Нова Зора

Интервю на Владимир Прокопенко с Александър Дугин за новия текст на Доктрина за национална сигурност на Русия.

ксандър Гелевич, прочетох новата доктрина за националната сигурност на Русия. Направи ми двойствено впечатление. Сякаш всичко е написано вярно, а имаш чувството, че президентът Путин няма с кого да тръгне в атака. Около него е зееща пропаст. Новата доктрина има по-скоро отбранителен характер. Насочена е към враговете, но не забелязах ясно написана стратегия на пробива и мобилизация на обществото за постигане на нови хоризонти. Какво е Вашето впечатление?

Александър Дугин: И моето отношение е двояко. Положителната страна е точното посочване на тези противници, с които се намираме в състояние на конфронтация. Тук всичко е наречено с истинските им имена и се вижда готовността за защита на Русия от външния натиск на Запада. Това действително е отбранителен модел, но за разлика от предишни версии включва ориентиране към многополярен свят, критика на хегемонията, на империализма, подчертава се нуждата от руската цивилизация и са отчетени новите мрежови предизвикателства. Това е един добър и отговорен документ.

От друга страна аз бях поразен колко силни са в този документ либералните влияния на глобалисткото обкръжение на Путин. Имах чувството, че една фраза или първата половина на изречението са писали в Генералния щаб или ГРУ, СВР или ФСБ, а втората са завършвали Греф, Силуанов или Чубайс. Текстът съдържа изобилие от компромиси, на които се базира цялата идеология на Путин през всичките тези 20 години. Представлява съчетание на либерализъм, глобализация и ориентация към суверенитет и реализъм. А това, от гледна точка на логиката, политиката, философията и международните отношения, са взаимно изключващи се постановки. Ние сме или либерали, или реалисти. Путин безусловно е реалист. Но е обкръжен от убедени либерали. И в края на краищата четем, че трябва да се укрепва суверенитета на Русия и в същото време, че е необходима бърза интеграция в световното общество и приемане гражданските норми на международното право. Т.е. затвърдяваме нашата идентичност, за да се разтворим колкото се може по-бързо в космополитното море на механичен сбор от индивиди. Ето защо се налага чувството за отбрана, а не за настъпление.

Става дума да духовно объркване на самия Путин, което е отразено в този документ. И проблемът не е, че няма с кого да тръгне в атака. Просто тези, които са готови да атакуват с него, са поставени така да се каже на запасен коловоз и им е изключено захранването. Хората от „десантния батальон“ са или в немилост, или в домашен арест.

А в управлението на държавата са привлечени пасивни, умерени, управляеми патриоти. И даже не патриоти, а такива, които са готови по даден знак да станат патриоти или да престанат да бъдат такива. А редом с тях са агресивните либерали, които направиха сделка с Путин. Той им каза: „Останете си либерали, но бъдете лоялни лично към мен!“ И те, макар и не веднага, се съгласиха. Този компромис се чувства в целия текст. От Генщаба се дава пълна картина, но последната част на изречението се изрязва от либералите, доказали на Путин своята лоялност, без да се отказват от либералните си убеждения.

В международните отношения съществуват две школи: либерализъм и реализъм. Реализмът смята, че суверенитетът е висша ценност, а либерализмът, че суверенитетът е временно състояние, което може да бъде жертвано за каузата на Световното правителство. Това противоречие е видно и в доктрината. Има го и едното, и другото. Това обаче е диагноза. Това е психическо разстройство на ниво на теорията за международните отношения. Човек не може да бъде едновременно и реалист, и либерал. Това блокира рационалността и обърква логиката. Това е опасна работа и в 2021 г., от подобно разцепление, могат да се очакват по-големи последствия.

Вл. Пр.: Става ясно, че доктрината поставя нашия елит в поза на шпагат. Причината не е ли неговото качество? Способен ли е политическия елит да решава задачите, които отговарят на предизвикателствата идващи към Русия от глобалните световни проблеми. Да вземем например Държавната Дума. Там, в списъка на кандидатите за депутати от управляващата партия, влизат главно хокеисти, параолимпийци, биатлонисти и звезди на киното и шоубизнеса. Всички други, но не и представители на водещи нови технологични отрасли. А нали Думата е ковачница на кадри? Излиза че подготвя корпоративни кадри. Ето отговор защо Путин няма с кого да тръгне към нови пробиви….

