Нова Зора

Само преди дни министърът на правосъдието в Служебното правителство, проф. Янаки Стоилов, на въпрос дали са необходими поправки в Конституцията, която на 12 юли навършва 30 години от нейното приемане, отбеляза, че тя не се нуждае от никакви особени промени.

При цялото ни уважение и респект към качествата му на юрист и изтъкнат конституционалист, един от създателите на Конституцията, ще си позволим да изразим мнение различно от неговото. Това е и причината да започнем отдалече, от твърде далече.

Кризата от лятото на 1991 г. отдавна вече е забравена. И само малцина може би си спомнят, че преди 30 години причината за нея се олицетворяваше с предстоящото приемане на Конституцията на Република България. А тя, ни повече, ни по-малко, бе надеждата за ново, демократично начало на обществения живот в Отечеството. И тъй като нищо на този свят не става случайно, ако погледне по-нашироко човек, няма как да не се досети, че и този държавно-строителен акт не е минал без високото внимание на един или друг „Голям брат“. Още повече, че подир Малта – 1989-та, те работеха така сговорно и дружно, че предателството започна да се представя под етикета „новые мышление“, или пък като „налагане и усвояване на демократични ценности“.

По онова време мълвата за два документа беше „притча во язицех“. Забележително е, че и двата бяха определяни за „основополагащи“. Единият курираше надеждите за бъдещето на България по законите на демокрацията, а другият – не без ирония – неговите създатели бяха нарекли „Проект за икономически растеж“. И тъй като едва ли някой си спомня такова название, ще припомним по-известното: „Програма Ран-Ът“. Именно тя бе определяна като „мостът“ и пряката връзка с благоденствието, което чакало народа ни при пазарната икономика.

Мълвата в този смисъл бе дотолкова плътна, че един видим отвсякъде еднакво седесар, се зае едва ли не да изготвя графиците за почивка на Канарските острови за наивните сини стъгди. Тогава, по силата на някаква омерта, и „сини“, и „червени“ не смееха да произнесат думата капитализъм. Така този „основополагащ документ“ неусетно и непреклонно се превръщаше в Конституция на прехода, екстрите от който предъвкваме и с мъка преглъщаме вече 30 години.

По отношение на другия документ нещата на пръв поглед не бяха така безпроблемни. Дали като форма на застраховка, чийто падеж на полицата щеше да бъде индулгенция за тези, които някой предвиждаше да се окажат прави, когато вече всичко е погромено, както е днес, или заради първосигналния им, внушен, креслив антикомунизъм, 39 народни представители от Седмото Велико Народно събрание, напуснаха парламента на 14 май 1991 г. и обявиха гладна стачка. Не искали били Конституцията да бъде приета от него, а от некомунистически парламент.

От само себе си се разбира, че зад пищните драперии на тази драстично обявена от тях инициатива, се е скривал някакъв хитроумен план. Времето обаче беше такова, че както се пее в песничката на Булат Окуджава, „на войне, только пушки в цене“, което преведено в случая означаваше, че най-демократ беше онзи, който най-силно и най-грубо ругае. А на такива скорострелни и непресипващи базуки, няма редут, който да може да им се опре.

Вътре в парламента, 300 и повече депутати дотъкмяваха „ДертЛиловската“ Конституция. И те бяха не по-малко стреснати от съобщението, че комисията „Тамбуев“, която се беше занимавала с досиетата им, е приключила работата си. Отделно от това, забравеният днес герой на онези дни – Илич Цветков, бе внесъл предложение за разпускане на Седмото Велико Народно събрание. С други думи, хаосът бе пълен, водата мътна, и както е още от времето на Христо Ботев - „умът не види добро ли, зло ли, насреща иде!“

Ако да бяха по-мъдри „совите“, които нашепваха  „спонтанните“ решения на Стефан Савов, Стоян Ганев или Илко Ешкенази, светла им памет, на Златка Русева, Александър Йорданов, Едвин Сугарев или Георги Марков, може би щяха по-успешно да прикрият целта на занятието. Тя също бе видна отвсякъде, но кой да ти гледа! И стана това, което беше планирано да стане: не бе разпуснато Седмото Велико Народно събрание, нито пък споменатите антиконституционалисти изпълниха заканата си, че „кракът им няма да стъпи повече в парламента“; нито пък клетвата на Блага Димитрова застигна някого от онези 313 народни представители, които подписаха Конституцията. Онова, което постигна „гладната стачка“ обаче, бе вдигането на градуса на тоталното отрицание, който им осигури победата в 36-то Обикновено Народно събрание, „с малко, но завинаги!“ и който оттогава кара да ври неизличимо отровената кръв на нацията. Каквато беше и обявената цел на големия страх и на планирания хаос през лятото на 1991 г. - гладната стачка, тази предтеча на цветните революции,  изпробвана за първи път в България.

