Вече няколко дни в душата ми тътне глухият ропот на обидата. Опитах се да я приглуша, да я подтисна, да проявя разбиране, да потърся обяснение, да намеря извинение... Тя ръмжи. И напира отвътре. „Колкочи буря, адска буря вдън душата ври“ – би казал навярно поетът и аз се досещам защо е нямало как да не добави: „И моят ум осветкавичен гори./ И слепоочията ми се замерят със светкавици.“ Не, тези думи не са подредени така само за да изобразяват една привидна драма. Аз преживях тези особени за мен „дни на проверка“. Преподреждах в ума си всичко, надежди и илюзии, епизоди и откъслечни фрази. И признавам: гледах белия лист и най-често побутвах по-далече от мен тетрадката. Не, не се страхувах, както може да си помислят мнозина. Страдах. На мое място генерал Лебед би казал – „За държавата е обидно“. Друг, че „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа.“ Да, патерици са това. Извинения. Такива, в забоите на живота, с лопата да ги ринеш. И миньорска лампа дори за това няма да ти потрябва. Истината обаче е, че не можех да надмогна себе си. Друг път съм извръщал глава от прочетено и от дочуто. Сега чувство ме изгаряше, горчеше ми и имах усещането, че от искри чак зъбите ми се пукат. Така е, Сергей! Ти каза отдавна „сбогом“ на вчерашния ден. И твърде отдавна навярно си готов да посрещнеш истината очи в очи. Приятели в живота с теб не сме били. А след онази Резолюция, която подкрепихте с Елена, няма може би вече да си подадем и ръка. Всъщност, пътищата ни отдавна не се пресичат. Аз нямам път към Брюксел, където ти пребиваваш и с моя глас, и с моето доверие, както и с гласовете и с доверието на хиляди хора, които вярват не само на „Зора“ и на БСП. И които, надмогвайки съмнения и разочарования, на последните избори за Европарламент, преди две години, заради един хатър, махнаха с ръка и за пореден път наивно подкрепиха в твое лице човека, който като никой друг бе покорил недостъпни върхове в политическия Олимп. Това са мои думи. И аз ги написах, когато бе необходимо и аз не бях сам, а с мен бяха и другарите ми, и всички ония, които с гласовете си те бяха направили министър-председател на България, само на 39 години! И ти се зае да караш този влак, без да имаш до момента и един ден трудов стаж! На такива в железниците им казвахме „окопан бандаж“, защото нямаха нито умения за спиране, нито усещане за скорост. На теб обаче не ти се наложи да спираш. Както казват във Врачанско, „веднъж да ми стъпи крак в зингия! – ела да ме стигнеш тогава!“ Така и стана: временен председател на ПЕС, после, през 2012 г. и редовен председател. Повдигайки завесата, в една от своите книги Калин Тодоров пише, че лично „кукловодът на мистериите“, самият шеф на могъщата италианска ложа „Пропаганда дуо“, верният, по собствените му думи, „сподвижник на Дуче“, Личо Джели, се бил заел със задачата „бивш български комунист да поведе европейските социалисти“! Може и да съм пропуснал, Сергей, но твое опровержение по въпроса и до днес не знам да има. А според мен, би трябвало. Не по-малко важно обаче, е друго. От публикацията става ясно, че в „операцията“ е намесен и г-н Майкъл Ледин – „човекът на Централното разузнавателно управление“, един от хората, а може би и най-главният, който бе измислил онази скверна „българска следа“, и чрез Клеър Стърлинг и Дими Паница, причини разтерзаването на Сергей Антонов, години наред, както и подлото очерняне на България и името българин пред целия свят. Хора като дон Личо Джели и и г-н Майкъл Ледин, разбира се, са навсякъде. Те са функция и инструмент на „големите пари“. „Те, както пише Калин Тодоров, знаят всичко за нас и са подчинили правителствата, тайните общества, секретните служби и мафията. Те са в Италия, в САЩ, Русия, Китай. Те са навсякъде около нас и ни дърпат конците.“ Така че, какъвто и тон да задава ПЕС, в каквито и „ценности“ лично ти да се стремиш да ни убеждаваш, все още твърде много сме, които мислим с главите си! Навремето прочетох твоята книга „Защото сме социалисти“. Това, дето го пишеше в нея, не се докосваше дори по допирателната, до основия конфликт в буржоазното общество – конфликта между труда и капитала. Като вода под слама в нея течеше една несръчна подмяна на славната история на борбите на българските социалисти, със стерилните конструкции на ценностите, прогласени от Франкфуртската философска школа. Нямаше и думичка дори за идейния мотор на този сблъсък – класовата борба и експлоатацията. Тюрлюгювеч някакъв, в който правата на т.