Нова Зора

Ах, със зловещи зарева

смъртта от изток бавно шета

и по тракийските полета

изгарят хора и трева.

За да остане твоят род,

ти трябва, братко мой, да бързаш -

със зъби просто да задържаш

омръзналия ти живот.

Върви в нощта - докрай, додето

зорницата не заискри.

…А там, в оджака под котлето,

напуснат огън ще гори.

В очи, потънали във скръб,

неясни спомени ще плават

и върху мършавия гръб

на коня ще се олюляват

три русички… Ще пада хлад,

в клонака вятър ще играе.

Скиталчества, бездомност, глад

далечен бухал ще вещае.

Назад ще се люлей полето

и конят ще се умори.

…А там, в оджака под котлето,

напуснат огън ще гори.

Къде, о, бедни бежанци,

дечицата ще подслоните?

Ще тлеят кости на предци

и ще се сливат със тревите,

и няма бащиния кът

докрай окото ви да зърне -

едва ли някой ще се върне

от вас назад по тоя път.

И само птици във небето

над границите ще летят,

и въглените под котлето

във спомена ви ще горят.

Дано ви подадат ръка!

Дано ви срещнат нейде хора,

дано край някоя река

под необята на простора

упорството да победи!

И някога от нищетата,

от тая ваша болка свята

един поет да се роди -

да ви оплаче! И с тревога

да освети една искра

далечния напуснат огън,

който в сърцата ви горя.