Нова Зора

Преди 40 години, на 13 май 1981 г., „сивият вълк“, терористът Али Агджа, стреля срещу Светия отец - папа Йоан Павел Втори. По-нататък се начева т.нар. процес на века, а година и половина по-късно, на 25.11.1982 г., рутинно влачещото се скандално дело, придобива неочаквана „приливна вълна“ от т.нар. българска следа: арестуван е служителят на БГА „Балкан“ – Сергей Антонов, а обвинения са предявени задочно и към още двама българи – Жельо Василев и Тодор Айвазов.

Всичко това слага началото на най-грандиозната антибългарска пропагандна кампания, която продължава дори и след решението на Първоинстанционния съд в Рим от 26.03.1986 г., с което се прекратява съдебната отговорност за българите, „поради липсата на доказателства“.

За клеветническата кампания, повод за която послужи внезапното „просветление“ на паметта на Али Агджа и усилията на българската държава и общество да отговорят на скалъпените чудовищни обвинения, е талантливия разказ на един безспорен интелектуалец – патриот и държавник - Георги Йорданов.

Откъсът, който поместваме, е от неговата разтърсваща Книга 3 „Притаени мигове“, в която той, предусетил превратния дух на времето, сполучливо озаглавява: „Поврати“. Може би защото всички сътресения – и български, и световни, започват с кратката и скоротечна „епоха“, в която генерален секретар на КПСС е Юрий Андропов.

Зора

Имаше очаквания, че след смъртта на Леонид Илич Брежнев начело на 20-милионната партия и на могъщия Съветски съюз ще застане по-млад лидер. Тези надежди не се сбъднаха. На пленума на ЦК на КПСС на 12 ноември 1982 г., за генерален секретар бе избран друг застаряващ и болнав ръководител – Юрий Андропов.

Официалните сведения за ранните години на Юрий Андропов са оскъдни. Знае се, че бащата, служител на жп гара в Ставрополския край, умира от тиф, когато Юрий е петгодишен. На 13-годишна възраст той губи и майка си – учителка по музика. Немилостивата съдба тласка неукрепналия младеж сам да се справя с трудностите в живота, да се самоизгражда. Завършва Фабрично-заводското жп училище в Моздок, Северна Осетия. Влиза в редиците на Ленинския комсомол. Работи като телеграфист, моряк по Волга. Отрано проявява организаторски дарби. През 1938 г. е избран за първи секретар на областния комитет на Комсомола в Ярославска област. В 1940 г. е издигнат за ръководител на ВКМС в новосъздадената Карело-Финска ССР. През годините на Отечествената война активно участва в организирането на партизанско движение в републиката, за което е награждаван с ордени и медали.

През 1951 г. Юрий Андропов е привлечен на работа в ЦК на КПСС. Две години по-късно Вячеслав Молотов го назначава в Министерството на външните работи на СССР. Подготвят го за дипломатическа работа в Унгария. Изучава езика, историята, политиката, икономиката, културата, националните особености и традициите на древния унгарски народ. От 1954 до 1957 г. е посланик на Съветския съюз в Будапеща. Твърди се, че Андропов и неговият заместник в посолството – бъдещият ръководител на КГБ Владимир Крючков, са изиграли основна роля за участието на съветски войски в унгарските събития от есента на 1956 г.

Следващите 10 години Юрий Андропов ръководи отдела на ЦК на КПСС за връзки с комунистическите и работническите партии на социалистическите страни. От май 1967 г. е председател на всесилния Комитет за държавна сигурност – КГБ.

Нямам лични впечатления от новия генерален секретар. Няколко пъти съм бил в непосредствена близост до него, но не сме беседвали. Не познавам неговите пристрастия и характер. За благоразположението му към България са ми разказвали Димитър Стоянов и Григор Шопов, с които е взаимодействал по линия на сигурността на двете най-близки социалистически държави. Бил интелигентен, строг, дисциплиниран, на вид суров и хладен. Прилагал висока организация в управлението. Висши съветски военни началници – мои познати, са ми казвали, че Юрий Андропов, маршал Устинов, Борис Пономарьов и Андрей Громико, са допринесли най-много за участието на съветски войски в афганистанските безредици през 80-те години на миналия век, въпреки несъгласието на генералите Архомеев, Огарков, Варенков. Историята ще отбележи, че след въоръженото нахлуване в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г., експанзията на Червената армия в Афганистан през есента на 1979 г., е поредната голяма политическа грешка на СССР, причинила огромни материални и морално-политически беди на съветските народи и държава.

