Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 4 (26 януари 2021) ТЕХНИКИ НА „КУЛТУРНОТО” МАРОДЕРСТВО

ТЕХНИКИ НА „КУЛТУРНОТО” МАРОДЕРСТВО

Е-поща Печат PDF

Литературният код на македонизма


След като стана ясно, че България  спира  приемането на  Република Северна Македония в Европейския съюз, възникна естественият въпрос какви са  причините за тази сериозна стъпка  спрямо нашите роднински съседи? Едно от най-сериозните възражения е, че РСМ не изпълнява Договора за добросъседство между двете страни от 2017  г. В  него са  предвидени   клаузи за нормализиране на отношенията,  отнасящи се  до историческите фалшификации и „езика на омразата”, върху който се изгражда националната идентичност в съседната нам държава; до претенциите за наличие у нас на някакво уж  „македонско малцинство”; до съдържанието на учебниците и пр.

В Договора обаче, поради недоглеждане  или проявена излишна „деликатност”  от българска страна,  е пропуснат един изключително важен и сериозен проблем. В продължение на десетки години,  в бившата югославска република  и днешната северомакедонска  държава,  т.нар.   „идентитет” на „нацията”, се изгражда чрез фалшификация на  културната история; присвояване на артефакти;  „македонизиране” на българския фолклор;  кражба на писатели;  унищожаване  на църковни фрески, паметници на средновековното българско изкуство и пр.

В поредица от няколко публикации на писателя журналист Борис Данков ще запознаем нашите читатели с литературните кражби и мистификации, „прекръстването” на български книжовници, инкриминирането на възрожденски писатели и пр., от  „интелектуалните”  македонисти край Вардара. При това въпросните публикации са  основно  върху издадената  в Скопие преди няколко години 135-томна  литературна поредица  „Македонска книжевност”.  Можем само да се досетим какво „присвоително творчество”  са проявили  в продължение на повече от половин век множеството  идеологически подковани  екипи от лингвисти, компаративисти, писатели и надъхани „естети” от Скопие. Но за тази част от   „културните”  кражби  в съседната нам държава, следва да се произнесат съответните български  специалисти, които вместо срамежливо да си крият главите в пясъка, би трябвало да назоват истината докрай, за да няма „скрито-покрито” в отношенията между нашите  „братски страни”…

От този брой започваме поредицата „Литературният код на македонизма“. Авторът Борис Данков, поет и журналист, не се нуждае от представяне за читателите на „Нова Зора“. Прецизността на неговите изследвания и този път не оставя никакъв шанс на „културните“ и литературни мародерства.


Зора



Или как в Скопие използват художественото слово за... политически цели?


Очеваден пример в това отношение е издадената през 2009  г. в Скопие 135-томна поредица "Македонска книжевност", чиято идея е да се легитимира пред света не само т.нар. македонски книжовен език, но и да представи едно внушително (десетвековно !??) "македонско" литературно "наследство"! Поредицата  бе преведена от „македонски” и тиражирана по света на английски, френски, немски, руски, арабски и китайски език, в продължение на няколко години.  В това мегаломанско издание, чрез лъжи и манипулации български книжовници и писатели от миналото, са присвоени и представяни като "македонски" или "двудомни".  Налице са скандални   посегателства върху фолклорното ни наследство;  обсебванни са старобългарски автори и ръкописи. В  поредицата  са включени  нови  художествени "шедьоври" на омразата, сътворени от македонски писатели - с обидни квалификации и исторически инсинуации против нашата страна. В  изданието  се  реанимират  антибългарски стереотипи и писания от титовистко-югославското  минало, които се предлагат едва ли не като образец на литературна историография.

Интересни са  методите и начините, с които скопските компаративисти "преработват" българската литература и фолклор за нуждите на... македонизма. Не на последно място - любопитно е как надъханите идеологически последователи  на титовисткия  шовинизъм,  продължават  да използват  литературното слово за политически цели.

Историческите  фалшификации

са обикнат похват на скопските лингвисти и филолози, литературни историци, още от 50-те години на миналия век, когато в бившата югославска република, под ръководството на  титовистката  антибългарска пропаганда, се обогатяваше и развиваше  идеологическият инструментариум на македонизма. Тогава целта беше една - като се използват лъжи и преиначавания на историческото и културно минало - да започне "изграждането" на нова национална "идентичност", като изконното българско население във Вардарска Македония постепенно да бъде откъснато от своите етнически корени. По-късно, ако не и успоредно с това, се пристъпи към присвояване и "македонизиране" на историческото минало, към поголовна кражба на "артефакти", на книжовници и писатели с "македонско потекло".