„Проектът за икономически растеж“, който се оказа поръчан от министър-председателя Андрей Луканов, със своите оперативни препоръки, изрина в небитието превъзходното и плодовито българско земеделие; потроши милиардни фондове в промишлеността, машиностроенето, военното дело, и национална сигурност; помете всички достижения в здравеопазване, образование и завоевания в социалната сфера. Той обезпечи с най-пълно съдържание определението на покойния днес д-р Чирков за „една обрулена България”! Въпросът, който остана да виси във въздуха и, който така и не намери своя отговор, бе: защо при всички свободи и високи цели, осигурени и прокламирани от Конституцията - свободна волеизява и осигурено партийно сдружаване, от тогава до днес нито народното представителство, нито институциите, са отговорили поне частично, на представата на народа ни за справедливост, за ред, държавност и осигурено бъдеще.

„Нова Зора“ през годините не е престанала да търси отговора на този въпрос. Публикували сме мненията на едни от най-светлите умове на българската нация. Не се уморихме да предупреждаваме, да изтъкваме съмнения и истини. И все питахме: въз основа на какво в България бе приета законова база, която даде „зелена светлина“ за антисоциалните, антидържавните и антинародните по същество политики? Тяхното задействане доведе и държавата, и народа ни, до пълна нищета. На всичко отгоре тези политики бяха охранявани от съдебната система, която поради своя статут всъщност стана гарант за недъзите на т.нар. преход.

Поради тази наша непримиримост ни наричаха секта, наричаха ни черногледци, оцветяваха ни в червено и кафяво до степен, че в битката с негативното развитие на Отечеството, колегите от „Дума“ ни определяха като „ултралевият вестник!“ - може би като контрапункт на тяхното свръхпримирение, диалогичност и политкоректност. Накрая, Александър Симов, иначе  непропускащ да подчертае своята свързаност със социалния идеал, на Празника на левия печат и в. „Дума“, тази година, въобще ни зачерта. Но това е отделна тема и за нея – някой друг път, като например, когато се броят пилците и, когато бесепарският пилигрим Симов – след Кърджали, Смолян и Враца, прибави още няколко избирателни окръга, където не искат и да чуят за него. Все едно, „Зора“ не отмъщава, но и не забравя!

Днес, с два интегрални текста,  свързани с главния въпрос за генерираната духовна и социална нищета на нацията, както и за напредналата ерозия на нейната хилядолетна държавност, се опитваме да предупредим отново за главния недъг, на който стана жертва бъдещето на народа ни. Това е НЕНАКАЗУЕМОСТТА, която вече 30 години създава увереност на висшите, средните, че дори и на нисшите етажи на Официалната власт, относно тяхната иманентна всепозволеност, по отношение на служебните им задължения. Както би се изразил шопа: „Моа да копам, моа и да не копам!“. Само че в случая става дума за оная „мотика“, която закопава България! И затова, че продължи ли това положение на безотговорност, гарантирано с чл. 69 на Конституцията, България ще изчезне.

Това твърди и анализаторът Иван Ценов. Това е и причината да се върнем отново към интервюто с него още от края на 2015 г. Тази публикация, както и много други по темата, все от страниците на „Нова Зора“, г-н Иван Ценов е изпратил до президента на Република България Румен Радев и до председателя на БСП Корнелия Нинова. Не би било зле те да бъдат прочетени и от проф. Янаки Стоилов. И доколкото през тези 30 години стана ясно, че изработването на Конституцията, не е само юридически, а преди всичко политически акт, намираме, че тревогата ни е напълно основателна. Причината е, че продължава, което е видно и от настоящите избирателни листи на партиите, една сякаш умишлено търсена отрицателна селекция при подбора на кандидатите за народни представители. Днес те са все още невинни, още не знаят, но утре, когато осмислят своята ненаказуемост, относно законите, за които ще трябва да гласуват, таз ни е майка родила!

Освен това, просто и очевадно е тържеството на култивираната интелектуална недостатъчност – най-типологичният белег, охарактеризиращ същите тези хора. При това положение никого не бива да очудва отсъствието на дебати и позиции при приемането на един или друг закон. Или пък онази пословична вялост, която струи от пленарните заседания, върховното интелектуално усилие при които е натискането на съответното копче за гласуване.

И излиза че нещо генерално е сбъркано. И че съдбата на държавата и народа е във волята на хора, които знаят, че каквато и вреда да допринесат с приемането на един или друг закон, никой няма да им потърси отговорност, заради инерцията на безмисловната рутинност или не дай си Боже, на скрития и незабележим умисъл в полза на една или друга заинтересована страна.

Или защото може би става въпрос за някоя умело заложена ядрена мина, която не е необходимо дори да избухва, подобно на чл. 69 от Конституцията. Със своето тихо и невидимо излъчване този член всъщност гарантира леталния изход за обществото ни, поразено  от най-модерната и перфидна „лъчева болест“, която е слетявала народа и държавността на българина – ненаказуемостта!

Какъв парадокс! 30 години след Гладната стачка и след всички аргументи и основания записани в „Проекта за икономически растеж”, се срерщаме с  един своеобразен „Туин Пийкс” на прехода. Нима предопределените реалности в живота ни, на които се наситихме, няма да ни накарат да се замислим каква е причината. Понякога „совите не са това, което са”!