Нова Зора

Опит за сондаж на творческите изяви на поета, литературоведа и преводача Петър Велчев и по повод на новата му книга със стихове „Глухарчета срещу вятъра”

Познавам от години Петър Велчев. Познавам го още като младеж, може би току-що завършил университет, който със завидна прилежност и неотстъпчивост, с онемял възторг, вървеше, по-точно, мъкнеше се подир тройката критици Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и Тончо Жечев. Ако е имало обожание, криел го е зад „печалния свой образ”, зад физиономията си на градско момче, което очевидно е готово за излитане в творческия безпредел.

Вероятно душата му, а и неговите дебюти на критик и литературовед, са го карали (в средата на 60-те) да се прехласва по жанра „есе”, да иска да подражава както на магистрите на жанра „есе” у нас, така и на артистичността, която - като маниер и по-свободно отношение към „обекта” - е въпрос и на природни дадености.

Формата на „есето” се отдаваше на младия критик, но това можеше да е плод на рано придобитата му начетеност. Защото Петър Велчев, син на русиста проф. Велчо Велчев (чиято разработка върху „На дъното” от Горки бях прочел още в средата на 50-те години), е едно изключение като биография, в сравнение с критиците от моето и неговото литературно поколение. Подобно на Цветан Стоянов, и Петър Велчев от малък го подготвят - изглежда упорито и родителски амбициозно - за висококвалифицирана работа на културното поприще: ерудиция, памет, тренировки да анализира и обобщава текстовете.

Имам чувство, че първият си жизнен опит Петър Велчев придобива по-скоро от книгите (многото книги), че останалият детски свят – игрите, немирствата, уличните преживелици и боеве, къпането в бурна вода или риболова - го е компенсирал по вътрешен, духовен, „книжен” път.

Какво се оказва?

Когато младият дух е с природни заложби, той намира начини да съпреживее, а не просто да имитира жизнената реалност. Иначе какво да направи „кандидатът за слава”, щом систематично изградената му образованост е оставила вече дълбок отпечатък върху индивидуалното съзнание? Щом отрано е започнал да обръща погледа си навътре, да нарушава тонуса на доверчивото общуване? Такъв е той! Самокритичен, но и убеден (без парадиране) в собствената предопределеност, уж „всезнаещ”, а тревожно боязлив, уклончив, може би мнителен, излишно несигурен в изводите, до които достига - смесица от подтици за виталност и от тревожни нашепвания на подсъзнанието.

По-късните етапи от живота засилиха тези негови настроения. Според мен чувствителността му на творец вътрешно я изостряха като два заредени, но неизстреляни куршуми състоянието на самотника и състоянието на разколебания скептик. Все по-непреодолимо растеше желанието му да се измъкне от затвореното пространство, да замени уединението с приятелства, с литературни контакти или с подобие на бохемство, лишено от мигове на спонтанното разкрепоставяне. От една страна, Велчев понякога, не без умисъл, нарушаваше „правилните” обществени нрави, да се отдаде на поривите си да плува по течението на живота, за да усети себе си свободен и своеволен, от друга обаче  бе строго организиран пишещ събрат, самодисциплиниран, точен и изпълнителен, акуратен, прецизен до болка, избягващ „неуравновеността” в емоционални изблици.

Два запомнящи се щриха от неговия живот.

Единият, свързан с щастието му да придружава и общува с Богомил Райнов, да му гостува, опивайки се от атмосферата в неговия дом. И да се обръща към него не с официалното Богомил Райнов, а с интимното, „Богомил”, въпреки разликата във възрастта помежду им. Сега се сещам: привличали са го самотната и отчуждена осанка на Богомил, както и всестранната му начетеност. Това, че пише произведенията си в мрачни нощни часове, трезв и аналитичен, мистик донякъде като баща си Николай Райнов, вторачен в писалищната си маса като екзотична сова на човешкото познание. Привличал го е също идеализмът на суровия до жестокост мъж, който търсеше излази към светлината, преборвайки се без жалост с условностите на интимната среда, сред която е израснал.

Петър Велчев изпитваше гордост и от възможността да седи на една маса в кафенето на писателите с Исак Паси, реализирал неговия блян поезията и философията да вървят ръка за ръка. Паси умееше да говори интересно и по повод на скучните сцени от битието, да оживява алегоричните постройки, придавайки им осезаеми земни очертания (което несъмнено е привличало по-младия творец). Пък и тази белезникавата брада, която подчертава древноюдейската мъдрост на Паси!…

Само че нещо, извиращо от душата на Петър Велчев, му пречеше да последва докрай любимите си духовни вдъхновители. Вътрешен спъни-камък го подсещаше да се задържи насред път, да се огледа, за да разбере, че е грях да повтаряш чуждия живот. Така стъпка по стъпка Велчев напредваше - без външни ефекти и агресия - в професията, утвърждаваше се като литератор, който създава приносни творби главно в три области: в поезията, в литературознанието и в поетичния превод. Подчертавам заслугите му в литературознанието, тъй като критиката като рефлекс за бързо реагиране на художествените факти го увлича по-слабо.