От влиятелни ръководни дейци на СССР зная, че Ю. Андропов е издигал млади способни дейци в републиканските органи на КГБ, КПСС и съветската държава. Това се отнася за Горбачов, Егор Лигачов, Едуард Шеварнадзе, Борис Елцин, Александър Яковлев, Гейдар Алиев... Твърди се, че под неговото крило са израснали „пиленцата“ Чубайс, Глазев, Авен, Гайдар, Арбатов…, които носят отговорност за икономическите поражения на Русия през 90-те години на отминалия век.

Преди да оглави ЦК на Грузинската партия, Едуард Шеварнадзе бе началник на КГБ в Грузия, първи секретар на градския партиен комитет на Тбилиси. През лятото на 1974 г. гостувах в Грузия. Със самочувствие вече на първи ръководител на важната задкавказка република, Е. Шеварнадзе поддържаше близки връзки с видни хора на изкуството, с учени. На 25 конгрес на КПСС бях в делегацията на ЦК на БКП, ръководена от Тодор Живков. Тогава също имахме срещи и разговори с Е. Шеварнадзе и заместилия го в ръководството на Тбилиския партиен комитет, а наскоро избран за председател на Върховния съвет на Грузинската ССР, Павел Георгиевич.

От трибуната на 6-хилядната Кремълска зала, лидерът на грузинските комунисти Едуард Шеварнадзе произнесе възторжени думи за историческото щастие, озарило грузинския народ след присъединяването му към великата руска държава, а сега – като неразделна част от могъщото семейство на Съюза на съветските социалистически републики. Няколко години по-късно новият ръководител на КПСС и на съветската държава Михаил Горбачов привлече Едуард Шеварнадзе за външен министър на СССР на мястото на дългогодишния влиятелен лидер на съветската дипломация Андрей Громико, който допринася най-много за избора на Михаил Горбачов за генерален секретар. Громико бе избран за председател на Върховния съвет на СССР.

Голяма част от времето на Юрий Андропов преминава в болнични заведения. Може би поради това той не установи активни контакти с Тодор Живков, не направи и посещение в България. Ала името му е свързано със сериозни последствия за честта на нашето Отечество.

В продължение на десетилетия битуваше мнение – и сред страните на социалистическата общност, и на Запад, че българските служби за сигурност едва ли не са поделение на КГБ и на други съветски органи. Може би това е подсказало на вдъхновителите на прословутата „българска следа“ да организират т.нар. „процес на века”. Обвиняеми бяха сънародниците ни Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Жельо Василев. Ала по същество това бе най-злонамерена провокация срещу социалистическата ни държава; срещу българското достойнство. Фактите са известни.

На 13 май 1981 г., на площада пред катедралата „Св. Петър“ в Рим, турският престъпник, авантюрист и лъжец Али Агджа, прави опит за покушение срещу папа Йоан-Павел Втори. Светият отец бе ранен, но не изгуби живота си. Както се оказа по-късно, може би целта на организаторите на акцията е била новият папа да бъде не убит, а героизиран като мъченик. Трудно е да се обясни как опитен стрелец като „баансъз“, единакът Али Агджа, на съвестта на когото тежат убийството на главния редактор на турския вестник „Миллиет“ Абди Ипекчи и други злодеяния, стреляйки от непосредствена близост, не е успял да лиши от живот светия отец. Агджа е сред най-активните екзекутори на терористичната банда „Сивите вълци“, извършила не едно престъпление и убийство в Турция. Прави впечатление, че престъпник от калибъра на Агджа с голяма леснина „избягва“ от затвора. А наскоро след това, на 26 ноември 1979 г., публикува писмо, че си поставя за цел да ликвидира главата на „ненавистната католическа вяра“.

След бягството от строго охранявания затвор, което е немислимо да стане без участието на турските и други специални служби, Али Агджа пребивава в почти всички европейски страни – Австрия, Швейцария, Франция, Германия, Италия. Бие на очи, че вдъхновителите на антибългарската провокация пренебрегват тия обстоятелства. Вниманието се съсредоточава само върху няколкодневния престой на авантюриста в софийския хотел „Витоша-Ню Отани“. На организирания по-късно шумно рекламиран процес срещу Сергей Антонов и другите ни сънародници, главно действащо лице, основен обвинител и свидетел става закоравелият убиец, лъжец, доказан платен служител на специалните турски и западни служби, Али Агджа.

