Нова Зора

Цяло се пълни небето с мълнии сини и вятър.

Тежко се вдига и пада, трескаво диша водата.

Веят се клони и мрежи. Удря тревожно камбана.

Черният вятър задуха. Черният вятър захвана.

Черният вятър от изток, дето каикът обръща,

дето издъно люлее старата дървена къща,

дето отскубва от кея кораба, вързан с верига,

дето високо в небето пяна и пясък издига.

Иде – и тътнат скалите. Иде – и птиците гони.

Иде – и вадят жените вехтите гръцки икони.

Иде – и диво се мятат празните лодки на кея,

бурята вече дочули, лъхнати вече от нея.

Пусто е. Само на кея носят се облаци пяна.

Само, невидима в мрака, бие тревожна камбана.

Удря и млъква внезапно, чука и спира чукчето,

в бурята сякаш се дави, сякаш потъва в морето.

Пусто е. Вятър и вятър. Вие в скалите, не спира.

В тъмните мокри прозорци мълком жените се взират.

Като през сълзи се взират там, дето тътне и свети,

дето във черния вятър може би гинат мъжете.