Нова Зора

Когато през 1989 г. прочетох краткото есе на Цветан Тодоров, отпечатано за първи път в бр. 20 на „Летер Интернасионал“, през същата година, и приложено като послеслов към знаменитата книга на Джорд Оруел „1984“, не предполагах, че с такава упоритост животът ще повтаря неговите прозрения. Книгата на Оруел излезе в „Профиздат“, а директорът на издателството – Никола Радев, въпреки все още незабравените по онова време перипетии  на стихосбирката ми „Хляб“, станала обект на просветеното внимание на Държавна сигурност, настоятелно ме бе поканил година по-рано да предам ръкописа на бъдещата си книга, която за съжаление се появи чак през 1990 г., когато котелът на интелектуалните и политически страсти бе нагрят до пръсване и почти никой не се интересуваше от поети и поезия.

Споменавам това не защото „Ризница за голо тяло“ остана значим факт само за моята биография, а защото по-важно от всичко бе биографията на времето, когато на „масите“ предстоеше „да изберат универсалисткия път“, който според Жулиен Бенда, както пише Цветан Тодоров, е пътят на демокрацията. И докато според Оруел „действителността съществува само в човешкото съзнание и никъде другаде“, някой изглежда ще да е пожелал да аранжира в главите на „пролите“ нагласите за главното, което предстоеше: големите политически лъжи! Чрез тях, но вече по новия „универсалистки път“, предстоеше да се придобива Властта, която, разбира се, щеше да донесе свободата и да направи живота ни щастлив. Същевременно на демокрацията, пристигащга по този „път“,  се възлагаше да мултиплицира в широкото читателско съзнание греховете и похватите на отиващия си тоталитаризъм.

Но Властта винаги е имала необходимост от слуги. Това за „знаещите“ не бе никаква тайна и за това техният стремеж винаги е бил: „Да станат съветник на Господаря“!

И „знаещите“ ставаха. Те по-добре и от Господаря си знаеха, че Властта при тоталитаризма може да е тотална, но пред демокрацията тя е всеобхватна. И че само илюзията за свобода е някак по-релефна.  И с готовност приемаха освободените щатове за илюзионисти, при все че не се съмняваха какво предстои и какво ще се случи с живота на народа.

И за разрухата знаеха. И за вълчия нрав на задаващия се свят, знаеха. Но въпреки това задаваха възторжен тон и площадите бучаха от „Последен валс“ и прииждащото „тържество на демократичните ценности“. За „знаещите“ страданието или убийството на цял един народ бе само набор от думи, словесен пейзаж от някаква „конспиративна теория“. В своето усърдие те безпогрешно разпознаваха около себе си несъгласните и неподвластните на илюзии и бързаха да ги посочат с угоднически пръст: „Хванете, тогоз!“

И Господарят взимаше мерки – внсеобхватни, както се полага при демокрацията. Той имаше по-особена тояга и тя не беше откровения „аргументум бакулиум“ на тоталитариста, защото имаше кадифен калъф. В ръцете с кадифени ръкавици на Господаря, хватката ставаше още  по-желязна и безмилостна.

Господарят обаче притежаваше и друго особено качество – помнеше като слон! Но в гигабайтите на неговата памет никой не е откривал записан случай, подобен на онази, макар и спорадична волност на тоталитариста, който понякога можеше и да прости, и да прояви великодушие.

Господарят имаше неизменния нрав на гепард, който довчера „бе решавал всичко с един удар на лапата“. Той бе добър ученик на барон Ди Лампедуза и знаеше, че „всичко трябва да се промени, за да си остане същото!“

Цветан Тодоров пише, че „знаещите“ „се опитват да достигнат до Властта единствено благодарение на интелектуалните си качества“.

И уточнява, че „само тези, които не са виждали труп могат да възпяват „необходимите убийства, както правеше Одън през 30-те години“.

Тази мисъл твърде дълго занимаваше съзнанието ми, докато наглата откритост на примера не ме приземи и отрезви. В Русия, по повод на неминуемите жертви на Гайдаровската „Програма за 500 дни“, Анатолий Чубайс беше казал: „Щели да умрат 30 милиона! Е, други ще се родят!“

Анатолий Чубайс беше от „знаещите“, за които пишеше Цветан Тодоров. И аз се заоглеждах какво правят „знаещите“ у нас. Те „демонтираха системата“. И може би защото мащабите у нас бяха по-дребни, „изпариха“ се „само“ 1 млн и 900 хиляди души – 21% от населението на България! Това обаче остана в тайна цели 30 години, чак докато през април 2019 г. ЦРУ публикува доклада си за демографското състояние на държавите.

Днес, с горест можем да констатираме, че на границата на миналия и на този век, България и народът ни бяха победени от „знаещите“. Не знаем обаче дали са информирали Господаря за причината, която доведе до този мор? Не е ли знаел Луканов до какви резултати ще доведе „Програмата Ран-Ът“, когато я поръчваше? Не знаеше ли това Втори адвокатски колектив, когато писа и приложи законите за разгромяване на селото и селското ни стопанство? Демокрацията открито придобиваше характер на ликвидация не само на материалните активи. Тя беше ликвидаторския дух на времето.

