Нова Зора

Продължение от брой 9

Марин Дринов създава и „Периодическо списание“, спечелило за кратко време заслужен респект сред патриотичната интелигенция и сред научните среди в Европа. Чрез това списание панагюрският учен утвърждава идеята си за новобългарски книжовен език, който обхваща в единно цяло многобройните народни говори, разпръснати из долините и планините на Мизия, Тракия и Македония – неразделни части от целокупна България. В това негово азбуке съзира нетленната прелест на старобългарските славослови, създадени от Светите седмочисленици и от техните просветлени следовници. Дринов цени високо значимостта на българските читалища като книжовни средоточия, хранителници за народностния фолклор и училища за патриотизъм. В обръщението си към българската интелигенция интуитивно изгражда национална доктрина, превърнала се в кауза на живота му. Уверен е, че ,,човек не живее на този свят само за себе си, но като разумно и нравствено същество трябва да се грижи и за общото добро, а първо и първо за доброто на народа си.“

Панагюрският учен приема максимата за езика като първа и най-значима нравствена сила, която превръща човека от индивидуалност в част от еднородната обществена съвкупност, наречена нация. Дринов е ерудиран лингвист и за него българският език представлява главен фундамент от строежа на национална доктрина, която единствена би могла да изравни Отечеството с постигнатото от напредналите европейски държави. В Панагюрище той има достойни учители и те му дават куража, че е потомък на народ и нация със славна история. Даскал Йордан Ненов запознава панагюрските деца с тайните на българския език от ръкописни листове, съдържащи основни граматически изисквания. Същата ръкописна граматика ползват и заместниците му Марин Дринов и Нешо Бончев. През годините на учение в Киев и Москва панагюрският историк усвоява основните европейски езици, ала грижата за създаване на новобългарска писменост и книжовност става не по-маловажна от усилията му да освети действителната отечествена история. Почти едновременно с отпечатването на „Писмо до българските читалища“ Марин Дринов публикува статията „За новобългарското азбуке“ („Периодическо списание“, кн.2/1870). Тя започва с думите: „Една от най главните грижи на „Българското Книжовно Дружество“ ще да е изучванието на българский език, най-първата ни национална опора. Тази грижа възлага на Дружеството колкото важността на този предмет и богатий научен интерес, който се съдържа в него, толкова и да спомогне за изработване един общ книжовен език…“

Според Дринов две са главните изисквания за създаване на общ писмен език и те се заключват в приемането на еднакъв правопис и в създаването на еднакъв строй на българската реч. Преди да направи тези констатации, основателят на Книжовното дружество уверява читателите, че то няма да предприема никакви изкуствени мерки, да изнамерва нови думи и нови граматични правила. Основната задача ще бъде събирането на изгубените през вековете богатства на народния български език, за да може всеки да ги употребява. Книжовното дружество и неговото „Периодическо списание“ ще се стараят да издирват и издават народни песни, приказки, умотворения, пословици, легенди и гатанки. Ще се поощряват изследванията, които конструират общите закони, формулиращи екзистенцията на говоримия и писмен език, основан върху постамента на народната реч.

Марин Дринов е категоричен в твърдението си, че най-видните български писатели и интелектуалци трябва да се обединят около тези изисквания, без да влизат в излишни спорове и препирни, защото нашето езикознание е наука почти непозната и съвсем неразвита, а споровете биха довели до безполезни и дори до вредни противостояния с непредвидим край. А какво всъщност е необходимо да се направи без впускане в излишни подробности и размишления? Дринов дава на този сложен въпрос положителен отговор. Необходимо е да се събере живата българска реч с нейните разновидности от всички области, където живеят наши съотечественици. Нужно е и друго – възкресяване на старобългарския език, съхранен в стари писмени паметници.

Едва ли можем да си представим този вдъхновен възрожденец в ролята на кабинетен учен, вторачил се в мъглявините на отминалите векове. Той е обществен деец и неговите стремления към духовно и политическо освобождение не остават само в написани страници. Затова предприема две продължителни пътувания из Османската империя, за да открие нови исторически свидетелства за научните си теории и да събере непознати бисери от българското народно творчество. Като руски поданик се сблъсква с непредвидими опасности, в които понякога рискува живота си.

Марин Дринов става един от най-дейните радетели на Славянските комитети в Русия. Дарява и събира хиляди рубли за Освободителната руско-турска война, а след избухването й  заминава като доброволец в Походната канцелария на действащата армия. Избран за вицегубернатор на София, категорично заявява, че тя трябва да бъде новата столица на Княжество България, защото е в центъра на българските земи.