Същевременно в този интелектуално устроен колега все по-откровено се открояваше амбицията му да се възпротиви - чрез своите творби - срещу неправдите и несправедливостите, но така, че да остане извън центъра на събитието. Да попадне в ролята на наблюдател, който описва истината за случилото се, без претенции да е участник или подбудител.

Всъщност, Велчев полага неимоверни усилия и днес да стои (поне така се надява) над политическото ни всекидневие, над партийните борби, възмущава се от всяка обществена крайност, понеже я възприема за първоначало на насилието. Въпреки този свой стремеж да гледа от дистанция към „лудостта” на времето ни, ерудираният литератор не приема актовете за поробване на хората, унизяването им, жертването им заради интересите на привилегированите класи.

Като порядъчен интелектуалец Петър Велчев не направи след 10 ноември 1989 г. компромиси с разбиранията и съвестта си, не последва онези критици и литературоведи, които размениха своите дарби заради кариера и измамния блясък на публичната сполука в момента. А през 2006-2008 г. пое отговорностите на първи зам.- гл. редактор на изданието на Съюза на българските писатели  „Словото днес”.

Това свойство и мяра в светогледа и поведението на Велчев ме докосна силно, когато при подготовката на монографичния ми труд „Книга за Вапцаров” се запознах - вече детайлно - с прецизния анализ, който литературоведът прави на Вапцаровата кауза и творчество. С подобен подход той пристъпва към П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Асен Разцветников и др.

Още през онзи период ми стана ясно: в качеството си на литературовед Петър Велчев се отдава по-рядко на капризите на есеистичния стил. В замяна предпочита да навлиза в сърцевината на историческите или съвременните проблеми, в есенцията на творческия процес. Преминал школата на Литературния институт към БАН, Велчев става по-разпознаваем в контекста на методологията, която използваше моят приятел Боян Ничев.

Такъв изказ, базиран върху паралелното изучаване и сравняване на българската с чуждата литература, върху теорията на анализираната проблематика, такова многообхватно разкриване на литературния материал, отдалечава Велчев от специфичните особености в стила на колегите му от Института, примерно, Здравко Петров или Кръстьо Куюмджиев.

Междувременно Петър Велчев започна да се занимава с преводи на чуждестранна поезия. Първоначалните му опити, макар и обнадеждващи, бяха нерядко твърде школски, с уклон да пресъздаде едва ли не буквално „оригинала”, без достатъчно съобразяване с духа, атмосферата, темперамента, неповторимите свойства на конкретния, превеждан от него автор. Но постепенно (частицата „постепенно” е особено характерна за творческия растеж на Велчев) той навлизаше по-дълбоко в света на превежданата творба, на превеждания поет, на чуждата култура и на нейното „врастване” в нашата, българската среда.

Така той се нарежда днес между авторитетните ни преводачи на поезия. Пример са преводите му на испанска поезия – класическа и съвременна. Но венец на преводаческата му подготовка и дарование са неговите преводи на руски класически и съвременни поети. Тези преводи с основание можем да ги наредим до преводите на най-добрите днешни български поети преводачи от руски език, като Найден Вълчев, Надя Попова, Кирил Кадийски, Андрей Андреев или Иван Есенски.

Подобно „постепенно” развитие Петър Велчев претърпя и като поет. В началото професионално написаните му стихотворения оставяха впечатление за „правене” на стихотворението; главата на читателя опираше сякаш в тавана на строго заделеното пространство за човешките емоции и идеи. Но оригиналната поезия на Велчев, най-вече през последните десет-петнайсет години, видимо стана по-зряла, по-органично преживяна, по-изповедна. В нея по-убедително се представят както победите, така и пораженията на човешките ни стремежи, получават значима роля гражданските  позиции на автора.

Наскоро Петър Велчев ми подари стихотворната си книга  „Глухарчета срещу вятъра” (2020 г.). Няма да съдя какво е нейното място сред останалите му петнайсет стихотворни книги. Но че я прочетох с повишен интерес, това не мога да отрека!

Някакъв нов полъх струеше от нея, някаква мъдрост, родена от само себе си, някакво отрезвяване за даденостите, които човек отказва да преодолее, някаква „провокация” към вярата ни в абсолюта, някаква равносметка, направена от поет, който, разбрал неумолимите закони на живота, не престава да броди из неговите дебри.

