Нова Зора

(право на отговор)

В бр. 34 на вестник „Нова зора“ има рецензия на монографията „Неоосманизмът и междуетническите отношения в България“ от Тодор Коруев. Рецензията като цяло е положителна. Радвам се, за което! Когато преди няколко години с проф. Ивайло Христов обсъждахме с каква тема да кандидатстваме за проект в УНСС, ми хрумна идеята, че неоосманизмът е много важна тема. Тази моя идея не е случайна. Аз съм български патриот. Така че не съм безразличен към опасността за поредно свиване на нашето землище и етническото ни прочистване от Източните Родопи и Лудогорието, към което ни тласкат неоосманистите и българските националисти. Благодарение на енергията и всеотдайността на проф. Ивайло Христов и на активното участие на другите двама колеги от УНСС, изследването се реализира. Радвам се, че дори един националист като Тодор Коруев харесва нашата монография. В неговата рецензия, обаче има остри обиди по отношение на някои мои текстове в книгата. Забавно е, че хвали други текстове, които също са писани от мен. А той казва, че са хубави, защото не са писани от мен. Да се смее ли човек или да плаче!?

В началото не мислех да отговарям на тази рецензия. По простата причина, че в нея няма критика на моите тези. А само обиди по отношение на моята личност. По късно, обаче, реших, да се възползвам от правото ми на отговор. Как?

Като дам с известни съкращения два текста от мои монографии.

Надявам се да разберете, уважаеми читатели, откъде идва враждата между нас, българските комунисти и българските националисти. Защото ние, българските комунисти – интернационалисти и патриоти, дадохме хиляди жертви, опитвайки се да попречим на националистите да подложат на изтребление българския народ и да предизвикат етническото ни прочистване от изконно заселени с българи, територии на Егейска Македония и Източна Тракия. Не успяхме да им попречим нито за едното, нито за другото, в периода 1912-1918 г. Поколението на моя дядо беше подложено на изтребление и етническо прочистване. Когато, обаче, дойде редът за изтребление на поколението на моя баща и етническо прочистване, ние, българските патриоти, реализирахме частичен успех. Българските националисти подложиха на изтребление поколението на баща ми. Но благодарение на нашата борба против фашизма, България остана в своите граници.

И така:Ролята на българския национализъм за междуетническите отношения в България в периода от Освобождението до 9.09.1944 г. Два мита!?

В периода от Освобождението до 9.09.1944 г., българският политически елит се намира под влиянието на идеологията на национализма. Това, от една страна, изиграва положителна роля:

А. Защото национализма е мощен фактор за подготовката и Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Мощен фактор е за извоюване на победа над сръбските войски, нахлули в България след Съединението.

Б. Защото мобилизира и мотивира българския елит за съпротива по време на преврата, организиран срещу княз Александър Батенберг от руския царизъм през 1886 г. Българският политически елит, въпреки русофилството на по-голямата част от българския народ, успява да се откъсне от влиянието на руския царизъм. Друг е въпросът, че впоследствие попада под влияние на Германската империя.

От друга страна, обаче, българският национализъм изиграва отрицателна роля за развитието на междуетническите и междунационалните отношения и съдбата на българския народ. Защо?

Защото насажда сред българското население предубеждение и омраза към другите балкански народи – гърци, сърби и турци. Насажда омраза и предубеждение и към останалите в Родината си български тюрки.

Защото българският национализъм предизвиква като своя противотежест турския национализъм.

Защото българският национализъм вкарва страната ни в унищожителни войни, свили двойно нашето землище.

Защото българският национализъм предизвиква етнически прочиствания на българите в смесени райони.

Защото българският национализъм предизвиква няколко етнически прочиствания на българските турци. Което влоши междуетническите отношения. А освен това се отразява крайно негативно на българската икономика.