Ярък пример в това отношение е въпросната поредица. В нейните първи томове (пък и не само там) безогледното фалшифициране на исторически факти и събития е част от "стила" и "научния" инструментариум на авторите и съставителите. Ето само някои примери:

Според том I "Македонска книжевност IX-XVIII век" - в Македония било имало "X-вековен книжовен исторически процес" (с. 17-18) - твърдение на съставителя Илия Велев. Да, имало е, но той е български, по простата причина, че "македонска книжевност" реално съществува едва след 1945 г.  Пак в същия том: "в Македония през Средновековието било имало "славяномакедонски език" (с. 10). Подобен език никога не е съществувал. "През 893 г. св. Климент и св. Наум се били отдръпнали (!) от Преславската книжовна школа, поради конфликт с цар Симеон" (с. 11) - това си е чиста измислица на съставителя. "Епископ Константин Преславски бил един от най-изтъкнатите македонски химнографи" (с. 148) - български: да, но по негово време липсва "македонска" химнография.

В том II "Възраждане в Македония", според съставителя Георги Сталев "Паисий Хилендарски в "История славянобългарска", бил написал и... "дял от историята на македонския народ" (с.10), което ще рече нещо като "История славяномакедонска"!  Пак там: "книгите на Йоаким Кърчовски били първите печатани македонски книги" (с.11). Едни от първите български - да, но как  да са "македонски", след като, според самия автор, са написани на български?...

В том III "Македонски народни умотворби" - Ст. Веркович бил публикувал "първия по-голям сборник с македонски народни умотворения". Заглавието на сборника обаче е "Народни песни на македонските българи" (1860), а не на... македонците.

Наглите  лъжи и спекулации

са  друг начин, чрез който съставители на мегапоредицата "оперират" с  литературните факти и събития, явления, като ги "натъкмяват" според политическата конюнктура и "идеологията" на македонизма. Ето няколко примера, които в никакъв случай не изчерпват цялата "палитра" от  похвати на скопските лингвисти и компаративисти:

В том I неговият съставител Илия Велев твърди, че "поради несъгласие на св. Климент и св. Наум с решенията на Преславския събор (!), се появила исторически ясно границата между духовната и културна традиция в България и Македония" (с.133-134), което е абсолютен  нонсенс, понеже през X в. Македония е част от България.

В том II, според съставителя Георги Сталев "Езикът, на който били написани петте книги (на Йоаким Кърчовски - б.а.), БЕЗ СЪМНЕНИЕ (???)  (курсивът мой - б.а.) бил македонският".

Друго "откритие" прави Марко Китевски в том III "Македонски народни умотворби" (с.17). Според него В. Караджич, С. Враз, В. Григорович и Ст. Веркович били публикували "македонски народни творби под българско име поради обкръжението, в което по онова време живеел македонският народ".  Значи народът отвсякъде е бил обкръжен от... българи, тогава какъв е самият  този народ?...

Най-голям "принос" обаче се съдържа в предговора към том 102 "Кодът на македонската литературна история" на акад. Катица Кюлявкова. Според нея фактът, че Константин Миладинов се е отказал от гръцките букви, с които е бил набран първоначално текстът на "Български народни песни", имал важно значение. "Този преход от гръцко писмо към македонска азбука, може да се смята за един вариант на кодификация на македонското писмо, на македонска азбука, от 19 век” - твърди известната компаративистка, след което дълбокомъдрено заключава, че това е "иманентен правопис на македонския език от средата на 19 век" (с.13). Да, но през 1860 г. не съществува македонска азбука, а българска, на която К. Миладинов издава "Български народни песни". Има спорадични случаи да се пише на отделни  южнобългарски (македонски) диалекти  със сръбска азбука, какъвто е например случаят с издадения речник и граматика на Георги Пулевски  в края на 19 век. Иначе кодифициран правопис на т.нар. „македонски език”, е създаден едва през 1945 г.

По-нататък от фундаменталния труд на Димитър Митрев за братя Миладинови може да се разбере, че те били имали "дълбокото желание сборникът ("Български народни песни" - б.а.) да бъде повод за запознаване с народностната характерология на македонците" (!!) Твърдение, което направо е смехотворно (с.74).