Оказва се, че няма нищо случайно. Потърпевшият мъченик е Светият отец Йоан-Павел Втори, със светското име Войтила. Изборът на популярния кардинал от Краков е твърде впечатляващ. Предшественикът му Йоан-Павел Първи умира при загадъчни обстоятелства на 28 септември 1978 г., само 33 дни след като е ръкоположен за папа. Скоро след това светът шумно е осведомен за необичайното събитие: на 16 октомври 1978 г., за първи път в историята на Римокатолическата църква, за папа е избран славянин, полският кардинал Войтила, който приема името папа Йоан-Павел Втори.

Нека да припомня, че след историческите промени от 1989 г. станаха известни много факти за продължилата с години от администрацията на американския президент Роналд Рейгън и от други среди, системна борба за унищожаването на Съветския съюз, на социалистическата общност. Използвани са главно четири проекта:

• Изборът на поляк за папа, с когото САЩ и съответните им служби установяват най-тесни връзки;

• Голямата въоръжена и финансова подкрепа за джихадистите срещу съветската военна експанзия в Афганистан; за целта отлично организираните американски служби са преместени от Египет в Пакистан;

• Организираните със съдействието на Саудитска Арабия и други съюзници на САЩ, мащабни мерки за рязко намаляване на цените на нефта и природния газ, с което се нанасят тежки финансови удари на съветската държава. Спира се изграждането на втората тръба на газопровода „Русия-Западна Европа“;

• През лятото на 1980 г., в корабостроителницата на полския град Гданск, се създава антисоциалистическият профсъюз „Солидарност“. За финансова издръжка на внезапно възникналото движение са осигурени огромни суми. Организаторите на тоя антикомунистически проект оказват всякаква подкрепа на новоизлюпения синдикален лидер – техника от корабостроителницата „Ленин“ в Гданск, по-късно и „първи демократично избран президент на Полша“, Лех Валенса.

В условията на ожесточено идеологическо и политическо противоборство между САЩ и СССР, не бе трудно да се разбере, че изборът на полския висш духовник за папа на милиардната световна католическа общност, е и политически.

Спомням си, че наскоро след избора на новия папа, в България гостува официална полска партийно-правителствена делегация, оглавявана от генералния секретар на ЦК на ПОРП Едвард Герек. Дългогодишният борец срещу фашизма, със заслуги в белгийската антифашистка съпротива, правеше първите си стъпки начело на полската държава. В програмата на посещението бе предвидено полските гости да се запознаят и с постижения на българската промишленост. Е. Герек и министър-председателят П. Ярошевич, бяха и на демонстрация на нови модели електрокари и мотокари, произведени в „Балканкар“. Знае се, че за едно-две десетилетия българското транспортно-подемно машиностроене зае челно място в света.

По време на демонстрацията на новите изделия в Изследователския институт на обединението, Тодор Живков обърна внимание на високите гости, че в Полша също се създават изделия от българската номенклатура, с което се нарушава специализацията в рамките на СИВ. Едвард Герек каза, че е изненадан, ще вземе мерки да не се нарушават принципите на производствената кооперация в нашия Съвет за икономическа помощ – СИВ. Тодор Живков добави:

„– Вие имате папа поляк. Честито… Разбира се, това е чест за Полша, но не смятате ли, че новият глава на Римокатолическата църква може да създава идеологически и политически проблеми на ръководната дейност на вашата партия?

– Да, папа Йоан-Павел Втори, бившият краковски кардинал Войтила, е много популярен в Полша. Изборът му за глава на католиците от цял свят повиши самочувствието и настроенията на вярващите у нас. Както знаете, другарю Живков, нашата католическа общност е сред най-ревностните в религиозно отношение…“

Преди откриването на митинга на българо-полската дружба в зала „Универсиада“, който ръководех като първи секретар на Столичния партиен комитет, Тодор Живков отново засегна темата за папата. Е. Герек каза, че може да се очакват политически трудности след избора на поляк за папа.

