Нова Зора

Въпросът за Българската екзархия от 1870 г., е органично свързан с нашето Възраждане и предхождащите го векове от началото на 15 в. насам. По съдържание историята на Eкзархията се развива в 19 в., но нейната предистория започва с унищожаването на Търновската патриаршия, след падането на България под турска власт.

Като историческо събитие Eкзархията е постижение на българския народ в борбата му срещу двойното гърко-турско робство и се явява като епохално продължение в нови условия, на великото дело на св. св. Кирил и Методий за православна вяра, роден език и народно обединение. А това е по съдържание и нашата исторически изградила се национална идея.

Още Първата и Втората българска държава показаха, че църковната самостоятелност е важна опора за независимостта на държавата и народа. Същото е в сила и за времето на турското робство у нас. Църквите и манастирите са пазили родния ни език и култура, като Българската православна църква има решаващ принос за запазването и пробуждането на нашето народно самосъзнание, а оттам и за цялостното освобождение на българския народ.

Относно започналото в началото на 19 в., българско църковно-народно движение, Г. С. Раковски заявява, че: „Православно-верововият въпрос е от основно значение за нас, тъй като от него зависи живота на българския народ“.

Турците пренасят своята религиозно-определена структура на властта и върху християнското население на поробените от тях области. Те отъждествяват светската и духовна власт, което е изисквало признаването на даден народ да става чрез наличието на негов собствен „миллет-баши“ (буквално – народна глава), който е първо религиозен, но именно затова е и светски представител на народа. За християнските поданици с православно вероизповедание, това задължение е било предоставено на Цариградския гръцки патриарх, който е отговарял и за верноподаническото гражданско поведение на балканските народи и за техния религиозен живот пред турската власт.

За българите тази зависимост от гръцката патриаршия означавала още една форма на подтисничество: към опитите за ислямизиране на българите от страна на османската държава, се прибавил и стремежът за тяхното погърчване, както и финансовият гнет от страна на гръцката патриаршия. Било е нужно да се извърши първо освобождението на българите от гръцкото църковно господство, т.е., да се постигне самостоятелност на Българската църква със свой собствен представител – предстоятел. Това е било предпоставката за признаването на отделен български народ в рамките на Османската империя. В този смисъл българите векове са били считани за гърци – „рум-миллет“, т.е. ромеи, ромейски народ, а българските клирици са били отстранявани от висшите църковни длъжности, запазвани само за гръцките владици.

От началните десетилетия на 18 в. Цариградската патриаршия започва неестествено да работи като гръцка държавна институция. Тя активно подкрепя възродилата се „мегали-идея“ за велика Гърция, в размера на някогашната Византийска империя. Става въпрос за целия Балкански полуостров, Мала Азия и не малка част от Египет. В съответствие с тези цели и със съдействието на османската власт, Гръцката патриаршия унищожава сръбската Ипекска патриаршия и нашата Охридска архиепископия (1766 г.). На дъното на този процес стоят потомците на старата гръцка аристокрация, обитаващи цариградския квартал „Фенер“ и оттук са известни като „фанариоти“. Освен с мегаломанските и националистически грехове, тяхната съвест е натоварена още и със симония – т.е. превръщането на църквата в пазар (вж. Йн. 2:15). Те правят действителност тази юдейска мечта, чрез системната търговия с църковни служби, което е лош пример и деморализира миряните.

Асимилаторската дейност на „Фенер“ проличава ясно с окръжните писма на гръцкия патриарх Григорий V от 1806 г. и 1819 г. В тях той поставя като задача пред гръцкото духовенство и миряните да разпространяват гръцкия език и образование сред съседните балкански народи. Оттогава започва и методичното отстраняване на българския език от православното богослужение. С пари на „Фенер“ се откриват много гръцки училища в българските земи. Влиянието е толкова силно, че много българи започват да се гърчеят. Появява се думата гръкомани, т.е., гръцка мания – гръцка лудост. Гръцката езикова опасност е страшна за българите като народ, защото конфликтът няма църковно-догматичен характер, а е чисто политически. Така българите няма да променят вярата си, но ще изчезнат като народ и ще увеличат популацията на гърците.