Премълчтаванията  и табутата

са  поредната техника, която литературните „историци”  в Скопие много често използват в своята "научна" дейност. Едно огромно табу за тях е автентичното заглавие на "Български народни песни", което вече десетилетия наред циркулира в техните "научни" писания и "приноси" като "Сборникът на Миладиновци". Скопските лингвисти и медиависти бягат от това заглавие като дявол от тамян. По подобен начин те са "преработили" заглавията на всички фолклорни сборници, където песните са означени като "български". Пак, според споменатия труд на Д. Митрев, (том 102, с. 100): "Ст. Веркович не мислел, че със заглавието на своя сборник "Народни песни на македонските българи" означавал някаква „национална принадлежност". Това мнение е опровергал самият Ст. Веркович в предговора към въпросния сборник: "Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин..."

Есето "Поетическата съдба на Григор С. Пърличев" на Д. Митрев (том 102, с. 157-160) гъмжи от словесни тиради за "Автобиография" на големия български поет, но в тези опуси няма нито ред за народностното "самоопределение" на Гр. Пърличев като... българин. "А самото българско национално съзнание, което се проявявало в него, било повече знак на двойственост и народностна поляризация" (с. 153) При това тази манипулативна инсинуация е съчинена от "стожерния" литературен историк Дим. Митрев, чиито антибългарски писания от преди 50-60 години днес се опитват да възкресяват отново в Скопие.

Подмяната  на понятия

е друг метод на скопските манипулатори.  Техниката, която са си отработили лингвистите-македонисти в осъществяването на тези пладнешки присвоявания, е много проста. Достатъчно е някой български автор от миналото да има... "македонско потекло", за да бъде набеден за "македонски класик" или "двудомен писател". Но дори и това не винаги е задължително условие за "македонизиране" на нарочения книжовник, писател или поет.

Понякога само едното безалтернативно определение е достатъчно за "зачисляването" му към "съкровищницата" на македонската книжевност. Така в дългия списък на "македонските" - еднодомни или двудомни автори - отдавна фигурират: св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум, епископ Константин Преславски, Презвитер Козма (за него ПРЕОБЛАДАВАЛИ мненията, че бил произлизал от Македония!), Кирил Пейчинович, Теодосий Синаитски, Партений Зографски, братя Миладинови, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Георги Динков-Динката, Арсени Йовков, Трайко Китанчев, Атанас Раздолов, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, Евтим Спространов, Войдан Чернодрински, Кузман Шапкарев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Димитър Талев... И стотици още - знайни и незнайни имена.

Повече от очевидно е, че в своите набези за национална "еманципация" и "идентичност" скопските македонисти нямат намерение да спрат до "споделеното наследство". Споменатата вече компаративистка акад. Катица Кюлявакова  признава, че "тъкмо тълкуването на миналото отдалечава историографията от реалността и я довежда до ситуация да манипулира фактите".

Значи освен всичко друго, медиавистите от Скопие отлично осъзнават какво вършат със своя изпитан във времето инструментариум. С това може да се обясни  огромният   интерес край Вардара  към херменевтиката и компаративистиката. В своите трудове и изследвания учени като К. Кюлявкова, Милан Гурчинов и Иван Доровски (от Братиславската компаративистична школа) залагат на "културния плурализъм" и "билитературността" в рамките на... "балканския културен простор". Всичко това е прекрасно, стига към модерните техники да не се прибавят нови манипулативни методи за присвояване на чуждо културно наследство от миналото.

Логическите  спекулации

са следващата техника на интелектуалните мародери. Така например в  своето есе "Чувствителност за разлики"  (том 106 от мегапоредицата "Македонското есе"), писателят Бранислав  Сарканяц, като се опира на "постмодерното мислене", изразява своето подозрение, че българите имат намерение да му отнемат "македонската идентичност". Б. Сарканяц привежда като довод за своята "македонска различност" цитат от статия на Цветан Тодоров, който разказва за това, как при срещата си с български интелектуалци, поради своя "френски дискурс", не е могъл да се разбере с тях. Като припомня, че е израснал "с македонския и сръбския език" (по бащина линия - сърбин, а по майчина - македонец) и, че има 50-60-годишна "македонска идентичност", Сарканяц сравнява своя случай със "случая Цветан Тодоров". След тази аналогия той перифразира думите на Сартр: "Направете от мене крадец. Е, добре, ще бъда крадец". И продължава: "Искате да бъда нещо друго (немакедонец)"? - пита Сарканяц, като сравнява "българин" с "крадец" и пропуска тази подробност, че "случаят Цветан Тодоров" е частен случай, докато случаят "българин или македонец" е въпрос не само на идентичност, а и на историческа памет, на изконна етническа принадлежност.

Не, никой не иска (и не може) да отнеме на  закоравелия македонист неговата "60-годишна идентичност". Но не посягайте и не присвоявайте българското културно наследство. Не ни правете съучастници в интелектуални кражби и посегателства без историческа давност.