Ах, със зловещи зарева смъртта от изток бавно шета и по тракийските полета изгарят хора и трева. За да остане твоят род, ти трябва, братко мой, да бързаш - със зъби просто да задържаш омръзналия ти живот. Върви в нощта - докрай, додето зорницата не заискри. …А там, в оджака под котлето, напуснат огън ще гори. В очи, потънали във скръб, неясни спомени ще плават и върху мършавия гръб на коня ще се олюляват три русички… Ще пада хлад, в клонака вятър ще играе. Скиталчества, бездомност, глад далечен бухал ще вещае. Назад ще се люлей полето и конят ще се умори. …А там, в оджака под котлето, напуснат огън ще гори. Къде, о, бедни бежанци, дечицата ще подслоните? Ще тлеят кости на предци и ще се сливат със тревите, и няма бащиния кът докрай окото ви да зърне - едва ли някой ще се върне от вас назад по тоя път. И само птици във небето над границите ще летят, и въглените под котлето във спомена ви ще горят. Дано ви подадат ръка! Дано ви срещнат нейде хора, дано край някоя река под необята на простора упорството да победи! И някога от нищетата, от тая ваша болка свята един поет да се роди - да ви оплаче! И с тревога да освети една искра далечния напуснат огън, който в сърцата ви горя.