Защото българският национализъм „привиква“ българския национален капитал към увеличаване на печалбите, чрез периодично изтребление на българската нация, а не чрез търсене на диференциална печалба. Т.е., не чрез „нови комбинации на производствените фактори“. А чрез брутално понижаване на стойността на работната сила, на цената на труда, използвайки войни, за да подложи българския народ години наред на мизерия, глад, нищета, епидемии и пр. По такъв начин „привиквайки“ българския народ към няколкократно по ниско ниво на потребление, изтребвайки болните, сакатите, възрастните и пр. българи, управляващата класа намалява производствените разходи на едрия капитал за работна сила и многократно увеличава неговите печалби.

Защото българският национализъм създава митове, които „разяждат“ българското национално самосъзнание. Например мита за „турското робство“.

Много популярен и до днес е митът за „турските зверства в Батак“. Самото Баташко клане не е мит. То е факт. Но този факт се представя от официалната историческа наука по превратен начин. Представя се като зверства на турците над българите. А това е лъжа. Кланетата са извършени от башибозук. Основна част на башибозука са помаци от околните села. Предвождани от помака Ахмет ага Барутанлията. Баташкото клане е позорна страница в българската история. Българи-мюсюлмани по дивашки, зверски начин колят българи християни. Вместо този факт да се осмисли и да се търси начин за помиряване на наследниците на българите-мюсюлмани и българите-християни, българските историци прехвърлят вината от болната глава на здравата. Не сме виновни ние, българите, за зверствата, а са виновни „турците“.

Именно нежеланието да се признае, че по време на априлските бунтове 1876 г. едни българи са клали други българи, и да се търси помирение между наследниците на жертвите и палачите, стои в основата на липсата на чувство за българска идентичност на българите-мюсюлмани. Политиката на българската държава е крайно непоследователна към българите-мюсюлмани. На няколко пъти насилствено са им сменяни турско-арабските имена. А след това са връщани. Людмил Георгиев много точно говори за трагичната историческа съдба на помаците. „В психологичен план трагизмът на помаците се свежда до исторически възпроизвеждащи се кризи в търсене на тяхната собствена идентичност, а нито държавата, нито историците, нито българите, нито турците, са им помагали и им помагат за преодоляване на тези кризи, защото всеки императивно е настоявал, че те са точно определено нещо, съзвучно със собствените им временни интереси… С други думи, могат ли помаците да се чувстват равноправни български граждани, при положение че непрекъснато им се внушава различността, онази двойственост между език и религиозна принадлежност?“ Отговорът е, естествено че не могат!

Непоследователна е политиката на българските правителства, както към българите-мюсюлмани, така и по отношение на българските тюрки. Правят се редица опити за насилствено изселване и преименуване, както на едните, така и на другите.

Етноцентризъм и национализъм

Идеологията на повечето от борещите се за създаване на централизирана национална държава, политически движения, е национализмът. В неговата основа лежи една дълбинна нагласа на индивидуалната и колективната човешката психика – етноцентризмът.

Етноцентризмът - това е рефлексът (нагласата, предразположеността и пр.) да се съди за другите култури от позицията на своята собствена култура. Етноцентризмът е естествена социално психическа нагласа на всеки човек. Хората имат нагласа да считат своята култура за единствено "истинска", "правилна" и т.н. За индивида неговата народност, етност, група и т.н. имат особена ценност. Индивидът е склонен да подценява и дори презира ценностите, обичаите и традициите на другите народности, етноси и групи. Етноцентризмът е предпоставка за възникване на ксенофобия, т.е. враждебност и омраза към всичко чуждо. Възникване на реални икономически, политически и пр. противоречия между различни етноси и нации може да доведе до появата на шовинизъм и до разпалване на етнически или международни войни.

Национализмът е идеология и политика, имаща своите корени в етноцентристките нагласи. Тя възпитава в любов към родината и нацията, но и в предубеждение, пренебрежение, високомерие и дори омраза към другите нации, народностти и етноси. Патриотизмът е идеология и политика, която също възпитава в любов към родината и нацията. Но тя не насажда предубеждение и омраза към другите нации и етноси. В България, по време на национално-освободителните борби, патриоти са били В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Но повечето от активистите на националосвободителното движение са били националисти. Тогава национализмът е изиграл положителна роля, защото е бил мобилизираща сила в борбата за освобождение от османската власт. Това се отнася и за другите балкански национализми - сръбския, гръцкия и румънския. Най-късно на Балканите възниква турският национализъм – след поражението на османците в Първата световна война. И затова турците най-късно извършват своята националноосвободителна революция и се освобождават от властта на османлиите.

