Нова Зора

На 4 юни, Голямата зала на БАН, бе препълнена от ценители на творчеството на Георги Йорданов – държавник, изявен ръководител и политик от близкото минало, ненадминат и неповторим министър и деятел на културата, незаобиколим авторитет в дълбоките измерения на нейните стойности. Предстоеше премиера на третата негова книга „Поврати” от поредицата „Притаени мигове”, едно особено високо достижение в дейността на издателствата „Захарий Стоянов” и „Светулка-44 АТЕНЕЙ”.

За премиерата се писа в много издания, но при все това, за читателите на „Нова Зора” остава без отговор недоумението, защо чак месец след събитието, редакцията на вестника се връща към него? Въпросът е напълно в реда на нещата, тъй като става дума за един от най-ценените и верен през годините автор, приятел и поддръжник на каузата на вестника.

Затова нека припомним - за „Поврати” писа още в бр. 45 от 10 ноември миналата година, непрежалимият Тодор Коруев. Неговият тревожен глас, вместо отговор на въпросите, които Георги Йорданов задава в своята книга, прозвуча тогава с разтърсващото му и отрезвително: „Накъде отиваш, Отечество!”.

В бр. 20 от 25 май т.г., публикувахме текста „Последица от студената война” – едно свидетелство на Георги Йорданов в неговата книга за т.нар „процес на века” и обвинението към България чрез скалъпеното съдебно преследване на служителя от БГА „Балкан” – Сергей Антонов.

Днес на просветеното внимание на нашите читатели предлагаме текста на ВМЕСТО ВЪВЕДЕНИЕ – особеният предговор на автора на „Поврати”. Предлагаме тези вълнуващи страници, защото се оказа, че не можем да предложим текста на потресаващата реч на Георги Йорданов, която той произнесе в деня на премиерата на неговата книга. Реч, която изправи публиката в Голямата зала на БАН на крака, и където такива гръмотевични  аплаузи и одобрителни възгласи пишещият тези редове не помни, въпреки че е присъствал на стотици премиери, изложби и спектакли.

За чест на редакцията направихме и невъзможното дори, да се снабдим със запис на вълнуващите думи на Георги Йорданов. Не пестихме усилия, но трябва да подчертаем, че го направихме постфактум. Като хора информирани за стойностите на събитието, би следвало да се подготвим със съответната техническа съоръженост, но не би. Същата грешка, оказва се, бяха допуснали и организаторите. Така, един вълнуващ и пламенен миг, остана незаписан. Не възстановим се оказа високият и непостижим образец на слово и дух, осветили непрогледния мрак на настоящото и миналото, но и просветили с надежда за Отечество, хоризонтите на бъдещето.

За наше извинение и за успокоение на читателите ни, не сме се отказали да поправим грешката си. Живеем с надеждата, че след това наше признание все пак ще се намери някой по-предвидлив от нас, който да е направил запис на словото на Георги Йорданов. Ние ще го поместим на нашите страници като свидетелство на неумиращата надежда и укрепващия народностен дух.

Зора

Ето че дойде време да представя пред читателите и третата книга на „Притаени мигове“. Озаглавих я „Поврати“, тъй като повратните моменти в битието са негаснещите въглени на паметта. Паметта, която ни стряска в радост и тъга, паметта, която ни буди от сън. Духовният товар на преживяното изпълва и моите дни и нощи като ме окриля или натъжава. А споделените в книгата спомени и вълнения може би са своеобразно отражение и на отрязък от обществения живот.

От събитията, които се разразиха в Източна Европа през есента на 1989 г., се изнизаха 30 сложни, противоречиви, паметни години. Ознаменувани с дълбоки промени в политическия и социалния живот, те отнесоха в небитието драматични, съдбовни лични преживявания. Бяха отречени, осквернени и разрушени създавани в продължение на близо половин век непреходни материални и духовни ценности. Нима напусто сме учили, работили, мечтали?

Ще дочакаме ли присъдата на историята за социалистическия градеж като пленници на изкривени, злонамерени внушения? Нима времето, което си отиде, е наситено само с трагизъм и грешки, а не преди всичко с честни усилия, увенчани с горди постижения на българския творчески дух?