Не знаеше ли това Командирът, когато неговото правителство изрина като с булдозер над 2200 фабрики и заводи? И когато той, икономистът, убеждаваше с врели-некипели народонаселението, че „икономиката е възможна и без производство“.

Не може да му се отрече на Иван Костов, че определи ДПС като проклятие и, че го беше натикал в ъгъла, но разбираше ли той дали укрепва държавността, когато разреши двойното гражданство на изселниците в Турция или тъкмо обратното? И когато нареди на парламентарното си мнозинство да ратифицира Рамковата конвенция за малцинствата?! Когато неговият министър на труда и социалната политика Иван Нейков, съсипа пенсионната система на България, а д-р Игнатов погроми здравеопазването?

Днес „лаборантът“ Костов само препрочита журнала на маркираните конвулсии на държавата ни и се стряска от реабилитирането на думата „народ“. Може би защото експеримента все още не е приключил.

Знам че всичко изредено дотук е история. И че тя се е състояла и нищо вече не може да се върне назад. Знам че списъкът не е пълен и, че въпросите на днешния ден не са по-малко тревожни: разрушаването на семейството като основна клетка на обществото; налагането на „другостта“ в отношенията между мъжа и жената; инцестът, кръвосмешението, педофилията, гей-парадите... Всички тези и не само тези „екстри“ бяха немислими в живота ни. Днес те са все по-осезаема реалност. Ужасяващият „Прозорец на Овертон“ със все по-голяма лекота прави и немислимото възможно. Накъде върви светът,  какво ще стане с децата ни? Накъде върви България, която покорно „транспорира“ закони и директиви, в името на щастието, свободата и благополучието? И „знаещите“ отново не казват докъде ще ни доведе това!...

Знам и разбирам, че императивите на времето, и всеки пореден хегемон, винаги са налагали съответните азимути и посоката на българския път в историята. Но такова чудо никога досега не е било. Днес Оруел е все по-неопровержим: „свободата е робство“; „невежеството е сила“. А вече ни заставят да вярваме, че и „войната е мир“!

Розата на геополитическите ветрове и подводните течения на интереси и влияния винаги са разкъсвали стремежа за народно единение, възмогване и свяст, и са обезсилвали всеки порив в националното самосъзнание, който е целял да бъде спазван Законът за самосъхранение на нацията и първородството на националния интерес, които са необходимото и незаобиколимо условие за пребъдването на българската държавност. И на народа ни.

А нима превръщането на България във фронтова държава с Русия днес не е самоубийство и кой и защо твърди, че това е  националният интерес на народа ни?! И въпрос на интелектуална недостатъчност ли е отсъствието на Национална доктрина на България? И дали е случайно това? Защото не е далече времето, ако си спомним Вапцаров, когато „като на животни в клетка ще святкат очите ни жадно“, но дали ще съумеем да измолим „пощада“!

Споменатият по-горе поет Уистън Хю Одън бе написал стих подобно на резолюция:  „Историята към победените може да каже „уви“, но не може да помогне, нито да прости“. А както се знае, Всичко е в Божиите ръце. И прошката, и пребъдността на всяко човешко дело, и силата на суверенната воля за Отечество.

Дядо ми, някога все повтаряше за мен непонятното: „Сине, с ум се бия!“. Повтаряше го когато не можеше да разреши житейските ребуси, които го гнетяха.  Днес и аз все по-често си припомням неговите терзания и все по-осезаемо разбирам, че не мога да намеря отговора, но и че не мога да мълча. Затова връщам лентата на годините назад и се питам: къде сбърках? Защо не съумявах да отворя очите на хората, нито за злото, нито за доброто, което идваше срещу ни или безвъзвратно си отиваше? Не бях ли честен, ведно с моите другари, когато предупреждавахме, че „Ако подкрепиш Бойко, получаваш Костов“. И че ако той спечели България – губи!

Не смогнахме обаче да се възправим срещу разрушителните енергии на разпада, на инертността и разрушението. Без благодат наистина нищо не се случва. И ако това е заради греха, че не можехме и не можем да простим на врагове и на майкопродавци, нима има отговор въпроса трябва ли да ги обичаме, щом не смогваме да отвърнем очи от суховеите на безхаберието, което още на корен изсушава всяка надежда? Ами блудните деца на България! – и прокудените, и заблудените? Как и с какво да стоплим душите им, за да смислят, за да помнят и да не забравят, „гробът бащин, плачът майчин“? И тази земя отредена по волята на предците ни и благословена от Бога за хляб и вечен дом на българския род – как да прежалим? Питам, защото не зная къде свършва новото предателство на „знаещите“. Питам, защото пак е мор, а „в гърди, ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!“

А е време за мъжка воля и юнашка сила!

За възправяне е време.

За чест и свяст, за България – от нине до века!

Помагай, Господи!