А. Д.: Не мисля, че нашият парламент е ковачница на кадри. Това са хора случайни, хора номинални и от тях не се изисква нищо, всякаква тяхна самостоятелност е немислима. Те се избират по правилото за запълване на свободни места или като разпознаваеми фигури. Парламентът, от гледна точка на Путин, не трябва да пречи, това е всичко. Няма ротация в системата, всичко е поделено между неговото най-близко обкръжение и различни кланове, които се структурират, усилват, отслабват и воюват помежду си напълно независимо от процесите в Думата. Думата не им влияе изобщо. Абсолютно. Това е институт, който за путинската система е по-скоро баласт. И затова пълнежът му е от съвършено безидейни и безсъдържателни хора, заемащи съответното място. Парламентарна демокрация, в истински смисъл, у нас не съществува. Всичко се решава от Путин. Путинската система представлява вертикала. Това е монархия с всевластен владетел, който преразпределя властта между болярите и магнатите. Всички истински междуотраслови, министерски, губернски и териториални проблеми, се решават от обкръжението на Путин и лично от него. Ето защо в държавната Дума се премятат гимнастички, летят космонавти, пеят артисти. Това е добре. В Парламента не говорят, в Думата не мислят.

Вл. Пр.: Откъде тогава да се намерят кадри за елита? Откъде да се вземат хора, които биха могли да оценяват адекватно заплахите, които ни отправя глобализирания свят, и да намират адекватни решения? Защото ако нашият елит продължава да деградира така, както виждаме сега на примера с Думата, то откъде да се вземат грамотни политици?

А. Д.: Путин не мисли за това. Елитът – това е той и неговите приятели. За Русия демокрацията е явление, родено извън пределите й. В Англия демократическите традиции, чиято ефективност е също спорна, съществуват от столетия. А у нас те никога не са били и няма да бъдат. Затова нашият елит се формира по други начини, които съвсем не са демократични. Путин прекрасно разбира това.

И все пак е възможно в елита да попадне и предприемчив човек. Откъде ли? На първа място от средата на честолюбиви военни или силовици, които не участват в корупционни схеми и упорито се движат нагоре по кариерната стълба. Такива персонажи и в путинската система имат шанс да стигнат много високо. Засега те не са потърсени, но те се стремят към властта в силовите министерства и са опората на държавността. Ако нямаше такива ентусиасти, то нашата страна и системата на отбраната, биха рухнали.

Има такива предприемчиви люде и в либералните кръгове. Те също са ярки личности, силни и твърди. Отчаяно преследващи целта си в големия бизнес. Но те се движат в друга посока. Техният стремеж за забогатяване и влияние, обаче, е егоистичен и в интерес на световния елит, част от който те мечтаят някога да станат.

Кадровата политика на Путин се опира на представители на тези две групи: едната от силовите министерства и другата – агресивните млади вълци от частния бизнес, които без да бъдат убити и без да се разорят, са преодолели капаните и насилствено отнемане на собствеността. Да, много често техният бизнес е криминален. Но твърде голямо престъпление вече не се разглежда като криминално. На такива зверове от частния бизнес и на герои от отбраната, се опира Путин. И тук забелязвам интересен момент. Сегашното обкръжение на Путин започва да става пречка за кариерата на тези нови хора.

Вл. Пр.: С други думи за Русия демокрация не се предвижда. Вашата картина се оказва мрачна. Също като във времената на Иван Грозни с неговата „опричнина“. И всичко се крепи единствено на Путин?

А. Д.: Не е съвсем така. Нашият народ крепи и държавата, и обществото. Но народ и демокрация са различни неща. Именно народът е творец на историята. Путин чувства, че своята легитимност дължи на него, а не на парламента, групировките и клановете. Той стана своеобразен синтез между власт и народ, на който се държи Русия днес. Забележете че вече 100 години управлява русофобски държавен елит. И не е вярно, че дореволюционна Русия е била нещо много по-добро. Руският народ е страдалец. Но независимо от това по определен начин запазва сили и продължава своето историческо битие. Той още не е казал всичко. На един следващ етап трябва да излезе на авансцената. Но това ще стане след края на епохата на Путин. Само тогава, само след Путин, ние ще станем свидетели как руският народ ще каже своята последна, велика дума или ще настъпи окончателна гибел и крах на всичко.