Когато човек живее в чуждоезична среда, душата му попива чуждите речеви звуци, чужда духовност и култура и неговата родно езикова настройка се раздвоява. Това се отразява в човешката душа като отслабване на народното самосъзнание, защото родният език изгражда народа като такъв. Цялото мислене и чувстване на човека, цялата народна култура и изкуство, са изградени от словата на родния език и техния смисъл. Широко известно е, че старобългарската дума означаваща „народ“, е език. И когато езикът бива сменен с чужд, по силата на отрицателни исторически причини, изчезва и народът. Загубилите родната си реч хора приемат народността отговаряща на чуждия език, който те вече говорят. Подобно е и положението у нас днес с английския език, който агресивно подменя чертите на българската народност.

В началото на 19 в. българите правят няколкократни стихийни опити за отстраняване на владиците-гърци от епархиите им и поставяне на тяхно място на български клирици. Целта е отново в храмовете да се служи на български черковно-славянски език, разбираем за народа. Това са стихийни прояви на народния освободителен рефлекс, който разчита на българското чорбаджийство, на споразумението с османската власт и гръцката патриаршия. Но широко и масово участие на народа в тия прояви няма. Липсва и ръководен координационен  център съставен от хора, които са личности и, които да ръководят борбата. Местните водачи на протестите биват арестувани от османските власти под давление на патриаршията, като някои са ликвидирани, а други изпратени на заточение. Това положение се повтаря многократно, от което народът ни губи много свои верни синове. Така е например с Врачанските събития от 1824 г., предявили искания да бъде сменен гръцкият епископ Методий с българина Гавраил Бистричанин. Главният организатор – чорбаджията Димитраки Хаджитошев, е екзекутиран по внушение на патриаршията, а за владика е назначен друг гръцки епископ. Подобни са събитията в Скопие (1825 г.) и напрежението в Търново между гръцкия митрополит Иларион Критски и местните първенци (1827 г.). Самоковските чорбаджии (1829 г.) също искат да бъде отстранен гръцкият владика и да бъде заменен с българин.

След 1850 г. българската буржоазия натрупва парична и производствена мощ и постепенно започва да осъзнава себе си като ръководна обществена сила. Пътят по който тя трябва да води народа, се посочва от важните събития, които се извършват в незрялото историческо време.

Издаденият от султана Гюлхански фатишериф през 1839 г.,   обявява правото на вероизповедание на народите в империята. Преди това, през 1833 г., гръцкото кралство обособява самостоятелна своя църква спрямо гръцката патриаршия. Това става въпреки упоритата съпротива на патриаршията, която по никакъв начин не иска балканските православни народи да имат свои самостоятелни църкви. Всичко това спомага да се оформи начинът на действие и посоката на българското църковно движение.

Началото на организираната народна борба за самостойна църква, която е обща основа за цялостно освобождение, започва през 1838 г. Търновските българи, водени от Неофит Бозвели, искат българин за митрополит вместо действащия гръцки епископ Панарет. Последният обвинява търговци пред властта, че готвят бунт. Жителите на 16 околии от епархията правят прошение до турското правителство и Цариградската патриаршия. Те искат смяна на Панарет с Неофит Бозвели. Но за кой ли път при подобни случаи, патриаршията назначава отново грък за владика, а Неофит Бозвели изпраща на заточение.

Движението обаче става масово и е подкрепено от българската емиграция в Русия, Молдова, Влашко и Австрия. Бозвели бяга от заточение и се установява тайно в Цариград. По това време там живеят между 25-30 хиляди българи, занимаващи се с търговия, предприемачество и занаят. От тях се открояват висшите държавни чиновници: Стефан Богориди – внук на св. Софроний Врачански; Василаки Великов, едрите търговци братя Гешеви; братята Тъпчилеща; Стоян Чалъков и др. В столицата учат и големите наши възрожденци Г. С. Раковски, Гавраил Кръстевич, Сава Доброплодни, Иван Богоров и др.