Каква е тая българска орис – да започваме все от началото, постоянно да говорим за отминали години, а да не извличаме мъдрост от тяхната същност? Въпреки че един от непреходните уроци на българската история е при големи обществени промени да не се отрича и руши всичко, защото нищо не се създава на пусто място.

Тъжно и страшно става, че днес се извършва посегателство над българската история, над нашия народен дух. Младите, които учат „друга истина“ за отминалите години, все по-рядко могат да приемат фактите и мнението на своите родители, дядовци, баби. Така се създава благоприятна среда историческата летопис да се изопачава и пренаписва. Не може да се отрече, че в това отношение хората, които раболепно обслужват и чужда воля, постигат известен успех. Жалко е, че първи помощници на неолиберализма и глобализма в българските условия, се оказват отродени местни наемници, които подемат лъжите, сеят клеветите. Но те забравят мъдрото предупреждение на Емил Зола: „Ако накарате истината да замлъкне и я погребете дълбоко в земята, тя ще поникне, набрала такава експлозивна сила, че ще помете всичко по пътя си.“

И така, назад е преживяното. Лошо или добро, то е част от нас. Което е било, няма и не може да се върне. Никога едно раждане и една смърт не се повтарят. В тоя безкраен световъртеж всичко е свързано с човека, а той чрез безчет видими и невидими нишки, е съединен и с обществени събития. Мярка за нещата и смисъл на развитието е личността – вечният куриер, който носи, пази и препраща спомени, поуки, ценности. С това богатее човешкото мироздание.

Ние сме обладани от постоянна вяра, но не може да не мислим и за времето, когато няма да ни има.

Ето защо бързаме да разкажем потребното, да направим и поправим нещо. Житейският ни път се вие ту по равното, ту по кози пътеки, ту по нанадолнището. Успех или несполука, радост или мъка, добро или злочестина, щастие или неволя – всичко е част от живота.

Човекът е пътник. Паскал го е назовал „мислеща тръстика“, а Роден го е изобразил като мислител, подпрял с ръка препатилата си глава, цял потънал в спомени и копнеж просто да бъде чут. Да бъде разбрана – това е потребно на всяка личност. Надеждата че рано или късно ще бъдем разбрани, ни крепи, насърчава, обнадеждава. Особено в нашето объркано време, в което контрареволюционната смяна на системата е наситена с озлобление и предубеждение.

От юношеска и младежка възраст съм убеден радетел на социалистическия идеал за решителна промяна в обществото. Той и досега ме вдъхновява и крепи. За разлика от първите две национални катастрофи, отприщили всеобща покруса, ние, тогавашните млади българи, преживяхме поредния погром след Втората световна война като начало на съзидателен живот и свят на справедливост, солидарност, взаимно зачитане, равни възможности за всички.

Тези идеали бяха в основата и на професионалния ми избор – правната уредба на обществото. В самия връх на моята младост, както поетите се изразяват, влязох в политиката и на различните длъжности, на които бях избиран, участвах в градежа и модернизацията на Отечеството. Впечатленията от това време предлагам на вниманието на непредубедени читатели.

Чрез моето свидетелстване за тия десетилетия, отново хвърлям поглед върху пътя през годините. Проучвал съм съвестно документи и изследвания за всичко, което се отнася до съдбата на Родината, която за съжаление постоянно е свързана с волята и интересите на велики сили. Разбира се, осланям се на своя дневник и архив, на собствените си наблюдения, впечатления, памет. В това е вложено моето мнение за политически събития и обрати, както и за хора, свързани с тях.

Не съм следвал хронологията на събитията. Писал съм според избора на разума и сърцето. Налагаше се да съпоставям историческите и документалните факти с личните ми спомени. В този смисъл книгата „Поврати“ не е цялостно проучване на исторически събития, а е отглас на мои преживявания.

Фактите, обстоятелствата, документите, числата, сравненията и размислите в тази книга са подвластни само на истината, зазидана във времето. Струва ми се, че имам дълг да говоря за тази истина, да я браня от злоезичия и хули. А право на читателите, изследователите и потомството е да отсъдят доколко са успешни чистите ми намерения и усилия.