И ни настигна онзи леден мрак – без светлинка, без огън, без пъртина. И вкочанен от студ, светът застина в сърцето на рождественския сняг... Потропахме в селцето край Вологда и някаква приведена жена отвори и се спусна с вик: „Володя!“ – навярно припознала в мен сина... След малко чаят задимя и кротко усещах как ме гледа и мълчи, а на стената с моите очи се смееше от снимката Володка... Снегът се вие вън на колело, син скреж смразените дървета сипят, а майките се сепват и изхлипват, открили с пръсти празното легло. И пак отварят дървения скрин, с надежди хранят своя бог всеяден, костюми овехтели сънно гладят, пелмени готвят още за един... Но четвърт век – пробита от треви, отлята в бронз, изсечена от камък – една окървавена дума: „Мамо!“ към глухите им стаички върви. Вологда, 1970