Начело на борбата застават Стоян Михайловски и Неофит Бозвели. Те подават прошение до Високата Порта (1844 г.), съдържащо осем искания между които: в българските земи да се назначават българи владици избираеми от народа и на твърда заплата, за да се избегнат злоупотребите от страна  на патриаршията. Важно искане е, българите да имат свое представителство в Цариград, за непосредствена връзка с правителството. Други искания са да се образуват смесени българо-турски съдилища, да се построи българска църква в столицата, да се уреди български периодичен печат и издаването на български книги.

Това прошение изиграва ролята на първа българска програма по църковния въпрос с цел да се постигне църковна и културна независимост на българския народ от „Фенер“. Резултатът не е по-различен от предишните и по лъжливо обвинение Михайловски и Бозвели отново са изпратени на заточение, където Бозвели умира през 1848 г.

Стефан Богориди подава молба до султана за построяване на български православен храм в Цариград. През лятото на 1849 г., излиза султанският ферман, който разрешава строежа. На 9.10.1849 г., е извършено освещаването на новопостроения параклис „Св. Стефан“. Храмът става духовно съсредоточие на българската православна община в Цариград. Тя става ръководна сила на българите в борбата им за църковна самостоятелност. Това е голям народен успех с положително верово, а оттам и с политическо значение, особено след написването на Устава на общината и нейното признаване от страна на османското правителство.

Западноевропейските велики сили използват конфликта за засилване на своето влияние на Балканския полуостров. Мнението на Русия е колебливо доколко и България, и Гърция, са православни страни. Това бавно реагиране на Русия, която е и победена в Кримската война, се използва умело от Англия. Тя настоява пред Високата порта за незабавно и положително решение на българския въпрос. Това английската дипломация прави не от симпатия към България, а напротив. Иска с това да намали руското влияние сред българите, за да заеме мястото на Русия като покровител на православните народи на полуострова. Религиозно-политическата дейност на Ватикана, подкрепена от Франция и Австрия, има известни успехи в българските земи. Оформя се униятското движение начело с Драган Цанков и Йосиф Соколски. Така на 18.12.1860 г., е подписана уния с католическата църква. Папата ръкополага Йосиф Соклски за архиепископ на българските унияти, но тяхното движение има временен характер, защото страхът от верово разцепление на българите кара много унияти да се върнат в православната църква. Даже самите водачи се отказват от униятската идея и тя престава да бъде сила в църковната борба.

Участието на Русия има особено положително въздействие върху българските църковни борби. Граф Игнатиев – руски посланик от 1864 г. в Цариград, работи много плодотворно за църковното и политическо освобождение на България. Значение за нашата борба за самостоятелна църква има и йерархът на РПЦ – светителят Теофан Затворник. От 1856 г. е назначен на ответствена длъжност настоятел на посолската руска църква в Цариград.

Той  изготвя за Светейшия Синод на РПЦ доклад, относно гръцко-българския църковен конфликт, който се явява като важно ръководство за руската  дипломация в нейното отношение към балканските народи и в частност българите. Под ръководството на Граф Игнатиев е бил разработен проект от смесена българо-гръцка комисия, за положително решение на българския църковен въпрос. Но гръцкия патриарх отхвърля проекта.

Неизтощимата енергия движеща църковно-народната борба се излъчва от българското народно самосъзнание. То на свой ред се възпроизвежда от народообразуващото действие на българския език, което работи непрекъснато, по силата на ежедневния народен живот.

След Кримската война българското църковно движение се засилва. Затова съдейства и наложеният от великите сили на султан Абдул Меджид, Хатихумаюн. Това е нов реформен акт от 18.02.1856 г., отново предписващ реформи във вероизповеданията и църковното управление. Българската цариградска община развива широка обществена дейност и в нея се открояват имената на П. Р. Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гавраил Кръстевич и др. От името на 6,4 милиона православни българи, общината подава до турското правителство нова църковна програма. Исканията са за правото да се избират един църковен глава и един граждански върховен началник – българи по народност. Така програмата означава църковна автономия и частична административна самостоятелност в рамките на империята. Искането е организирано и ръководено от Стоян Михайловски, завърнал се междувременно от заточение. Той е ръкоположен за еписком в края на 1858 г., под името Иларион Макриополски.

