110 години от рождението на Тодор Живков
На днешния ден, 7 септември, преди 10 години бе чествана 100-годишнината от рождението на Тодор Живков. Тази година, честване няма да има. И тогава, и днес, обаче проклетият български конформизъм намери своите съюзници. През 2011 г. пред едно над 5000-хилядно множество, кметът на Правец произнесе три заоблени, откъдето и да ги погледне човек, изречения. Най-важното в тях бе препоръката-молба „да не предаваме на този ден политическо звучение“.
Цялото „тържество“ пред паметника на Тодор Живков, творение на скулптора Секул Марков, продължи не повече от 10 минути. Две дечица – момченце и момиченце, казаха по няколко думи за дядо Христо и баба Маруца, а проф. Искра Баева, не повече от изречение и половина, от което се разбра, че „личности като Тодор Живков могат да бъдат оценявани най-рано след 150-200 години“.
Спомням си как след това гръмнаха барабаните на Елица и Стунджи и през шумотевицата, и покрусата, се промъкна пошлият призив на някакъв диджей, който приканваше множеството на кебапчета и бира.
Беше тъпо и омерзително.
Днес, една, удобна във всяко отношение, заповед на здравния министър Стойчо Кацаров, издадена въз основа на „усложнената епидемиологична обстановка“, елиминира с един удар две неудобни дати: 7 септември и 9 септември! Има ли смисъл да изтъкваме причините?!
Историческото безвремие, в което пребивава родината ни днес, предполага сравнението с онази България, която бе родена от единението и вярата на народа, тръгнал в онзи велик поход на съзиданието и превърнал Отечеството ни в световна държава. Струва ми се, че това е от което най-много се страхуват всички ония, които я окрадоха, разпродадоха и разпиляха.
Кой обаче да им каже, че истината е тази, която бие камбаните на правдата и, че няма по-дълбока от неотложната причина, да бъдат свързвани днес, разкъсаните нишки на историята, на времето и националния живот! Че по-важно от всичко друго е да не бъдат разширявани тъкмо разломите на противостояния и противоборства, които унищожават националната енергия; че най-важно е да се строят мостове от днешния към утрешния ден на България; да се търсят отговорите и решенията на неотложните въпроси, за които само силата на изказаната истина може да изкове универсалния ключ към всяко българско сърце. Народът интуитивно разбира, че истинската българска история може да бъде само единна и неделима, и че тя трябва да се осланя на опита, вдъхновението, както, уви и на грешките, и на покрусата от тях, защото и те са съставна част от живия и пълнокръвен живот на народа, разгърнат във времето и осветен от смисъла на неговия исторически път.
110-годишнината от рождението на Тодор Живков, дългогодишният държавник и ръководител на България, можеше да не бъде подчинена на духа и буквата на новите колониални нормативи, с които безполовата безидейност винаги е вървяла редом, опирайки се на патерицата на конформизма. Няма нищо по-зловредно за националния ни живот от демонстративната безхарактерност, с която се премълчава правдата. Защото историческото безвремие, за което споменах, може да бъде прекратено само със силата на изречената истина. Както е записано още в Светото писание, само тя ще ни направи свободни.
Време е на висок глас да изречем, че делото на Тодор Живков е равно и неотделимо от колективното дело на българския народ; на българската нация и държава; че наред с всичко хубаво и не съвсем; наред с всичко безспорно и спорно; в дългата народна памет остава да живее примерът на един от най-успешните държавници в новата история на България. И че той ще е жив пред нейната памет, и заради неотменимия факт, че Отечеството ни има и ще има винаги необходимост от всеки достоен пример на безрезервна отдаденост.
Премълчаването на името на Тодор Живков, както и всеки опит за преиначаване на правдата за неговия принос в социалистическия възход на България, ведно с мерзките напъни да бъдат отричани всички постижения, които характеризираха Отечеството ни като световна държава, все по-силно и категорично ще бъдат заклеймявани от неумолимия коректив на историята. Времето все по-силно ще изобличава всяка неблагодарност към вярата и труда на милиони българи; всяко предателство към паметта на мъчениците на социалната кауза; всяка измяна към вярата на мечтателите, борците и строителите на онази България, която вървеше през света, опиянена от тържеството на своето днес и от непоклатимата увереност на своето утре.
Онази България, която постигна обем на икономиката си, колкото 11 икономики на Царство България! Която достигна 103 пъти увеличаване на промишленото производство. Която произвеждаше 10 млн т зърнени храни и се славеше, че храни своя народ с най-здравословната и качествена храна. Която имаше реално участие в международното разделение на труда – земеделие и животновъдство, промишленост и машиностроене, транспорт и индустриално производство, а обемът на нейния общ износ беше по-голям, отколкото износа на Гърция и Турция взети заедно! Онази България, правдата, за която превърна и мен, лишенецът, както се изразяват руснаците, недолюбваният и преследван поет, в убеден строител на новото бъдеще на народа ни.