Вл. Пр.: Вие пак рисувате мрачна картина. Руският елит е антинароден и нагъл, и Вие сигурно свързвате това с неговия произход от съветското минало? И то не от сталинския елит, а от този, който се е приспособил и е паразитирал.

А. Д.: Да, Путин разбира и чувства народа значително по-добре от Горбачов и Елцин, но в същото време се бои от него. Когато народът в Новорусия се надигна и започна „Руската пролет”, Путин се стресна. Той видя в простия руски народ, в героите на Донбас, решителност, която му се стори опасна за компромисите, на които се крепи моделът на неговата власт. Мобилизацията на руския народ видимо подплаши Путин. Той разбра, че един пробуден народ ще се управлява трудно, ако не се съобразява с него като със субект. Това не е Държавната дума с плувците и гимнастичките. Това е исторически субект, могъщ и донякъде своеволен. И понеже Путин е руснак, той го чувства вътре, в себе си. Но той разбира, че това е много сериозна стихия. При определени обстоятелства тя може да се събуди и да му каже: „Вашите компромиси вече не ни удовлетворяват. Или ще действате решително, или освободете мястото на този, който ще прави това!“

Хората в Новорусия отиваха на смърт не по заповед, а от зова на сърцата си. Този зов Путин усети много ясно и в собствената си душа. И той направи избора в този критичен момент да се откаже от опората на народа. Той имаше тази възможност, но направи друг избор. Избра да остане с чиновниците и олигарсите, които бяха далече от стихията на народа, но бяха лоялни и контролирани от него.

Историческият мащаб на надигащата се Новорусия, завари Путин неподготвен и той отстъпи. При това отчасти симпатизираше на народната вълна. За разлика от неговия елит, той не е русофоб. Затова не отива на потушаване на патриотичното начало, а се опитва да го превърне в дозирано, ограничено, частично и компромисно, за да не даде простор на тази стихия.

Вл. Пр.: Правилно ли разбрах, че съветвате Путин да прояви по-голяма твърдост? Да покаже твърда ръка, за да задържи системата в някаква хармония? Защото Русия е в поза шпагат и ситуацията става опасна и неуправляема. Трудно може да се предвиди до какво може да доведе това в условия на глобално противопоставяне, в което ни въвличат и ни пречат да живеем спокойно.

А.Д.: Мисля че Путин не може да направи това, което бих го посъветвал. Той не е в състояние да направи това, което според мен, е длъжен да направи. Разбира се той и така е герой. Спаси страната от пълно разпадане. Но следва интересен момент. Прояви и достатъчно твърдост, и достатъчно мекота, т.е. със своята историческа функция Путин се справи блестящо и задържа загиващата и разядена от либерализъм и бандитизъм Русия, на края на пропастта. По някакъв начин той се оказа в ролята на член от семейството. И когато получи властта от ръцете на чудовищата, ограбващи и оглозгващи Русия, той съумя да я използва за спасяване на страната, държавата и народа. Ето защо влезе в историята като героична фигура. Но това, което той направи и прави, е всичко. Изпълни историческата си мисия. Повече Путин не може.

Сега, на дневен ред идва друг въпрос: „Какво ще стане след Путин?“ Всичко ще продължи както е сега или ще се върнем в беззаконието на 90-те години? Патриотите казват, че всичко ще бъде както е днес, а либералите твърдят, че ще бъде, както при Медведев, а по-добре, както при Елцин.

Всъщност, освен двата изхода има и трети. Не просто да се задържим на ръба на пропастта и да построим лагер там, превръщащ се в пълноценен град, а решително да се движим в посока противоположна на пропастта. По време на „Руската пролет” ние бяхме близо до решение да прекратим продължителната почивка на края на пропастта. Но отново се спряхме. Подобно на алпинист, който е изминал половината изкачване по вертикалата, но му остава другата половина. За да не рухне, той трябва поне да се задържи на това положение и засега да не се катери нагоре. Но колкото по-дълго трае почивката, толкова по-малко си спомняме закъде бяхме тръгнали.