След националното освобождение от османците, обаче, балканските национализми започват да играят отрицателна роля. За България доминацията на националистически партии в политическия живот е една от най-съществените причини за участието ни в четири войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и Втората световни войни. Те завършват с национални катастрофи. Българският народ търпи години наред глад, лишения, мъки и тегло. Стотици хиляди са убитите и осакатените. България губи значителни територии, населявани основно от българско население. На тези територии българското население е или насилствено изселено в България, или насилствено асимилирано. Ние, българите, в определени периоди също сме прилагали политика на асимилиране на тюркското малцинство, както например беше през 80-те години на ХХ век (безуспешно).

През 90-те години на ХХ век, балканските национализми – сръбски, хърватски, бошняшки и др., предизвикаха няколко войни на територията на бивша Югославия. Резултатите от тях са също мъки и тегло, жертви и лишения, и етнически прочиствания.

Крайна форма на национализъм е шовинизмът. Това е войнстващ национализъм. Като идеология той насажда злоба и омраза към съседните нации и народи. Като политика се стреми към разпалване на войни.

След възникването на първите национални държави, утвърдилата господството си буржоазия винаги е имала афинитет към националистическата идеология и политика. Това продължава и сега. На какво се дължи този афинитет?

а) Във всеки национален елит има радикални фракции, които се борят за властта използвайки насилствени, извън конституционни средства. Някои от тях са готови да разпалват националистични страсти, защото това е най-лесния начин да си създават социална база – да не забравяме, че етноцентризмът е един от най-дълбинните и лесно възпламеними рефлекси на хората. В условията на криза буржоазията започна да финансира подобни фракции – така е с фашистката партия в Италия и с националсоциалистическата в Германия. Причината e, чe според национализма, нацията е вътрешно обединена цялост, която се бори срещу външни врагове. Следователно борбата на работниците срещу капиталистите разединява и отслабва нацията. Хората и партиите, които разединяват нацията трябва да бъдат унищожавани. Ето защо едрият капитал финансира националистическите партии – например националсоциалистическата партия на Хитлер, с тези пари се плаща на „щурмовите отряди” и те „завоюват улицата”, т.е., унищожават организираното работническо движение.

б) Национализмът е отлично идейно оръжие за подготовката и воденето на завоевателни империалистически войни. Възпитавайки чувство за превъзходство на собствената нация, той става морална опора за агресивна външна политика. Национализмът е идеология, чрез която в борбата си за преразпределение на колониите и пазарите, страни от втория ешелон на капитализма, с лидер Германия, разпалиха Първата и Втората световни войни. Тези войни донесоха неизброими страдания и десетки милиони жертви, предизвикаха колосални разрушения и унищожение на значителна част от производителните сили на човечеството.

В заключение искам да отбележа следното. В края на ХХ и началото на XXI век, в много европейски страни националистическите партии увеличиха своето присъствие и тежест в политическия живот. Например в България управляващата след изборите за 41-во Обикновено Народно Събрание партия – ГЕРБ, е националистическа. В този парламент има още две националистически партии – „Атака“ и „Ред, законност и страведливост“. „Синята коалиция“ също се заиграва с национализма. На БСП официалната идеология не е националистическа, но нагласите на електората са националистически. От тогава – до сега, в българския парламент винаги доминират националистически партии. Парадокс е, че в парламента има само една българска патриотична партия – „Движение за права и свободи“. Но нейният елит и електорат са от български тюрки, а не от етнически българи. Позорно е, че ние, етническите българи, досега не сме създали поне една българска патриотична партия. Почвам да се съмнявам, че ние, етническите българи, можем да създадем българска патриотична партия. Дано съмненията ми се опровергаят!