. Защото наистина е начало на революция. Тази революция сменя социално-политическата система и утвърждава нов обществен ред. Въвеждат се нови икономически отношения, средствата за производство се изземват от буржоазията. Самата тя бива ликвидирана като класа и престава да съществува. Нови са и принципите на производство и разпределение на благата. А след 1946 г. се учредява и друг тип държава, която Маркс и Енгелс определят като „диктатура на пролетариата“.

Започва нова епоха.

Това е история. При това политическа история, а не упражнения по риторика. Да припомняме ли как буржоазията извърши своята революция и как се отнесе с враговете и противниците, но и със свалената от нея аристокрация? По същия начин и със същите средства пролетариатът в България се отнесе към враговете на революцията и привържениците на фашизма и хитлеризма.

И понеже говорим за история, не бива да забравяме, че събития и явления трябва да се анализират като част от нея, а не да се вкарват в такива контексти, които ще позволят на публициста да ги осъжда, отрича, заклеймява. И то само защото не ги харесва или защото в неговия род някой е бил засегнат от тях.

Разбирам, мразиш комунизма и комунистите, но защо тъпчеш историята и ѝ налагаш да се отрича от собствения си обективен ход и резултатите от него?

Така тя няма да стане твоя, но неизбежно ще ти въздаде заслуженото!