нар. преследвани, са превърнати в главния демиург на историческото развитие, заради стремежа им да подменят естеството на човешката същност и божественото устройство на неговото общежитие, в което установените норми на морал се заменят с тяхното пълно отрицание. В книгата пак се говори, за революция, но макар и неназовани пряко, обектите на нейната атака са на първо място идентичността на нацията и семейството като основна клетка на обществото. Такова е внушението на твоята книга. На нейната корица стояха образите на мнозина достойни последователи на Дядото. И каквито и грехове да им преписват техните отрицатели, на никои от тях и през ум не би им минало да водят борба срещу нацията и семейството, до пълния им разгром. И съвсем удачно ти не си сложил помежду тях образа на Херберт Маркузе. С две думи: книгата ти бе все още плах опит за подмяна на ориентирите и указателите по пътя на „едноизмеримите хора“, на техните славни борби, под ръководството на една партия, устояла на Лукановия цинизъм и Георги-Първановата отчужденост от тях. Това обаче е много по-опасно за столетницата, защото по същество е социално инженерство, което обслужва големия експеримент на големите глобални пари. Това е твоят теоретичен принос, Сергей, – дребни съчки в големия огън на кладата, който трябва да изпепели вековечния стремеж на един идеал за хуманност, в този все по-овълчващ се свят. На пленарната сесия на Европейския парламент, бе гласувана Резолюция на първо място „за правата на ЛГБТИТ в ЕС“. Аз няма да разшифровам докрай абриаватурата, защото още в чл. 4 става ясно каква е целта и задачата, която ти, Сергей, съвместно с Елена, и присъединилият се по „естествени“ причини Радан Кънев, сте подкрепили заедно. Там е записано, че „ЕС трябва да възприеме общ подход за признаване на еднополовите бракове и партньорства, включително и признаването на законния пол на транссексуалните родители“. Чудничко, Сергей! На бала на Сатаната, ако си чел безсмъртната книга на Михаил Булгаков, „Майсторът и Маргарита“, непременно биха възкликнали: „Ние сме възхитени!“ В чл. 5 са записани и нови поводи за адмирации: „Държавите-членки не могат да се позовават на конституционната забрана на еднополови бракове или конституционна защита на „морала“ или “обществения ред.“ Чл. 8 третира: „Признаването на акта за раждане, независимо от пола на родителите, както и браковете, и регистрираните партньорства сключени в други държави, да бъдат приемани и третирани еднакво във всяка държава-членка!“ Сергей, не знам дали си спомняш, че Никола Русев, талантлият български драматург, е автор на една пиеса, в която действието се развива по време на антифашистката борба, сиреч в младостта на твоя баща. „Я, колко макове!“, каквото е нейното име, всъщност повтаряше паролата на младите антифашисти, тръгнали на битка с монархо-фашизма в България. Докато четях Резолюцията си мислех дали не е удачно да се обърна към теб с възклицанието: „Я, колко прозорци на Овертон, другарю Станишев!“ Сергей, вие двамата, с Елена Йончева гласувахте за всичко това?! Радан Кънев не го броя. Както твърди мълвата, това отдавна е негов избор. Но вие гласувахте, защото някой ви е казал и вие сте повярвали, че това ще се случи? Или защото сте убедени, че както пише Лев Давидович Бронщайн – Троцки: „Семейството като буржоазна институция, е отживелица!“ А може би, защото сте прекрачили вече и двамата в царството на безнадеждността и отчуждението? За какво ни агитирате днес? За да започнат уроци по секс и хомосексуализъм с децата ни, утре ли? Защо ПЕС и лично вие настоявате за т.нар. Истанбулска конвенция, която противопоставя жената и мъжа – тя като подтисната, той – като подтискащ! Или просто поддяквате на г-жа Дуня Миятович, която е непримирима към „вековните стериотипи за ролята на половете в обществото“ и твърди, че този „рецидив“ се разпростирал „и по отношение на Стратегията за детето и Закона за социалните услуги“. Не се ли досещате, Сергей, и ти, Елена, че схемата е дотолкова прозрачна, че зад нея се вижда раззиналата паст на пропастта, към която тикате хората? Разпад на семейството, отчуждение до степен да няма мама, да няма татко, детето да можело свободно да избира дали в полово отношение ще е „Тя“, „Той“ или дявол знае какво. И вие подкрепяте този нов „Акт на вярата“ на такива като Дуня