Нова Зора

И тук вали.

Но не така –

обезверено и намръщено:

край притаената река

изящно се белеят къщите.

И по набъбналия сняг,

застинал в пролетно очакване,

от клон на клон, от праг на праг

подскачат закачливо свраките.

В сърцето на самотен двор,

глави извили къмто жиците,

под врабешкия зимен хор

танцуват шеметно лисиците.

Забравили за пролетта,

на две въздишки от личинките

кълвачите от сутринта

замислено броят снежинките.

А от крайпътните гори,

във подстъпите на незримото,

чакалите по два, по три

възпяват бялото на зимата.

И тук вали.

Студът, сломен,

звъни почти като приветствие,

далече от човека в мен,

за който всеки сняг е бедствие.

Пристъпвам тук,

във този свят,

неосквернен от ледовете ни,

и не очите ми сълзят –

сълзи от чистота сърцето ми.

До корените тръпне чак,

защото нищо не е същото,

а бялото е всъщност знак,

за истинското ми завръщане...

И тук вали...

О, как вали!

Като във храм, като причастие.

И вътре в мен до смърт боли...

Но знам, че ме боли от щастие.