Да, онази България ние безразсъдно я загубихме. Малодушно извръщахме очи и приспивахме, и разум, и съвест, когато към нея се прилагаше чудовищната формула за унищожаване на материалното наследство на социализма, а постиженията в областта на културата, изкуството и литературата, както и цялата духовна територия на онзи нов „златен век“, бяха хвърлени на разтерзание и поругаване от новите еничари на отрицанието и наглите наемници на лъжата.
С каквито и сервилни похвати обаче да си служат те, вече цели 32 години след Тодор Живков, непрекъснато се разширява единствено духовната пустиня на живота ни и вселената на българската горест.
„Винаги съм страдал от жестокостите и несправедливостите, които историческата съдба е отреждала за моето Отечество“, писа дългогодишния ръководител на България. „Затова работех всеотдайно за неговото извисяване, за защита на интересите му, за укрепване на авторитета му зад граница.“ „Аз, Тодор Живков, добавя той, използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ и се гордея със своята проста, човешка обич към България. Обърнат към бъдещето на страната ни, аз заявявам тревогата си за нейните млади поколения, изправени пред изпитанията на времето. Знайте, млади сили на България, че вашите бащи и деди не ви подготвяха такова бъдеще. Те не бяха светци, но опазиха и сътвориха една България, с която можете да се гордеете, че я е имало.“
Това е истината. И тя нито може да остане скрита, нито може да бъде повече премълчавана. Още на онази паметна среща на Юндола, народът даде своята оценка, и за делото и за стореното от Тодор Живков за България. Изчере я с най-простичките, като въздишка, думи: „Бащице, без тебе няма живот!“ Пред тези думи нищо не струват нито славословията, одите, а още по-малко конформизма на отрицателите. Защото само целунати от съдбата и обикнати от историята личности, имат великата участ да чуят такива признания.
Пред тази могъща правда, изречена с ясната и неподправена болка на народа, може само да се схване или дори да изсъхне езикът на всеки хулител.
Ако се върна отново към онова тържество, послучай 100-годишнината на Тодор Живков, за което споменах в началото, трябва да добавя, че тогава, по нарочно решение на Изпълнителното бюро на БСП, партията официално не присъстваше на тържеството. Като частни лица присъстваха Румен Петков, Кирил Добрев и Младен Червеняков. Същата сутрин, на 7 септември, Станишев летеше за Брюксел. Нарочно ли или по необходимост, не мога да преценя. Бяхме 8 души от „Нова Зора“, седяхме в кафенето до спортната зала и оглушително мълчахме. Сякаш слана бе осланила не само нас, но и всички покрай нас. А беше топъл, септемврийски ден.
Внезапно се чух да казвам: „Имаме ли сили да проведем една достойна научна конференция за Тодор Живков?“ Сякаш чакали само този въпрос, всички в хор отговориха: „Имаме!“ И я направихме. На 8 ноември в НДК проведохме научна конференция под наслов „Жив пред българската история“. Бяха прочетени 14 доклада от изтъкнати български учени, историци, дипломати и съратници на Тодор Живков. За чест на „Зора“ и за памет на някои от тях, които без време си отидоха, ще повторя имената им: проф. Гиндев, доц. Валентин Вацев, посланиците Христо Малеев и Тошко Тошков; инж. Иван Пехливанов, проф. Тодор Мишев, д-р Радко Ханджиев, проф. Бончо Асенов, проф. Нако Стефанов и доц. Пламен Дамянов, както и хронистът на важна част от живота на Тодор Живков, Иван Боев, автор на прочутата книга „На крачка зад държавния глава“.
След тази конференция, ако си послужа с думите на поета, „мракът удари на бег“. Тя се превърна в особена приливна вълна на кураж, в подкрепа на правдата и на истината. Имах неповторимата чест да я открия в 8.30 ч. и до 19 ч. в зала № 7 на НДК нямаше нито едно свободно място. Залата има 380 места, но организаторите на два пъти внасяха по още 80 стола! Издадохме докладите в нарочна книга със същото заглавие – „Жив пред българската история“. Тиражът – 2000 броя приключи за месец, а от дисковете с нейния пълен аудиозапис, все още са останали 20-ина бройки. Бяхме поканили 12 вестника и 7 телевизии. Но никъде не бе публикуван дори и ред, и не бе отронена и дума за това вълнуващо събитие. Една камера все пак се появи. Операторът не се представи, а и тя не носеше отличителен знак за кого записва. Но където трябва, следа със сигурност е останала. Аз обаче, и другарите ми, и без този знак няма да се отречем от стореното.
На тази конференция стана ясно колко много се страхуват и лъжата, и лъжците, когато истината тръгва по петите им. Историята, като след лош сън, вече разтърква очите си. И лъжата, и лъжците знаят, че прошка няма и не може да има. Истината идва, за да възтържествува. И за да заклейми навеки всеки дръзнал да рови с мръсни ръце народната памет.
На този ден, 7 септември, вместо на тържеството в Правец, със свои приятели ще отидем на гроба на Тодор Живков, в Централните софийски гробища. Ще отидем, за да поднесем цвете в памет на човека, който обичаше България и тази земя, и който се стремеше да я превърне в хляб, уютен дом и крепост на неизтребимия български дух.
На многая лета!