Миятович, възседнали метлите! И открехвате безсъвестно портата за зондер-командата на GREVIO, в чийто ръце се намирал, както ни уверяват, ключът за пътя към един нов и прекрасен свят?! И вие сте подкрепили този поход към институционална поквара, който е истинската същност на Резолюцията, за която двамата с Елена, сте казали „Да“! Вие, острието и водачът на вътрешно-партийната опозиция, които после ще търсите при Нинова причините за загубените гласове в подкрепа на БСП?! Тя, Елена, излъгала доверието на стотици хиляди социалисти, и ти, Сергей, радетелят за новия „културен европейски марксизъм“! Но защо ми се струва, че зад едно такова „добродетелно дело“ не може да не стои сянката, разбирай портфейла, на „благодетеля Сорос“, за когото социалните сираци, при живи родители, са само градивния материал на неговото Отворено общество и Отворен свят! Сергей, спомням си как всички в парламентарната група на „Коалиция за България“, бяхме радостни, когато твоята очарователна съпруга Моника, ти роди син. И още повече, когато ти го кръсти Георги, на името на твоя брат. Лично аз бях затрогнат, защото вярвах, вярвам и сега, че да кръстиш сина си на името на своя собствен брат, означава знак за непоклатимост и вяра в семейната традиция, означава също и приемственост в паметта на кръвта. По време това съвпадна с мое пътуване до Атон и аз тогава донесох за малкия Георги икона на неговия небесен покровител – Свети Георги. По-късно ти ме увери, че си я поставил над креватчето му, да го пази от змея и от всички възможни злини. А сега искам да те попитам, как би се чувствал ти в ролята не на баща, на татко, а като „Родител 1“? И дали Моника се е съгласила да бъде „Родител 2“? Знам, че въпросът ми е драстичен и прекрачва отвъд позволеното, но как по-деликатно да те посъветвам да не служиш на такива небогоугодни дела! Като споменах за „прозорците на Овертон“, се присетих и за още много други неща. И те не всичките са непростими от моя гледна точка. Например, целувката ти с Лютви Местан на митинга на Орлов мост. Съчувствах ти искрено тогава, защото макар и предател, Юда също е човек. И ти по човешки се бе прегърнал с него. Да си призная, помислих си тогава, че и ти като Иван Шишман би дал сестра си дори, за негова жена. Само че власт и партия, а още по-малко държава, с такъв вид жертвоготовност не се пазят. Наказаха те – и Юда, и народът! Първият, защото е непроменима неговата същност; вторият, защото не прости, че ти не знаеш това. И аз имам такъв повод. Вече години откакто тая в душата си споменът как ти застави БСП и Парламентарната група на „Коалиция за България“ да подкрепят изменението на чл. 22 от Конституцията. Ако да бях Фуше, щях да кажа, че това не е престъпление, а е нещо много по-лошо – грешка! Но чакахме и дочакахме денят, в който щяхме да се опитаме да променим това. Дочакахме, колкото да осъзнаем, че към България хватката е мъртва! На 22 октомври 2013 г. бе организиран дебат, формално по инициатива на парламентарната група на АТАКА. Волен Сидеров със свои думи преразказа всичко прочетено и извършено от „Зора“, без да уточнява, че лично той няма нищо общо с него. Накрая все пак обобщи и постави въпроса за удължаване на мораториума до 1 януари 2020 г. След 5-часови дебати, прекъсвания, редакции и пр. със 171 гласа „за“, 38 „против“ и 12 „въздържали се“, бе прието решение на Народното събрание за удължаване на мораториума за продажба на българска земя на чужденци. Имам подробни записки за всичко, което последва, но не възнамерявам да цитирам нито невъздържаните изявления на г-жа Шантал Хюз, говорителка на тогавашния комисар по вътрешна политика на ЕС, нито коментарите на DW, от които да си призная, най-много ме заболя. Гласът, който твърдеше, че е „глас на Германия“, обяви, че „България се бори за една допотопна кауза!