Нова Зора

Георги Раковски, чиято 200-годишнина ще честваме на 2 април е една от тези личности, чиято мисъл и дело, вихрена енергия и интелектуална мощ, са вградени в духа и неотменимостта на вярата, че България ще пребъде. Досега нашата наука има сериозни постижения в проучването на живота, дейността и творчеството на Раковски, сред които не бива да се пропускат най-стойностното написано и публикувано от Захарий Стоянов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев и проф. Веселин Трайков. А от документалното наследство на Раковски трябва да се отбележат четирите академични тома с неговия архив.

Роден през 1821 г. като Съби Стойков Попович в Котел, историята и България го запомнят като Георги Сава Раковски. Образование: Велика народна школа; Кауза – Освобождението на България от турско робство (съвременниците тогава са го наричали така, така трябва да го наричаме и днес); Известен е като активен участник в борбата за църковна независимост и най-вече като първият идеолог и основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождението на България от турско/османско иго, български революционер и възрожденец, водещ остра и непримирима борба „чрез пресата и сабята“ срещу турски паши и бейове, срещу гръцкото духовенство и български чорбаджии.

В своя кратък живот (умира на 46 години) той е бил всичко – революционер, търговец, бегликчия, журналист, писател, поет, войвода, преводач,  историк, етнограф, общественик, дипломат, политик… и всичко, в името на свободна и независима България.

Нека  щрихираме пътя и някои крайъгълни точки и места през живота му, който го води по друмищата и просторите на три империи: Османската, Руската, Австро-Унгарската, както и във Франция, Сръбското Княжество, Румъния, Гърция, Молдова, Южна Бесарабия.

След като първоначално учи в родния си град Котел и Карлово, през 1837 г. Раковски заминава в Цариград и продължава там образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици: философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. Раковски е полиглот, който владее 7-8 езика: освен родния си език, владее турски и гръцки в двата му варианта, писмено и говоримо, няколко европейски езика, сред които сръбски, френски и английски. Служи си свободно с арабски и персийски. Това образование, днешните научни изследователи литературоведи и учени-историци квалифицират в биографията му като „несистемно частно високо образование“! За да могат след това да го определят като „романтик, който допуска грешки в своите „залитания“ в една или друга крайност.“ Става дума за историческите му прозрения за произхода и древността на българския език и народ, на който въпрос трябва да се отдели специално място.

През лятото на 1841 г. Раковски напуска Цариград и отива в Браила. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград, той си е издействал гръцки паспорт на името на Георги Македон. (Чудно е как македонските историчари още не са се усетили и не са го обявили за северомакедонец?!) За участието си в Браилския бунт през 1842 г. той е осъден на смърт. Бяга и отива в Марсилия, където престоява 1,5 години.

Върнал се в Котел, там е наклеветен и  осъден като бунтовник на 7 години затвор в Цариград. В затвора престоява три години от 1845-1848 г.

Следват пътища и години на бурна книжовна дейност, революционна журналистика и революционна борба  водещи към Букурещ, Нови Сад, Галац и Яш, Кишинев, Одеса, Белград, Атина, Цетина, отново Букурещ, отново Кишинев, Киприяновския манастир, Одеса и Южна Бесарабия. За да угасне в мизерия и неизплатени дългове на 9 октомври 1867 г. в Букурещ.

Раковски е личност с голям идеен размах и авторитет.

Той има огромно значение за личностното изграждане и оформяне на много от своите съвременници. По отношение на борбата за образование, Раковски е  смятан за учител на Васил Априлов, който до запознаването си с него е с елинистични нагласи и се е гърчеел. Силното  влияние  на Раковски, предизвиква у него катарзис и скоро след това той създава първото българско класно училище в Габрово през 1835 г. По отношение на революцията Раковски е учителят на Васил Левски. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 г.

След Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, Георги Раковски е направил най-много за съхраняването на българското самосъзнание през 19 век. По отношения на църковния въпрос той не признава компромиси, и когато Драган Цанков създава униатска църква през 1860 г. влиза в остра полемика с него на страниците на в. „Дунавски лебед“. Раковски очертава за първи път и идеята за събиране на народни старини и опазването на богатството на езика ни. Той поставя начало в събираческо-етнографската дейност в България.  Като етнограф/етнолог – фолклорист Раковски подтиква много българи да се образоват във връзка своите вярвания, обичаи и песни.

Целият бурен живот на Георги Раковски е

посветен на делото за освобождение на България

от османско владичество.

