Нова Зора

След боя

бяхме изтощени, слаби,

душа и тяло нямахме сега.

Полковникът шегуваше се:

– Баби…

И падаше безсилен на снега.

А пък на нас ни беше безразлично

дали сме живи

в оня страшен час

и вярвай, смелостта ни безгранична

бе само от умора смъртна в нас.

Не мислехме

дали сме оцелели,

а може би умората надви

и в сън блажен

под своите шинели

един след друг отпуснахме глави.

Сънувах сън.

Водите му широки

браздеше плавно кораб насмолен,

в платната, всяващ радост и тревога,

плющеше волно вятърът солен.

Сънувах аз жената недостъпна,

далечната,

в косите си с цветя.

Със мамещи очи и лека стъпка

към палубата водеше ме тя.

Стояхме на кормилото, а близко

до кораба, в крайбрежния листак,

закука кукувица –

сякаш искаше

да ми даде съдбата таен знак.

Нанякъде летяхме, ранни птици

огласяха водата и брега…

Тъй спяха полумъртвите войници

край Шлиселбург, направо на снега.

Под пепелта последни съчки пукаха,

разсъмваше се в зимната гора.

Аз се събудих.

Кукувица кукаше

и невъзможно беше да умра.

Превод: Надя Попова