“. Сякаш борбата на един народ за собствена земя не е още от времената преди потопа, след него и до наши дни! Помня и мнението на министър-председателя Орешарски, което варираше в амплитудите от „Да“, „Да“ до – „Не“. От витиеватото изказване на Лютви Местан стана ясно на всички, че промяната на чл. 22 от Конституцията на Република България, още през 2005 г., е било непреодолимо условие за членството на България в ЕС. А ти, Сергей, след налагането на Меморандума за военните съоръжения за съвместно използване със САЩ, в компанията на Соломон Паси и Дядо Цар, ведно с други безродници и мъртви души, тогава подкара народа ни без да го попиташ, нито за НАТО, нито за Европейската кошара, наричана ЕС. В този смисъл искам да ти припомня твоите думи и онзи двадесетинаминутен мизансцен, когато по твое нареждане бе събрана парламентарната група в Зала „Изток“. Ти отсъстваше в деня на дебата за мораториума, и според твоите думи, „обстоятелствата наложили спешно да хванеш самолета обратно за София“. Режисурата на този мизансцен бе впечатляваща. Ти се разхождаше с незапалена цигара покрай дългата маса, на която бяха насядали депутатите, поспираше се, и току се задържаше край някои от тях. Виждах как раменете на мнозина поувисваха бързо, може би поради чувството за „осъзната вина“, която те бяха готови вече да признаят. Аз стоях на такова място, че очите ни с теб често се засрещаха. Много пъти бях говорил по въпроса за продажбата на земя на чужденци, на заседанията, на които се уточняваше седмичната парламентарна програма. Бях настоявал инициативата за едно възможно удължаване на мораториума да бъде на „Коалиция за България“. И ти знаеше това. Още повече, че от името на ПП „Нова Зора“, предложих и закон в този смисъл, поради което някак много спешно беше променен и правилника – стана невъзможно да бъде внесен в деловодството на Народното събрание закон, ако не е одобрен предварително от ръководството на съответната Парламентарна група! Спирам дотук, за да ти кажа, че съм записал точно думите ти. След канонадата от упреци, ти каза главното: „И как сега ще ви спасявам в Брюксел? А бе, какво сте направили вие, бе... глупаци!“ Последната дума аз не съм я чул, защото тя беше изречена почти в края на залата. Чуха я обаче други. И аз знам имената им, но не ги пиша, защото не съм получил тяхното разрешение да го направя. Тогава ти ни се накара, направи още няколко тигела от единия до другия край на залата и времето изтече. Почна пленарното заседание. Ти не влезе в залата, в която не влезе и Лютви Местан. Договаряхте се изглежда какво да се направи? ДПС беше категорично против мораториума. Запомних обаче, че когато Местан се появи, обърна се към залата и изгледа депутатите с онази победоносна невъзмутимост с която Караибрахим тъпче трапезата на сватбата на Манол във „Време разделно“. ДПС внесе в Конституционния съд запитване за отмяна на решенията на Народното събрание. Забавиха се, защото имаха само 36 депутати, а трябваше да намерят още 11 до необходимите 47. Намериха ги. Оказа се, че бройката е стигнала дори 55. Списъкът с имената на тези бдителни другари не беше публикуван. Не бяха публикувани и пълните мотиви на КС за отмяна на решението за мораториума. Позоваването, казват е било, на променения член 22 от Конституцията! Да ти припомня, Сергей, че за същия член, писмо с дата 18 ноември 2004 г. бе изпратила до председателя на Комисията по присъединяването към ЕС Камелия Касабова, Американската търговска камара в София. Това писмо бе подписано от г-н Кенет Лефковиц като неин председател. Копие от него бе изпратено и до г-да посланиците на САЩ, Турция и държавата Израел! И обидното е, че до днес то си остава един ненадминат образец за наглост, защото съдържаше и текст как точно да бъде променен чл. 22. И той бе променен точно по предложения модел. Това писмо, единствени в българския печат публикувахме ние, в „Нова Зора“. Намерих записките си, както и входящия номер от Канцеларията на Народното събрание – 409-00-139/19.11.2004 г. Записал съм и точния час на неговото завеждане в Деловодството – 16.23 ч. Както се вижда документирал съм за себе си твърде важни неща, които обаче не могат да обърнат хода на историята. Сега отново настояват Конституцията да бъде променена, но до какво ще доведе това, още отсега е ясно. Ако обаче си забравил как бе променен чл. 22, да ти припомня. Беше 18 февруари 2005 г. Едничък само Любен Корнезов каза „Да“ и добави: „С отвращение!“ Против бяха четирима други народни представители. Нека да припомня отново имената им: Проф. Андрей Пантев, проф. Огнян Сапарев, ген. Любен Петров и комуниста Александър Паунов. Подкрепи ги неочаквано, иначе предвидимата в много отношения, Стела Банкова. Други 226 мъртви души обаче, потъпкаха гробовете на мъчениците на Отечеството. На всички ония, които под звуците на „Деца на родний край, пазете си земите“, бяха летели във вихрени атаки в защита на земята бащина. И както пее народът „бащина, още дядова!