Георги Раковски е идеен вдъхновител и участник в четническото движение, той се явява и първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и  негов ръководител през първите десет години. През 1861 г. изготвя „План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Тези две съчинения бележат нов етап в идейното развитие на Раковски отнасящи се до „всеобщото българско въстание“. Раковски е човекът, които  организира и създава революционна армия в лицето на Първата и Втора българска легия в Белград. Именно в тези две легии трупа своя боен опит и Васил Левски, тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор  - даден му от Раковски за неговото мъжество и решителност. Тогава, през 1861-1862 г. в българската Легия в Белград, той за първи път развява трибагреник с цветовете - бяло, зелено, червено.  После те стават цветове на националния ни флаг. През юни 1862 г. Легията участва на страната на сърбите в боевете с турския гарнизон за белградската крепост и я превзема. Настъпилата промяната след това в сръбската политика и натиска на Великите сили принуждават Раковски да я разпусне. Създадените от Раковски легии дават бойно кръщение на голям брой от бъдещите водачи на националноосвободителното ни движение. Левски е този, който приема идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, като отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и да закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител на делото на Раковски. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.

През 1863 г. той се заселва в Букурещ. Там  се проявява като истински

лидер и ръководител на българските емигранти.

Заради огромния си авторитет, интелект и сериозни дипломатически мисии е наричан Българския княз.

По онова време Раковски е известен като човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер... Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата изследователска, писателска, журналистическа и публицистична дейност. През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария.

Раковски е дълбоко  свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия, участва като доброволец в Руско-турската война и дори получава руско поданство. Но, Раковски е преди всичко българин и всичко до което се докосва с мисъл, слово и дело е плод на тази му българска отдаденост.  В последната част на „Строители на съвременна България”, Симеон Радев пише с респект за него: „Революционната емиграция, това е преди всичко Раковски. Тоя необикновен човек, който господстваше, както никой друг над своето време,  държи и до днес българското въображение в плен.  Има в неговата личност някакво тайнствено вълшебство, което, от всички що са писали за него, само Вазов в своята „Епопея на забравените“ е можал успешно да призове. Раковски още приживе влезе в своята легенда;  да мине от легендата в  епоса бе естествено. Чуждото му обръщаше вниманието, само ако пряко или косвено интересуваше България. Българското минало, българската слава, българският бит, българската съдба, ето кое го занимаваше. Науките, които той засегна, само под тоя ъгъл ги гледаше. Историята му служеше да възвеличи българското име;  филологията,  да покаже старинността на българския език;  богословието, да оборва Гръцката патриаршия.Българин самопогълнат в българщината, такъв го виждаме в цялата му дейност. Не се влияе той нито от сантиментални настроения, нито от политически догматизъм“.

Статията му „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ е силно доказателство за липсата на всякакъв

„политически догматизъм“ и „сантиментални настроения“,

за адекватните му реакции на политик и дипломат в конкретни и сложни международни ситуации. В последните години широко се тиражира и мултиплицира мита за „русофобията“ у Раковски, като се цитира именно тази брошура. Отговор на тези злоумишлени и лъжовни твърдения дава в статията си „За „русофобията“ на Г. С. Раковски“, публикувана в (Поглед инфо) на 09.12.2015 г. Панко Анчев, където разбулва  недостойните спекулации, както и конкретната причина и контекст   за написването й. Политическото действие изисква политически средства и Раковски реагира като български политик.

Г. С. Раковски е неизчерпаема тема в нашата история. Удивителното при него е, че ние го познаваме предимно като енергичен революционер и писател, но малцина знаят, че той е и един блестящ български учен. В книгата си „Българска старина“, той достига до научни изводи и исторически прозрения, които едва напоследък се доказват със средствата на интрадисциплинарния подход и генетика.

Съвсем наскоро, през 2020 г. излезе второто издание на неговата книга

„Българска старина”

с препис на съвременен български от д-р Николай Иванов Колев. За първи път тя е издадена като брошура в книгопечатницата на Стефан Расидеска, Букурещ, месец червен (юли) 12, 1865 г. Съдържа: Основни начала на българската най-стара повестност; Българското старонародно вероизповедание; За древността на българския език; Преимуществото на българския език над староелински или истинския състав на елинския език; Обстойно доказателство за древността на българския език; кимбри или кимерии.

За него д-р Николай Колев, пише: „Познавайки езиците на османската империя, старогръцки и латински, той се озовава в Марсилия, където изучава току-що разчетените самскритски (самскритски Раковски е наричал древния санскрит, което значи за него „таен“ език, „свещен“ език - бел. ред. ) и зендски езици, с помощта на френски научни публикации. Тънките му познания по структурата, граматиката и богатството на българския език във всичките негови диалекти и придобитите познания по сравнително езикознание, го водят до фундаменталното откритие за родството на българския език със самскритския и зендския, за неговата първичност в Европа и за неговото влияние особено върху гръцкия. Тънкото познание на българския фолклор го води до сравнение на нашите народни песни за галското нашествие на Балканите с историческите сведения от старите автори, чрез което доказва, че нашият народ има действителни спомени за исторически събития, станали на Балканите в трети век преди Христа. А съпоставяйки сведения на стари автори с национални сведения, той стига до фундаменталния извод, че кимерийският народ е и български народ.Тези фундаментални изводи за българската история са валидни и днес.”

