Нова Зора

Априлското въстание не доведе освободителната си мисия до успех, но изигра изключителна роля. Окървавеният български народ залепи плесница върху безчувственото лице на меркантилна Европа. Получавайки защитата на най-светлите умове на ХХ век, той доказа, че има право на своето Сан Стефано! За надхитрящите се една друга велики държави в Европа, всяка от които преценяваше от позицията на личната си изгода от конфликтите между населението на Балканския полуостров и турските му поробители, събитията в България през април-май 1876 година, не представляват особен интерес.

Разигралата се драма в Батак, Перущица, Панагюрище и останалите огнища на въстанието, проглушават света със закъснение от няколко месеца. Правят я известна вестниците и списанията в Англия, САЩ, Франция, Германия, Швейцария, Австро-Унгария... Под кореспонденциите стоят имената на популярни журналисти – безстрашни и честни, като: Дженюариъс Алойзиъс Макгахан, Анри дьо Вестин и още десетина рицари на перото. Знае се, че кореспонденцията, която Макгахан изпраща на 2 август 1876 г. във в. „Дейли нюз“ - Лондон, под заглавието: “Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“, разделя на две воюващи половини обществеността на „Старата госпожа“. Като резултат от тази публикация „великият старец“ Уилям Гладстон написва прочутите си брошури „Уроци по клане, или поведението на турското правителство в България“ и „Българските ужаси и Източният въпрос“.

Всичко това става, когато голяма част от престъпленията са заличени или прикрити от официалната турска власт. Въпреки това, международната анкетна комисия, създадена по изричното  настояване на руския посланик в Цариград Николай Павлович Игнатиев, оценява потушаването на въстанието от турците като ужасно престъпление.

Изниква логично въпросът, не е ли могло да се предотврати станалото още в началото от Великите сили? А също и за поведението на Русия, която никога не е оставала безразлична към съдбата на християнското население в пределите на Турската империя?!

Знайно е, че българите винаги са търсили и намирали защита от произволите на турската власт в лицето на руските консули в Русчук (Русе), Пловдив, Одрин и Солун. Не може да се каже, че руското посолство в Цариград е било изненадано от въстанието. От писмата на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, както и от останалите консулства до Игнатиев, се вижда, че положението в България непрекъснато се усложнява. Сам Николай Павлович Игнатиев (който на 10 декември 1877 г. получава по наследствен път графска титла -  б.а.), в посланията си до императора Александър Втори многократно пише, че усложненията между българското население и турската власт отиват към кървав сблъсък.

През април 1876 г., когато Алексанъдр Втори все още се надявал, че под натиска на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Русия)  Турция ще даде автономия на Босна и Херцеговина, избухва въстанието в България. Напразни са усилията на Игнатиев да убеди императора и канцлера Горчаков, който е и министър на външните работа, че сключеното съглашение с Германия и Австро-Унгария е във вреда на руската политика на Балканите.

Докато двете държави са били заинтересовани от запазването на властта на Отоманската империя на Балканите, Русия чрез дипломатически усилия, е търсила възможно най-изгодно решение за славяните на Балканския полуостров.  Въвличането на Русия в Тройния съюз, по думите на Игнатиев, обрича на явен неуспех надеждите на сърбите, босненците, херцеговците, както и на българите, ако не за цялостното си освобождение от турско  иго, то в крайна сметка исканите от тях гаранции, чрез Европа, за по-нататъшното им съществуване.

Изключително талантлив дипломат, Игнатиев, съдейки от станалите по-късно събития, се оказва с пророческа далновидност по развитието и решението на Източния въпрос. Тъй като при работата си върху книгата „Откраднатата победа“, свързана с дипломацията и разузнаването преди и по време на Руско-турската война1877-1878 г., прочетох много секретни документи в архива от някогашния азиатски департамент на Руското министерство на външните работи, останах изумен от докладите на Игнатиев. Той прекарва цели 13 години като посланик в Цариград и стига до положението да бъде наричан “вторият султан“. До такава степен засилва влиянието си над султан Абдул Азис и върху великия везир Махмуд паша, че оказва пряко влияние върху управлението на правителството. Звучи невероятно фактът, че през 1875 г. като резултат от разговорите на Игнатиев със султан Абдул Азис и великия везир Махмуд паша, турското правителство изразява готовност да даде почти цялостно самоуправление и децентрализация не само на херцеговците и босненците, но и на българите.

