Този - моят народ - е останал на кръстопът. Белег от петолъчка на калпака му още личи. Сова в душата му - все нещо загадъчно мъти. Сянка хиляда и тристагодишна - в смуглите му очи. Кой не е минал оттука, кой не го е нахокал, кой не го е погледнал надменно-студен през дим на чибук, през стъкло на монокъл, през бутилка от водка, през прозорец на парламент... Той си трае. Той вече не иска да помни как е пял под бесило, как врага си е срещал “на нож”. Все му се струва, че чужбинските стомни по са пълни, че по-звездна е чужбинската нощ. Сам преметнал каиша на битието си нечестито, тегли и тегли го под неясното висине. И се чуди какви ли били са главите, които презираха своите рамене...