Според Раковски, българите са ранен клон на кимерите (от Черно Море до р. Волга) и са сред най-старите народи в Европа. По-късно кимерите стават известни като траки. Тяхно е и силното Одриско царство по нашите земи.

Раковски е и един от малкото изследователи на връзките ни с Индия. За него древните българи са

носители на санскрит,

който той нарича „санскрит”, таен език, свещен език. Той отбелязва: „Българите са обитавали в старо време Хиндустан и тия племена са били най-голямото племе и като се разпространили в Европа, дали имена на днешните ни землища... Християнството не е можело да изтреби староиндийските български обичаи, обреди и вярвания...” Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него, малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство. Връзката с Индия се потвърждава няколко годни след смъртта му, когато излиза благодарение на Стефан Веркович песента „Женитбата на Орфей”, която слага началото на оформилия се по-късно в два тома български епос  „Веда Словена”. Направено е сементично изследване от български и индийски учени на текст от „Веда Словена”. И на български и на санскрит текстът звучи еднакво. Проучването потвърждава тезата на Г. С. Раковски, че санскрита е българска реч. Не случайно управляващата династия в Индия до 11 век е от български произход, този на  Кардамитите.

Романтичните илюзии на Раковски

Изследователят и издател д-р Николай Колев, заключава: „Величието на Раковски е и в това, че той прави тези открития в невероятно тежки условия на своя личен живот: затвори, преследвания, участие във военни кампании и въстания, книжовна дейност, революционна организаторска дейност и т.н., във време, в което народът ни тъне в безправно и унищожително робство, като същевременно е изложен и на перфидното систематично старание на пан-гърцизма да затрие българската нация.”

Научните исторически изводи на Раковски са толкова дълбоки, смайващи и неудобни, че не само  съвременниците му, но и днешните казионните  учени отказват да ги приемат. Тяхната безпомощност и зависимост от възприетите им на въоръжение теории и хипотези, които  застъпват вече 150 г., ги принуждава да ги отхвърлят с груба ирония и пренебрежение. Затова в поместената му официална биография, която можем да прочетем както в „Речник на българската литература”, така и в Уикипедия, срещаме следната обосновка:

„В желанието си да докаже пред по-малко запознатите с науките за историята и езикознанието българи от различни възрасти, че българският език е един от най-древните езици, в даден етап от своето развитие (след като престава да търси прилики с т.нар.славянски език), той намира неговите корени в древноиндийския сакрален и богослужебен език санскритски (sanskrit) и търси етимология – „сам-скрит“, с обяснението, че българският език е толкова древен, че сам се е скрил от света. Тук отново личи романтическата нагласа на Раковски. Често той смесва желаното с действителното и в стремежа си към него все още затруднява максимално историците.”

В „Речник на българската литература”, том 3, от П-Я, наред с прекрасното представяне на живота и делото му като български възрожденец, публицист и революционер, може да се прочете на стр. 193 и: „Знанието на стари и модерни езици му дава възможност да създава смели хипотези, които нямат научна стойност, но имат силен патриотичен ефект... Подходът му като учен е в повечето случаи е романтичен, в зависимост от задачите на епохата, от личността на автора, от целта, която той преследва. В романтичния подход на Раковски се коренят и неговите интереси към народното творчество, за чието издирване и популяризиране има огромни заслуги.”

Ако, искаш да обезцениш и подхвърлиш на съмнение нечие научно достижение, достатъчно е да го квалифицираш снизходително като романтично, т.е. наивно и несъстоятелно!

За Раковски, научните му търсения и исторически извори, които ползва, езотерикът проф. Дамян Попхристов споделя: „Той се занимава с това колко древен е езикът ни и се оказва, че е сроден с армейския и санскрит. Някои наричат това „романтични фантази” и на един отчаян родолюбец, само че този отчаян родолюбец чете санскрит и прочита една книжка – „Мисленик”. Това е една от свещените книги на днешните индийски брамини. Раковски проследява пътя на въпросния „Мисленик” как достига в Европа. Оказва се, че достига в Европа благодарение на завоевателните походи на Александър Македонски. Знаете, че той е ученик на Аристотел. Аристотел обаче не пътува с войските на Александър, но има няколко души агенти вътре, които събират разни произведения и ги пращат на Аристотел. Така хората на Александър Македонски пращат и въпросният „Мисленик”. Не е ясно кой, как и кога го предава на Аристотел, но той го публикува като своята прочута „Логика”. Това е световно плагиатство. Не е удобно да се говори, но Раковски го пише черно на бяло, че „Логиката” на Аристотел е преписания брамински „Мисловник”, който Раковски чете в оригинал.“