Според Игнатиев, териториите на българската автономна област са същите, както при подписването на Санстефанския мирен договор през 1878 г. Турското правителство щяло да обяви решението си при срещата на султана с император Александър Втори, уговаряна за средата на октомври в Крим.

Срещата пропада, тъй като руският император настоява тя да стане със съгласието на Германия и Австро-Унгария. Това условие е неприемливо за Абдул Азис. Предупреждавайки „Негово височество  и господарката императрица, че в резултат на нашата дипломатическа намеса по австро-унгарската програма не очаквам нищо друго, освен унищожаване на руското влияние в Цариград... и война в най-близко бъдеще между Турция и Русия“, Игнатиев иска да бъде отзован. Молбата му не е приета и заповедта на императора е да продължи да изпълнява задълженията си.

Опасенията на Игнатиев, на сътрудниците му в посолството и на консулствата че, ако поради инертността на европейските държави,  се допусне въоръжен конфликт между българите и турците, ще се стигне до големи жестокости и кръвопролития, се оправдават. Междувременно в Турция е извършен преврат – убит е султан Абдул Азис  и на власт идва правителството на младотурците начело с Митхат паша. Получавайки явната подкрепа на Англия, тъй като в основата на преврата стои нейният посланик Елиът, младотурците проявяват истинска и неописуема жестокост при потушаване на Априлското въстание.

Какво прави Русия в това време?

През есента на 1875 и пролетта на 1876 г. славянските комитети в Москва и Петербург събират известни средства за закупуване на оръжие за въоръжаване на четите в Сърбия, Босна, Херцеговина и за българите. Като представител на БРЦК Христо Ботев е изпратен да събере средства за оръжие в Русия за нуждите на подготвящите се да минат Дунав четници. В Одеса той е бил убеждаван, че едно недобре подготвено въстание ще влоши положението на българите. В писмото си до директора на Азиатския департамент, известният Тодор Минков, управител на южнославянския пансион в гр. Николаев, допълва и факта, че въстаниците в Босна и Херцеговина, освен подходящите за укритие планини и гори имат, за разлика от българите, редица още предимства.

Както се вижда, Ботев не само че не е получил исканите от него средства и оръжие, но е бил даже разколебаван по отношение на необходимостта от въстание. Тук трябва да добавим, че съществува предположение, че през този период, т.е. между 30 август и 20 септември, Ботев, освен Русия, е посетил и Цариград.

Някои източници допускат, че Ботев е търсил среща с Игнатиев.

За съжаление, никъде в архива на Игнатиев няма податки за такава среща, макар и в някои от статиите в редактираните от Христо Ботев вестници „Знаме“ и „Нова България“ да се долавя близост с разбиранията на руския посланик.

Странно е, как иначе добре развитата разузнавателна мрежа на Николай Павлович Игнатиев не е могла да предотврати минаването на Ботевата чета през Дунав, след като е била известна съдбата на Априлското въстание?

Оказва се, че поради редица обективни причини, Русия не е могла да помогне нито за  разрастването на Априлското въстание, нито пък за предотвратяването на турските жестокости.

Затова руският посланик в Цариград и неговите консули - на първо място княз Алексей Церетелев, разкривайки, чрез участието си в международната анкета за извършените зверства над българското население, насочват световната общественост към близкото решаване на Източния въпрос. Трябва да приемем, че ако не друго, Априлското въстание действително развързва ръцете на Русия, като я освобождава от примката на Тройния съюз.

Последвалите събития водеха  към предвидената от Игнатиев неизбежна война между Русия и Турция.