До 1860 г., движението обхваща всички български епархии, но църковният събор на гръцката патриаршия (1858-1860 г.), не иска да приеме дори умерените български искания. Напрежението се засилва и на 3.04.1860 г. – Великден, по време на богослужението в храма „Св. Стефан“, по искане на народа, Иларион Макриополски извършва открито неподчинение. Той не споменава, според църковния канон, името на цариградския патриарх, като го замества с израза: „всякое епископство православних“. Това означава, че той се обявява за отделяне на патриаршията. Еп. Илаион е подкрепен от българските владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Но Фенерската патриаршия отново ги изпраща на заточение.

Високата порта поглежда благосклонно на българския акт на неподчинение от 3.04.1860 г., защото разделението между българи и гърци работи в полза на османската империя.

Междувременно настъпилите исторически събития подпомагат българската кауза. В Гърция се вдига Критското въстание (1866-1869 г.). В България влизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867 г.) и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.). Страхът от налаганото от събитията българо-гръцко сътрудничество във военно отношение, насочва османското правителство към положително решаване на българския църковен въпрос. Руският посланик Граф Игнатиев, оказва силен дипломатически натиск върху правителството и султана, като предлага даже и датата за обявяване на екзархията: 28.02.1870 г. Датата не е случайна, защото отзнаменува 1000-годишнината от закриването на Осмия Вселенски събор в храма „Св. София“, в Константинопол. Султан Абдул Азис се съгласява и на гореуказаната дата обнародва ферман за учредяване на самостоятелна Българска православна духовна власт, с името Екзархия. Чл. 10 очертава нейните граници включващи земите с преобладаващо българско население: Мизия, Тракия и Македония.

Свикания в 1871 г. църковно народен събор в Цариград, изработва екзархийският Устав, като в съответствие с него за пръв български екзарх е избран видинският митрополит Антим, под името Антим Първи.

Султанският ферман от 1870 г., се е опирал на посочения по-горе проект за решение на българския църковен въпрос, изготвен под ръководството на руския посланик Граф Игнатиев. Ферманът не е предвиждал автокефалия т.е., пълна независимост, а автономия на българската църква и самостоятелност във вътрешното управление.

Българският екзарх е трябвало да бъде одобрен и от султана, и от гръцкия патриарх. В знак на сакраментална връзка, екзархията е трябвало и занапред да получава светото миро от гръцката патриаршия. За съжаление патриаршията продължавала да спъва и проваля работата по изпълнението на фермана, разрешаващ екзархията. Така е било невъзможно да се работи.

В следствие на това екзарх Антим Първи, заедно с шест български ерхиереи, провъзгласява пълната независимост на Българската църква от опеката на Цариградската патриаршия. Последната, в отговор на това, обявява екзархията за схизматична, чрез обвинение във филетизъм. Но именно затова пълното църковно отделяне на българите от гърците, е дало възможност на нашата църква и народ да се развиват самостоятелно.

Екзархът и екзархийската администрация имат признатото право да представят интересите на отделния и самостоятелен български народ, пред Високата Порта, както и пред чужди обществени институции. Във фермана (1870 г.) като официален държавен документ, българите са упоменати вече не като ромеи – „рум-миллет“, а като определен български народ: „булгар-миллет“. Това не дава възможност на Патриаршията да лавина и да обявява народностните различия на българите за несъществени, от религиозна гледна точка.

След почти петвековно робство, самият султан очертава границите обитавани от българите. Екзархията обедини българския народ в едно православно, културно и производствено цяло – единен български народ. В османската империя екзархията е първата международно призната православно-верова обществена сила, която поема в свои ръце българските народни дела и интереси. Доколкото православно-веровият дух е водещ в историческото движение на народа ни, църковната свобода даде възможност да се премине и към  политическото народно освобождение от османския гнет. Това бе извършено логично и исторически от нашия братски единоверен, едноезичен и единокръвен руски народ. Така това, което не можаха да извършат българските национал-революционери, поради ранната си младост и православно-веровата си, и историческа неподготвеност, го извърши, с Божията помощ, православната българска община – първата законна обществена институция на българите след 1396 г. А там имаше българи, които и днес, с примера си, са много нужни в настоящото тежко за народа ни време и, които историята ни не може да забрави.