Десетилетия след смъртта на Раковски, неговите прозрения и научни изводи са потвърдени, чрез средствата на интрадисциплинарния подход в трудовете на изследователите на българската древност като Г. Ценов, Н. Йонков-Владикин, С. Иванов, Вл. Цонев, Д. Димитров, П. Серафимов, К. Каменов, изследователите от кръга около сп. „Ави-Тохол”, МАБИК, ИСИХ „Хистореон” и десетки други. Науката, която слага точка на дискусията относно „романтичните хипотези  без научна стойност” на Раковски, се оказа не друга, а  съвременната генетиката и генеалогията, която не търпи „романтични и сантиментални хипотези”. Доказаха го резултатите на  осъществения през последните две десетилетия Геномен проект, който тук е излишно да изясняваме в подробности. Тези изследвания в своята цялост налагат необходимостта от ред съществени преосмисляния на познатата ни и масово тиражирана до този момент, обременена с догми официална съвременна историческа наука (униформизъм).

Оказва се, че

величието на Раковски като учен

е толкова голямо, че 150 години след него, съвременните учени с нови съвременни средства и бази от научни факти, едва сега достигат до неговите изводи.

Е, романтик или не, възрожденецът и ученият Раковски се оказа съвършено прав! Както и подложените на присмех и унижение останали учени като Ганчо Ценов, Никола Йонков-Владикин и др! Но това съвсем не значи, че техните опоненти днес  ще си посипят главата с пепел, както казва народът, или ще доведе до пренаписване на скудоумните ни учебници по история!!

Иван Вазов нарича Раковски „мечтател безумен, образ невъзможен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила ярък отпечатък и като рупор за свобода и независимост на индийския народ от колониалното потисничество на Британската империя. Интересът на революционера Раковски към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ като издига мощен глас в подкрепа на тази борба още през 1857 г. Индийският народ помни и обича българския възрожденец и го тачи като пророк. Когато бившият ни президент Петър Стоянов отива в Индия, за да открива българско училище, което се нарича „Г. С. Раковски” и казва, че той е наш, индийците отговарят – „Не е вярно, той е наш!“ и му отговарят, че той е първият европеец, който превежда Панчатантра – свещената книга на индийците, директно от санскрит. До ден днешен там го ценят и почитат. В Индия има 12 училища, които се казват „Георги С. Раковски”.

Да помним е дълг.

Раковски, заедно с Левски и Ботев, се явяват българските великани на Възраждането. Те са нашата Света троица, нашия  български Свети Дух! Ако Паисий е искрата, те са факелът, който раздра тъмата и разля светлината на българското Просвещение и Свобода по цялата наша земя!

Затова и днес, и винаги, ние пак ще се обръщаме към Пантеона  на българските възрожденци и национални герои и ще търсим в тях опора и сила,  пример и надежда. Ще търсим и ще се вглеждаме в образите на Паисий, на Раковски, на Левски и Ботев, на Бенковски и Волов, на българските опълченци и литературни колоси, чиито произведения МОН всяка изминала година все повече редактира и орязва като неактуални и дискриминационни! Но не би! „Не се гаси туй, що не гасне!“ - както изрече титана Вазов, макар и по друг повод.

За една историческа личност като Раковски две столетия  духовен живот са белег на нравствено и историческо безсмъртие, неподвластно на никакви геномодифицирани интелектуални недоносчета и исторически лилипути.

Две столетия след  кончината на титана Раковски, българският президент Р. Радев в едно свое изказване по случай Националния ни празник, заяви: „Много събития предхождат Възкресението, но едно ги свързва – Паметта. Дори пет века османско иго не изтриват спомена за това кои сме. Синилата от бича и следите от теглото не са Вазов мит. Дълбок корен се иска, за да устоиш на ветровете. Затова е нужно да помним. Да помним е дълг! Защото историята не дава прошка за забравата.“

В тежки времена българинът винаги се е изправял и отново побеждавал. Както пише изключително успешният изследовател на българската древност, Павел Серафимов: „Ако се вгледаме в историята си, ще се види, че най-типичното качество на българина е неговата способност да се възражда. Няма народ, който толкова пъти да е погребван от чужденци и толкова пъти да е възкръсвал. Точно, когато враговете ни са мислели, че ние изчезваме като нация и вече сме загубили своята идентичност, дедите ни са се издигали от пепелищата и са показвали, че силата им изобщо не е изчезвала. Това показва, че ще я има и след този тежък период, ще я има Винаги.“

Като хора и общество ние сме това, което помним и защитаваме, което обичаме и предаваме на децата си.А това е преди всичко Памет, Ценности и Дух, Борбеност, Достойнство и Национална гордост! Да Бъде!