Аз съм убеден, че трябва да се продължава нагоре в посоката, която сам Путин посочи, но в която самият той не желае да върви. Или не може. Този вероятен и възможен път безспорно е пътят на социалното и културното възраждане на руския и на другите евразийски народи като велика Империя. Това е пътят на „Руската пролет”. Край на компромиса с периода на олигархичния либерализъм и със съветския период, както и с безсмислената носталгия по него. Руският народ трябва да поеме съдбата за създаване на пълноценна руска държава, в собствените си ръце. Завръщане към империята със строеж на велика евразийска конструкция, в контекста на многополярния свят.

Днес този вариант не се обсъжда от никой. Сякаш за това няма сили. Но всъщност ние сме спрели и сме направили лагер на мост. Мостът от време навреме се поклаща. Въпросът е дали да се върнем назад или да останем на място? И двете решения не се верни. Путин показва, че трябва да се върви напред. Пише за това статии, намеква в интервюта. Но самият той не върви напред. Путин сочи посоката, но не и целта.

Мойсей повел своя народ от Египет по Синайската пустиня, но в Обетованата земя евреите довел вече друг водач – Исус Навин. Ние сякаш се скитаме по Синайската пустиня. През 2014 г. бяхме приближили Обетованата земя, надникнахме в нея, погледнахме колко е привлекателна, и… се върнахме назад, в пустинята.

И сега тук е най-интересното. След края на Путин е възможен трети сценарий. Той би бил най-правилният и би следвало да се съсредоточим върху него. Да не даваме съвети на Путин, които той не приема, нито да го упрекваме за това, което не е извършил докрай. Слава Богу и това, което направи е добро. Повече той не може да направи. Затова да му се повлияе не е възможно, той ще прави само това, което според него е редно. Нерационално е да очакваме от него да предаде позициите си, както и да осъществи бърз подем към нови върхове. Той е Мойсей и неговата съдба е различна от тази на Исус Навин. На Мойсей е било съдено да умре в пустинята. Народът бил доведен в Обетованата земя Ханаан от друг водач.

Мисля че Путин също разбира, че неговата мисия има граници. Тези граници не са свързани с възрастта му, с това което не знае и не иска, а по-скоро с факта, че той е продукт на системата, която през 80-те и 90-те години освен загниване, слабоумие и разлагане, нищо друго не можеше да породи. Без съмнение е наследил социално, културно и генетично всички тези ментални блокове. Самият Мойсей е заемал висок пост в държавната система на Египет, но за юдеите тя е била антицарство и държава на Сатаната.

Мисля че Путин търси своя Исус Навин. Той избира този, който да изведе Русия от задънената улица. Това не може да бъде той. Тази историческа мисия ще падне върху раменете на руския Исус Навин. Но в днешната ситуация с такива партии като „Единая Русия“, с тази чиновническа фасада, не е възможно да се продължи напред. В нашата история реалното предаване на властта следва династическия модел. Всичко зависи кого ще посочи Путин. Ако ще се върви към рая, той ще посочи Исус Навин. Но ако се стресне и посочи пътя към ада? Тогава ще бъде ад. Теоретично може да избере и това. Той е суверенен и в това се състои неговата свобода. И ще се окаже, че последните 20 години са били само време на замразяване, преди окончателно унищожаване.

Това е интересната и понякога трагична страна на руския монархизъм. Никой и нищо не е в състояние да попречи на Путин да извърши накрая както най-великата, така и най-идиотската постъпка. Ние живеем в сянката на това трудно и на практика непредсказуемо решение на един единствен човек. Решение, което още не е взето. Путин, при този обем на власт, с която разполага като първо лице в Русия, и който е близо до абсолютната власт, е длъжен да избира между доброто и злото, между светлината и мрака, между битието и небитието. Такъв страшен избор става наистина разкъсващ самата личност, на която предстои да го извърши. Още повече, че мракът понякога ни се струва светлина, а корените на битието водят в бездната на небитието.

21 юли 2021 г. сп. „Геополитика”

Превод:

Румен ВОДЕНИЧАРОВ