“ Много от тези 226 мъртви души знаеха и разбираха какво правят и оценяваха какъв грях извършват пред идните български поколения, но го направиха от малодушие, от криво разбирано съпричастие към „устрема на България към сияйните хоризонти на т.нар. евроинтеграция“. Тогава ти, Сергей, успя да пречупиш волята дори на стария боец Любен Корнезов, светла му памет, който седмици наред агитираше против изменението на Конституцията. Ти дори нарече самото гласуване на поправките „историческо“ и го определи като „решаваща крачка към Европейския съюз“. Камелия Касабова, зам.-председател на 39-о Народно събрание и председател на Комисията за промени на Конституцията, заяви тогава, че „България вече не е същата“. И позна. Тя беше права, защото България беше вече предадена! На теб ти предстоеше да бъдеш неин министър-председател, после председател на ПЕС и зам.-председател на социалистическия интернационал. На БСП - да изгуби анблок подкрепата на стотици хиляди българи, които са вярвали в нейните ценности, и в крайна сметка, в 10 последователни избора, да върви под твое ръководство, все нагоре по „стълбата на Байдън“. По това време е и твоят „принос“, ведно с приноса на Татяна Дончева и Румен Петков, за приемането на онзи закон, чиято абривиатура, малцина могат да прочетат, но който всъщност бе формално предателство към живота, честа и достойнството на стотици хиляди патриоти, достойни офицери – мъже и жени, предадени за обществено разтерзание и завързани с този закон за черния стълб на позора, като „доносници“, задето са служили честно в специалните служби на българската държава. Биг Брадър искаше това и не се интересуваше от дезинтеграционните процеси в обществото и в частност – в партията, на която ти беше председател. Каква беше цената ли? Не ме питай! Като в абсурден театър ти тръгна „Нагоре по стълбата, която води надолу“ и стигна този подземен етаж на падението, когато трябва да агитираш за неща, в които сам не вярваш. Утехата е, ако все пак може да има такава, че не обитаваш това подземие сам. С теб, в неговото ново издание, е и Елена. Тя много по-късно пое по стълбата, но с хъс и вероломство, които трудно могат да бъдат повторени, днес стои достойно изправена до теб. Отклоних се, но да ти припомня на какво остана да се надяваме след промяната на чл. 22. Такива като мен и хиляди други, тръпнехме дали случаят няма да ни предостави възможност да бъде поне удължен срока, договорен навремето от г-жа Меглена Кунева. Опитахме, за да се убедим, че между зъбите на тези студенокръвни чудовища милост няма. И не може да има. И в сегашния случай с Резолюцията, която бе поводът за моята болка и обида, ситуацията си е пак същата, само че въпросът вече не е за земята, а за душата на българина! След това, както ти е известно, няма да има повече какво да се губи. Но няма да има и българи. Знам че ползата от всичко, което ти припомних, ще е колкото от дрямката на Калмука в Антимовския хан. И защото нямам съмнение относно твоето решаващо участие в осигуряването на онези необходими на ДПС депутати за сезирането на Конституционния съд, пък и вече у никого не буди съмнение, кому и за какво служиш, с подкрепата си на Резолюцията от 13 септември, ще ти припомня за още един твой безпринципен принос, след който проф. Ахмет Давудоглу, уверено заяви, че България загуби. „България, каза той, е като едно трикрако столче. Две от опорите на което вече ги няма – Русия и САЩ. Остана ви само Турция!“ Каза го по време, когато ти бе засилил Кристиян Вигенин, в Киев, да се срещне с пучиста Турчинов и да лигитимира преврата. Тогава пак предстояха Европейски избори, а на теб ти предстоеше да затвърдиш мястото си на покорител на недостъпни за други, командни височини. Успя и цената е известна: българите останахме сираци на вечността! След втората част на Резолюцията, която няма как да публикувам сега, този път може би завинаги. Бих ти казал, satis, Сергей! – но преди мен, Георги Йорданов, съратникът на твоя баща, блестящо е защитил с това заглавие необходимостта да бъде сложен край на безчестието и на играта единствено в своя полза. Той написа непостижимото за мен по дълбочина и навременност откровение и го озаглави „satis, Андрей“! Ако не ти е известен този блестящ и мъдър текст, все още не е съвсем късно да го прочетеш и да си извадиш поуката. Бог да го прости Андрей, голям предател беше! Не епигонствам, но няма как да не ти кажа. Стига, Сергей!