На 25 ноември 1982 г. – година и половина след опита за покушение над Светия отец и дни след избора на Юрий Андропов начело на КПСС, гръмна световна новина: арестуван е българският гражданин Сергей Антонов като съучастник – организатор, подбудител и помагач на Али Агджа в опита за убийството на папата.

Бях в Париж на сесия на ЮНЕСКО. Вечеряхме с посланика на НРБ в световната организация Милан Миланов. Не зная дали случайно или не, но веднага след съобщението, свързано с бившия ръководител на „зловещото“ КГБ и новия съветски лидер Юрий Андропов, световните агенции разгласяваха новината, че покушението върху Йоан Павел Втори на 13 май 1981 г. е осъществено от българските специални служби под диктовката на прочутото съветско разузнаване. Новината ме потресе. Никой от нас не бе допускал и насън, че България може да участва в акция за убийството на папата, още повече че той е от братска славянска Полша. На следващия ден трябваше да бъда в Рим по служба. Набрах по телефона посланика Венелин Коцев. Попитах го какво става. Той също беше изненадан:

– Това вероятно е поредна антибългарска акция на нашите „западни приятели“… Но програмата за посещението не бива да се променя.

Кацнах на летище „Фиумичино“ в Рим, на входа на което се извисява величествената фигура на Леонардо да Винчи, дело на прочутия български скулптор Асен Пейков. Посланик Венелин Коцев ме посрещна в залата за официални гости. Десетки телевизионни и кинокамери проследяваха нашето движение. Никой не ни зададе въпрос. Беше очевидно: мащабната антибългарска акция е организирана професионално.

Започна следствието и процеса срещу Сергей Антонов. На широки обществени слоеве по света България бе сочена с пръст в продължение на повече от три години. На 29 март 1986 г. Римският първоинстанционен съд се произнесе, че липсват доказателства за вината на Сергей Антонов и съдените задочно Жельо Василев и Тодор Айвазов. Ала нашето отечество получи тежки морално-политически удари.

Бяхме принудени да полагаме огромни усилия, да разходваме непредвидени финансови средства, срещу провокациите и в защита на българската национална чест. Създаде се широка организация с участието на всички заинтересовани държавни институции. Български юристи, журналисти, дипломатически служби с убедителни факти и логически аргументи доказваха, че е абсурд да има каквото и да е българско участие в атентата срещу светия отец.

Посланик Венелин Коцев и неговите сътрудници в българското посолство извършиха многостранна полезна дейност в защита на невинния Антонов и другите сънародници. За адвокат на арестувания Антонов беше привлечен 32-годишния талантлив юрист Джузепе Консуло – по-късно именит професор по конституционно право. Почтеният юрист не се повлия от заплахите на платени слуги на американски и други западни централи. През всички етапи на следствието и съдебния процес Джузепе Консуло професионално, с необорими юридически доводи и факти, доказваше липсата на доказателства за вината на Антонов и другите българи. В постоянна негова помощ бе и командированият в Рим юрист Орманков, отговорен служител от Главно следствено управление.

Следствената кампания се придружаваше от мощна антибългарска пропагандна манипулация. Заместник-главният редактор на американското списание „Рийдърс дайджест“ Дими Паница финансира и насочи много публикации срещу България. Сътрудничката му Клер Стърлинг издаде по негово указание и финансова подкрепа в огромен тираж книгата „Времето на убийците“. Публикацията е пример на злостна фалшификация и журналистическо безочие. Без капка основание, щедро платената и лишена от професионален морал слугиня на американските тайни служби и лично на Дими Паница, проглуши ушите на широки обществени кръгове с най-безотговорни обвинения срещу „убийствения комунистически режим в България“, подчинил държавата в служба на зловещото КГБ на Съветския съюз.

Наложи се посланик Венелин Коцев да бъде извикан в София за консултации. Той се включи най-активно в създадените обществени съвети, пропагандно-информационни центрове, в защита на обвиняемите. Специалисти в министерствата на външните и на вътрешните работи, в Главна прокуратура и Националното следствие, извършиха широка проучвателна и разяснителна дейност в защита на невинно обвинения Сергей Антонов. Голяма част от времето на много ръководни лица бе посветена на отговорната мисия да възтържествува правдата и истината. Създаде се информационен център, ръководен от гл. редактор на БТА Б. Трайков. Бяха публикувани стотици статии на много езици, в които се доказваше липсата на каквото и да е основание за обвинение на България.