Марин Дринов получава заповедта за назначение като вицегуребнатор на 23 декември 1877 г. Оттогава започва и официалната му съвместна дейност с Пьотър Алабин, когото боготвори заради българолюбието и искреното му славянофилство. Всъщност те се познават от Московския славянски комитет и от съвместната дейност в Походната канцелария, но вече имат общата задача да превърнат централния град на тази част от България в нейна столица.  Възстановяването на разрушените от войната селища в бившия Софийски санджак, подобряване жизненото равнище на мирните жители и оказване помощ на болните и ранени бойци са приоритетните задачи, стоящи пред Алабин и Дринов. До юни 1879 г. българският професор обикаля целия бивш Софийски санджак и вижда с каква радост населението посреща своите освободители. Посещава разграбени и по чудо оцелели църкви и манастири, прави описи на църковната утвар и богослужебните книги, разговаря със свещеници и монаси за нуждите им, записва народни песни и умотворения, прави огледи на училищни сгради. Идея на панагюрския учен е в София да бъде открита народна публична библиотека с безплатен достъп до книги и периодика, предимно на български и руски езици. Мечтата България да притежава своя библиотека става реалност на 28 ноември 1878 г., когато Дринов вече е началник на Отдела за образованието и духовните дела. Постепенно към библиотеката се създава и читателско общество, чиито членове могат да взимат книги за домашен прочит, а шест месеца по-късно (на 5 юни 1879 г.) Императорският комисарият утвърждава доклада на Марин Дринов за учредяване на държавна институция с името Българска народна библиотека. Одобрен е и бюджет от 25 000 франка, от които 14 200 са за годишните възнаграждения на един библиотекар, двама негови помощници, охранител и прислуга. За закупуване на нови книги се отделят 8000 франка; за отопление, осветление и ремонт – 2000; за канцеларски разходи – 800 франка.

Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878 г. узаконява съществуването на автономно Княжество, което има право да разполага със земска войска. Тя се състои от 21 пехотни дружини, 8 артилерийски батареи, конница и сапьорни части. Общият им брой е 21 000 военни, а гръбнак на новата българска армия са обвеяните със слава опълченски дружини. Като вицегубернатор на София, Марин Дринов е горд, че храбреците от Трета опълченска дружина са разквартирувани в гр. Радомир и продължават да охраняват символа на българското освобождение – Самарското знаме.

След смъртта на княз Черкаски Временното руско управление започва да се нарича Имперски комисариат, поверен на княз Александър Дондуков-Корсаков (1820-1893), прославен герой от Кримската война, генерал-губернатор на Киевска губерния, а през Руско-турската война последователно е командир на 13-и армейски корпус и на Източния отряд от Дунавската армия. От 20 май до 10 октомври 1878 г. Имперският комисариат се установява в Пловдив, а след това се мести в София.

Руските власти са наясно, че предварителният Санстефански мирен договор не е окончателен и останалите европейски държави ще направят всичко възможно за неговата ревизия.

Настъпват трагични времена за българската освободителна кауза. Въпреки скъпите жертви и безпримерния героизъм на освободителните войски, руското правителство е задължено да спазва предварителните тайни споразумения с Австро-Унгария: Райхщадското (26 юни 1876 г.) и Будапещенската конвенция (3 януари 1877 г.). Според първото, двете империи са съгласни на Балканския полуостров да не бъде създавана голяма славянска държава и след разгрома на Османската империя ще се образуват независимите княжества България и Румелия, а Константинопол ще получи статута на свободен град. Конвенцията от Будапеща потвърждава неутралитета на Австро-Унгария в бъдеща война между Русия и Турция, но в замяна войските на Франц Йосеф ще анексират Босна и Херцеговина. По настояване на руския император Александър II е договорено България, Румъния и Албания да станат независими държави, а руските войски няма да навлизат в териториите на Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна гора. Канцлерът на Германската империя Ото фон Бисмарк също гарантира неутралитет при евентуална руско-турска война и пледира, че след невижданите зверствата по време на Априлското въстание няма място в Европа за Османската империя.

Лондонското споразумения за промяна на Санстефанския договор е подписано на 18 (30) май 1878 г. и включва два меморандума, според които Великобритания отхвърля делението на България по мередиани и се отнема правото й да претендира за  излаз на Егейско море. България ще бъде разделена на две провинции. Тази, която остава на север от Стара планина, получава широка автономия под княжеско управление. Частта на юг от Балкана ще получи автономия под ръководството на губернатор-християнин. Русия се налага в Южната българска област да не присъстват турски войски, но султанът имат право да нахлуе в нея, ако възникне заплаха за сигурността на Османската империя.

Тези външнополитически реалности водят до крайно несправедливия за народа ни Берлински договор от 1 (13) юли 1878 г. Според него дейността на временното руско управление в България се намалява от две години на девет месеца и установените от Цариградската конференция български територии са разделени на: Княжество България с васален статут, автономна провинция Източна Румелия, преминала към територията на Румъния Северна Добруджа, останали като интегрални части от Османската империя Македония и Източна и Западна Тракия. Сърбия получава Поморавието.

Недоволството от Берлинския договор е повсеместно. Славянофилските кръгове в Русия остро осъждат отстъпчивата политика на император Александър II. Руското правителство разпорежда забрана и закриване дейността на Московското славянско общество, чийто председател Иван Аксаков е прогонен от Москва заради речта му в защита на българския народ.

В тази напрегната обстановка Марин Дринов трябва да защитава принципни позиции, подчинени единствено и само на българския просперитет. Поканен от княз Дондуков да стане член на Съвета за управление, той приема отговорността за просвещението и духовните дела. Негови колеги са С. И Лукианов (съдебен отдел), ген.-майор Грессер (отдел за вътрешни дела), ген.-майор Золотарев (отдел военен), К. Бух (отдел финансов). За извънредно кратък период са приети значителен брой временни правила. Освен нормативните актове за устройството на новата българска войска, която остава под командването на руски офицери и подофицери, приемат се и правила за устройство на съдилищата, полицията, медицинските служби и пощите.

Следва