В „Глухарчета срещу вятъра” авторът рисува едно настроение, една бликнала мисъл, един „кратък” и обобщен сюжет, събрани в около 90 петстишия (форма не толкова разпространена в българската поезия). Първите четири стиха тук представляват опит на автора да намери съвременно решение на четиристишията – „рубаи” на гениалния персийски поет-жизнелюбец Омар Хайям. Да постигне нови смислови пулсации в така наречения класически катрен.

Петият допълнителен ред - специално при Велчев - изпълнява друг тип функция: близка до тази на обобщението-поанта (с намеси на иронията и самоиронията).

Моделирането! Поетът Велчев залага на една антитеза.

Четирите стиха разкриват истини, с които живеем и на които сме повярвали, които сами по себе си изглеждат  , възприели сме ги за аксиома. И не искаме да признаем „втората им природа”, че са по-различни и противоречиви от представите за тях.

Но ето, идва ред на петия стих, плод на друго, да го назовем - релативистично отношение, и цялата конструкция се разклаща! Петият стих при Велчев (иронична реплика) регистрира, че животът е по-инакъв и по-безутешен.

Три петстишия на Петър Велчев:

Цветя засявай, вместо слава!

Засявай жестове, усмивки,

копнежи, обич, милосърдие –

пък даже да не доживееш…

Смъртта ще ги направи

да разцъфнат.

 

Или:

Очите ми рисуват фрески,

които утрин са тъй ярки,

по пладне странно избеляват,

надвечер вече са изчезнали.

А утре празната стена те чака.

 

Или:

Глухарчето с корона сребърна,

като самотен малък цар,

очаква вятърът палач

да духне глухата му хубост.

По-крехко е от крехкия ни дух.

В такива петстишия, характерни за Велчев, както личи, няма конфликтно напрежение. Овладява ни лекота като след пролетен дъжд, но и умиротворение, че си струва да признаем относителността на живота. В  петстишията липсват присъди, както и драматични моменти. Няма помен от съпреживяване.

Иван Милчев, един от малцината наши поети, творили петстишия преди автора на „Глухарчета срещу вятъра”, използва друг подход и друг тип ангажираност (ангажираността на гражданин!). В кратките си поетични опуси той е по-динамичен, по-остър и  по-социално заявен, по-драматично борещ се творец. При него петият стих не играе ролята на поанта-обобщение, тъй като и той е прихванат органично в решаването на „съдбовен проблем”, кулминация е на човешка драма.

Вижте колко по-различно звучи петстишието на Милчев:

Страхуват се от мен властолюбците,

избягват разговор очи в очи.

Послушни и клакьори

търсят те –

послушният и слави, и мълчи.

Аз съм прям!

От моя стих горчи.

Освобождавайки се в новата стихосбирка от педантично придържане към общопризнатия канон, от навиците да измерва с аптекарски везни пропорциите между чувства и мисъл, да не се отклонява ни на йота от диктата на класическото стихосложение, Велчев в „Глухарчета срещу вятъра” реформира драстично катрена, което предполага завидно „боравене” с технологията на стиха: отказва се от строгата римна организация в класическото четиристишие (към нея така или иначе, се придържа Иван Милчев в рамките на  петте стиха: А - Б - А - Б - Б)!

Петър Велчев допуска такава римна организация А - Б - А - Б - Б единствено в миниатюрата „Една странна, тъжна песен…”, като римите се състоят от повторени думи.

Строг пазител на закона до този момент, Петър Велчев в „Глухарчета срещу вятъра” компенсира отсъствието на „външни” рими с помощта на аксесоар от по-различен вид средства: вътрешни рими, използване на възможностите на алитерацията и асонанса, повтаряне и преповтаряне на съзвучни думи, на думи, произлезли от един и същ корен и пр.

Няколко примера:

 

Нехайно, като на шега

ти поживя си шеговито

и с гордостта на шегобиец,

а с теб съдбата пошегува се.

Шеги безброй,

ама не бяха смешни.

 

Или:

Поетите проливат пот

над всеки стих и всяка сричка,

поетите сълзи проливат

за всички страдащи в света.

А някои проляха и кръвта си.

Преди няколко години Петър Велчев ми изпрати своя стихосбирка, в която беше поместил пародийно стихотворение, посветено на моя милост и на парадните ми/ни щения за сценично героизиране.

Може би в заключение на моя разказ за най-новата поетична книга на Велчев ще трябва да повторя, че в тях авторът пародира, но върху „философска основа” човешката ни податливост на илюзии, изобразява човешките ни слабости, навици и наивитет със средства на иронията,  на насмешливия подбив.

Да, има смисъл да се прочете книгата „Глухарчета срещу вятъра”.

Да, Петър Велчев, поетът, литературоведът и преводачът на лирика, се налага все по-категорично със собствени постижения в днешната българска  литература.

Върху това, повярвайте ми, си струва да задържим своето внимание, за да оценим писателя Петър Велчев според ръста на интелектуалните му проникновения.