След оттеглянето на посланик Венелин Коцев, дипломатът Людмил Попов, който временно изпълняваше функциите на български представител в Италия, подпомаган от отлично подготвени професионалисти, и новият посланик – опитният дипломат Райко Николов, извършиха полезна дейност в защита на българската кауза. Впечатляваща бе ролята на великолепния преводач от италиански език Асен Марчевски. Артистичен и симпатичен, той бе в постоянна услуга на арестувания Сергей Антонов, на адвоката Джузепе Консуло, на Римския съд и на всички, ангажирани в мащабния процес. Приживе А. Марчевски публикува любопитни факти за следствието и прословутия процес.

Наложи се да се обърнем с молба към наши приятели – авторитетни политици и интелектуалци от много страни, да се застъпят за правдата. Дружествата за приятелство и културни връзки с България във Великобритания, Австрия, ФРГ и други държави, изпратиха отговорни послания до Римския съд в защита на Антонов. Особена активност прояви големият приятел на нашата страна д-р Карл Блеха, министър на вътрешните работи на Австрия. По моя лична молба той се обърна към свои колеги и познати с настоятелното искане да се включат в защитата на неоснователно обвинения Антонов и другите ни сънародници. Инициаторът на международната награда „Златният Меркурий“ Лоренцо Гало, въпреки подслушвания му телефон, явните и подмолните заплахи, ангажира делови кръгове в Италия и в други страни, които също се застъпваха за обруганото българско достойнство.

Поканих световноизвестния академик Жан Гитон от Академията на безсмъртните във Франция, който бе и съветник на папата, да се запознае у нас с убедителните доказателства за несправедливо обвинената България. Високоинтелигентният и почтен католик многократно ми заявяваше, че едва ли има здравомислещи хора, които да вярват на несръчно скалъпената антибългарска провокация. И той стори необходимото в наша защита.

При посещението си в България, министър-председателят на Италия Джулио Андреоти, на разговор в посолството на Италия сподели, че не вярва на „българската следа“. Обсъждайки програмата за предстояща голяма българска изложба на исторически ценности във Венеция, която открих през май 1989 г., забележителният италиански държавник отново заяви, че зад антибългарската истерия вероятно стоят сили извън Италия.

Срещнах се в Министерския съвет и с папския нунций Казароли – ръководител на дипломацията на Ватикана. Разбирах неговото неудобство. При мълчаливата позиция на Светия отец той си позволяваше само да не отправя обвинения към нас, без да твърди, че не вярва в умело скалъпената „българска следа“.

Светият отец посети в килията закоравелия убиец и престъпник Али Агджа, за да му прости, но не отрони дума или не изпрати какъвто и да е сигнал към беззащитния и невинен Сергей Антонов. Подложен на съвременни химически и други въздействия, слабохарактерният Антонов, който имаше и сложни семейни проблеми, на моменти бе доведен до безпомощност. А след оправдателната му присъда, с разбито здраве и похабена психика, без вина виновният наш сънародник трябваше да продължи да понася тежките последствия от пребиваването в жестоките италиански арести и затвори. Неговият млад живот бе съсипан и прекъснат, без да чуе поне дума на извинение от своите морални екзекутори.

Благодарение на високопрофесионалната юридическа защита на адвоката Джузепе Консуло и липсата на безспорни данни за вината на Сергей Антонов, независимо от огромния външен натиск, Римският съд се произнесе, че няма доказателства за извършено престъпление от Антонов и другите българи. Разгневени слуги на пряко ангажираните с провокацията сили, се опитаха да задържат оправдания Сергей Антонов, образувайки ново следствие. Министър-председателят на Италия Джулио Андреоти, който допринесе много за развитие на плодотворното българо-италианско сътрудничество, навръх католическия Великден, предизвика специално заседание на Италианския касационен съд. Висшата съдебна власт отхвърли новото жестоко провокативно намерение. Сергей Антонов най-сетне се завърна в родината, посрещнат сърдечно от своите приятели, колеги, защитници.

Римският съд се оказа верен на древния принцип на римското право: In dubio pro reo („Съмнението е в полза на обвиняемия!”). Но дори в мотивите си магистратите не се позовават на него, а произнасят оправдателна присъда „поради липсата на доказателства“.

Светият отец остана на своята двусмислена позиция. На всеки 24 май той посрещаше отговорна българска държавна делегация в памет на делото на светите братя Кирил и Методий. Демонстрираше на думи симпатии към славянска България и нейната хилядолетна култура. Ала публично не каза и дума в защита на невинно обвинените наши сънародници.

През 2002 г., папата посети България, посрещнат с почести на държавен глава. Пред президента Георги Първанов той заявява: „Аз си спомням този мъчителен проблем за България, т.нар. българска следа. Това беше една инсинуация по време на атентата срещу моята личност. Тоест поискаха да натоварят българите с тази отговорност – атентата срещу мен. Това беше една несправедливост. Това вече е изяснено и Светият престол има предвид този факт, т.е. невинността на българите“. Но тези думи останаха произнесени в тесен кръг. Папа Йоан Павел Втори си отиде от този свят, без да се произнесе отговорно, ясно и високо, в защита на невинно обвинената българска държава и нейните граждани.

Петното, нанесено върху името и достойнството на нашата Родина, все още не е изтрито. Остават тъмни следи от „процеса на века“, което ни задължава да продължим умно и аргументирано да отстояваме истината за преднамерената и жестоко формулирана „българска следа“, за невинността на Сергей Антонов и неговите колеги.

А какво да кажем за някои от дошлите от нищото блюстители на справедливост, които решиха да трупат известност и да получават похвали и привилегии от новите си господари и „началници“? Това се отнася и за новоизбрания президент Желю Желев. Повече от десетилетие той заемаше постоянна щатна длъжност в Института по култура без задължения, работейки единствено върху докторската си дисертация. Въпреки възраженията на авторитетни учени, Желю Желев получи научната степен „доктор“, не и без моето съдействие. Ала и той безсрамно заяви, че „комунистическите специални служби са способни да участват в такъв зловещ акт като покушението срещу папата“. Безличният премиер Филип Димитров си позволи да се извинява на американски официални лица за „българското участие в покушението срещу папата“. Можем да си представим омерзението, което в този момент те вероятно са изпитвали към лакейската постъпка на случайника-премиер, след като са били наясно със специалната операция, наречена „българската следа“. На 8 май т.г. в интервю на в. „24 часа”, бившият висш служител на ЦРУ Хейгс, съобщава: „Авторът на „българската следа” е българин”.

Може ли без възмущение да се приеме и друг позорен факт: организаторът на зловещата пропагандна антибългарска кампания Дими Паница, след промените през 1989 г., бе развеждан от нещастните слуги на чуждоземни господари едва ли не като национален герой. Върнаха му имоти, някои от които не заслужава, включиха го в управителния съвет на нововъзникнал със западна помощ университет… Българският парламент почете на крака „светлата“ памет на „големия българин“ (в действителност антибългарин) Дими Паница. В същото време, народни избраници отказаха да уважат паметта на застреляния от сателитната пронацистка власт световноизвестен поет Никола Йонков Вапцаров. Досадно е, че в София вече има улица на името на хулника на нашето отечество Дими Паница.

Известно е, че други участници в антибългарската кампания бяха ангажирани като съветници на български „демократични“ правителства и допринесоха за икономическия упадък на страната.

Юрий Андропов управлява около две години. След неговата смърт през 1984 г. старческата агония в ръководството на КПСС и съветската държава продължи. За първи ръководител бе избран едва дишащият Константин Черненко. Корабът на СССР отново беше без енергичен, жизнен, дееспособен кормчия.

През февруари 1985 г. телевизията излъчи тягостна сцена. Виктор Гришин, член на Политбюро на ЦК на КПСС и първи секретар на Московския градски комитет на КПСС, връчва в болницата документа за депутат във Върховния съвет на СССР на Константин Черненко. Съветският лидер поема правомощието с треперещи ръце. Мълви няколко благодарствени думи. Залюлява се. Тъжният лицеизраз на болнавия, немощен генерален секретар на ЦК на КПСС, породи съчувствие, жал. Беше видно: кризата в ръководството на многомилионната комунистическа партия навлиза в най-остра фаза. Седмици след това, на 10 март 1985 г., Константин Черненко почина и беше погребан с традиционните почести до Кремълската стена.