Нова Зора

В новата си книга проф. Бончо Асенов поставя диагнозата на “копнежа по миналото”, но и на “чудовището Преход”

„Книгата ми излезе малко тъжна”, признава проф. Бончо Асенов. Не може да е другояче, бихме добавили и ние, защото авторът пише за носталгията, а тя, носталгията, е "чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали". Понятието има гръцки произход и е съставено от две думи - nootos - "да се върнеш у дома" и alyos - "болка", "тъга". В българските речници обаче, значението е снижено само до "мъка по родината у човек, който се намира в чужбина". Вижте само с какви емоционално оцветени думи са свързани определенията за носталгия - болка, тъга, мъка по родината, копнеж, приятен спомен за миналото!...

И ако книгата "Носталгията в България" (изд. "Скала принт") на проф. Бончо Асенов е малко тъжна, както сам признава в "предисловието" авторът, това се дължи и на чувствените характеристики в смисъла на самото понятие. Но и не само на това, а преди всичко на факта, че българският народ, в своето историческо развитие, е имал много трагични поводи да тъгува по миналото. Най-често носталгията навестява живелите в преломни и екстремни периоди на Отечеството. Нима не е имало носталгична болка у много прабългари по езическата религия на техния Бог Тангра, след като налагат с меч християнската вяра. Носталгията е мъчила българите по време на Първата и Втората българска държава и особено във вековете на византийско и османско робство. След Освобождението е силна мъката по неосъществената Санстефанска България и несбъднатата мечта за обединение на българските землища под един държавен покрив. С носталгична си тъга в сърцата по родните краища умират бежанците от Източна и Западна Тракия, Мала Азия и Македония. Носталгията пък е една от причините голяма част от прокудените българи да пазят своя език, вяра и култура, за да живеят днес в големи общности в Украйна, Молдова, Банат, Пирот, Ниш.

Бончо Асенов изтъква, че немалка част от българите след 9 септември 1944 г. са изпитвали силна носталгия към капитализма. Имало е защо да милеят по "царското време" т.нар. "бивши хора" и техните синове, дъщери и внуци, бивши едри търговци, чифликчии, монархисти, висши служители от държавния апарат, бивши военни и полицаи, свещенослужители от православното, католическото и протестантското духовенство, дановистите, семействата и близките на осъдените от Народния съд и интернираните и въдворяваните в лагери, пък и много селяни, които просто загубиха частната си собственост при кооперирането и жалеха искрено за нея. Но естествено в книгата най-пространно и задълбочено е показана

носталгията по социализма,

която изпитва значителна част от българското население в сегашните години на "непреходния преход". Разбирай, не толкова и не само носталгия по социализма като обществена система и идеология (и това го има!), отколкото към 60-80-те години на ХХ век - времето на социалистическото развитие на страната, в което имаше хляб, работа, образование, здравеопазване, култура и сигурност, и това не може да се забрави.

Носталгията е свързана със способността на човешкия ум да помни и трупа своите спомени от преживяното, от това което е видял, чул, вкусил. Милиони по света са тези, които по различни причини (политически, икономически, социални) живеят извън своята родина, далеч от семейство, род, родно място от приятели и изпитват обяснима тъга и болка. Толкова много книги, и най-вече мемоари, пък и филми, са проникнати от носталгична мъка. Та си мисля, че носталгията по родината не започва и не свършва с песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". Бончо Асенов ни напомня, че носталгията кара Любен Каравелов да напише през 1875 г. елегията "Хубава си, моя горо", която по-късно се превръща в най-популярната песен сред българите. Носталгията пронизва и гениалните стихове на Христо Ботев.

Тя овладява мислите и чувствата,

тя е "душеспасение" за човека,

който живее в настоящето като чужденец и трудно се адаптира към нови условия за живот и резки обществени промени. Без носталгията няма как да се появят идеи, чувства и настроения на патриотизъм, на родолюбие, на национализъм в отделната личност, група или общество, твърди авторът. Тя оформя техния светоглед и мироглед. От миналото обаче се наследява не само добро, например носталгията по фашизма ражда и оформя днешния неофашизъм.

Бончо Асенов спори с тези, които определят това "душеспасяващо лекарство", което дарява "втори живот", като напаст. "Да се гледа на носталгиците като на наивници, като на фантазьори, дори като на измамници и спекуланти, е крайно становище." - заявява изследователят. В днешното време на пандемии сигурно ще се намерят наши гащници, които ще оприличат носталгията на вирус. Да се смятат носталгиците за заложници на спомените, пленници на илюзиите, заточеници на миналото, да ги обвиняват, че им липсва желание за живот, не отговаря на историческата истина, тъй като носталгията е присъща на всички епохи, общества, цивилизации и култури. Знайно е, че позициите на носталгиците не се нравят най-вече на властващите, на "силните на деня", в българския случай - на "пиратите на прехода". Неслучайно в изследването си за носталгията към социализма Бончо Асенов се спира обстойно на

носталгиците и антиносталгиците на прехода,

дори надниква и в конфликтите между тях. И очертава различните групи от населението, които "страдат" от носталгията по социализма - бившите номенклатурни кадри, онези 87 хиляди млади хора, които като бригадири "наливаха основите", хилядите инженери, проектанти, строители, които изградиха 2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовира и няколко хиляди микроязовири, кооператорите от ТКЗС-тата, хилядите офицери и сержанти, които служеха в армия от 150-200 хиляди наборници, служителите от системата на Държавната сигурност, хората на науката, хората на изкуството, стотиците дипломати, уволнени след промяната, външнотърговските работници, обикновените български турци и българите мохамедани, голяма част от циганското население, русофилите, хората с комунистически убеждения и пр. Парадокс е например, че репресираните членове на БКП, обявени в антипартийна дейност и осъждани, защото искали да свалят авторитарния режим на Тодор Живков, след 1989 г. се оказаха ревностни защитници на идеите на социализма. Тези "антипартийници", страдали при социализма, са разочаровани много от новите демократи и особено от неутолимата им страст да се облагодетелстват от властта.

"Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията." , казва великият Габриел Маркес.

Разочарованието от това, че преходът не се осъществи както искахме, че той отстъпи от българския дух и в страната нахлуха чужди на българщината морал и порядки, роди парадокс - обхваща дори политическите емигранти, участвали активно в антисоциалистическата дейност на задграничните емигрантски организации, както и други лица, репресирани от социалистическата власт.

Като добър познавач и изследовател на специалните служби Бончо Асенов издаде книгата "Държавна сигурност - мит и реалност", в която аргументирано отхвърли разпространяваните умишлено твърдения, че секретните сътрудници (агентите) на Държавна сигурност, заедно със служителите на ДС, днес ръководят и направляват политическото, икономическото и духовното развитие на страната. А във втората част на книгата "Носталгията в България" в главата "За ДАНС и МВР" показва, че намаляването на ефективността на специалните служби е довело до огромни материални загуби за държавата, за обществото, за обикновените български граждани. Сигурно не е било лесно на проф. Бончо Асенов да определи към коя категория да причисли секретните сътрудници - към носталгиците или антиносталгиците. Но по-добре да го цитирам: "Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши а сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност, включително и подлагат на остра критика и охулване несъществуващата вече Държавна сигурност".

Разни хора, разни идеали. Интересът клати феса.

Има защо авторът де се пита: "Какви съвести се бършат в пешкира, наречен Държавна сигурност. Защо довчерашни нейни сътрудници  излизат сега по телевизията и радиото, пишат в пресата и говорят в Народното събрание най-фантастични неща, клевети и лъжи за нея и първи призовават да се разкрият досиетата и делата? Що за абсурд е пострадали от тоталитарния режим да мълчат, а да викат и крещят до небесата хора, към които Държавна сигурност и конкретно управление Шесто, никога не са имали отношение?"

Може би тези примери са накарали автора да разшири темата в главата "Ренегатството - начин за политическа кариера", в която не само за нагледност предлага и списък на национално известни личности - политически хамелеони. Разказът му за политическото хамелеонство започва с личността на проф. Георги Близнашки, когото във фейса наричат „плужек”. Подозирам, че с този кратък текст проф. Бончо Асенов прави крачка към следващата си книга - за ренегатството.

Както в началото на този отзив, така и сега потвърждавам, че главното в това аналитично съчинение е носталгията по социализма. Авторът търси причините за носталгията и така намира себе си в ролята на летописец на годините на социалистическото развитие. Названията на главите са красноречиви: "За носталгията по индустрията", "За носталгията по селското стопанство", "За носталгията по здравеопазването", "За носталгията по образованието и науката", "За носталгията по спорта", "За носталгията по културата”, "За носталгията по сигурността". Изследвайки тази тема той просто е "принуден" да направи с "факти и документи" диагноза и на "Чудовището преход" (както го нарича Кеворк Кеворкян) - как, защо и кой е виновен да бъде унищожена българската индустрия; да бъде ликвидирано селското стопанство; здравеопазването да рухне дотам, че днес сме най-болната нация с най-голяма смъртност в Европейския съюз; образованието да се срине и България да е сочена като за страна на неграмотните и непросветените; да заличим културата; повече от половината хора да живеят на границите на бедността; пенсионерите да са с най-ниските пенсии; 2 млн. българи да напуснат страната; България от 28 място по "качество на живот" да отиде на 59-то; армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор; МВР да не може да се справи с битовата престъпност; пипалата на корупцията да обхванат цялата държавна система; да доведем циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането; да посягаме към българщината; да се отказваме от родовата си памет и историята, от завещаното ни от българските възрожденци… Дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. На разкритите свидетелства за разрухата и покварата авторът-изследовател противостои със задълбочен анализ на политическото, икономическото, социалното и духовното развитие на България в годините на социализма, тук повествованието се вплита с друга линия - изповедта на самия Бончо Асенов. Той се държи не като наблюдател или свидетел на събитията, а като участник, в тях съпреживява миналото (социализма и Прехода) - с чистосърдечните разкази за детството и ученическите години в Перник; с щрихите за живота на граовците - миньорите и металурзите; с разкритата съдба на пернишкото село Витановци и чутото и видяното в "мазното" някога ломско село Мокреш; с описаните патила и страдалчества по здравните заведения; с изводите от натрупания опит като оперативен работник в специалните служби; с изповедта на учения, за когото науката става съдба;  с откровенията за развитието на спорта и културата, в които ни напомня имена и събития, върху които не трябва да позволим да тегне забравата.

Във втората част на книгата

авторът предлага на тези, които имат уши за истината, и статиите си "За Народния съд", и "За лагерите", както и два кратки портрета на Тодор Живков и Георги Атанасов. В главата "Равносметката - за действителните промени в тридесет години", Бончо Асенов използва факта, че писателят Георги Марков е писал есе за 30-годишнината от 9 септември 1944 г. и се пита какво ли би написал ако да бе жив днес за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г.?! Бончо Асенов надниква в "Задочните репортажи за България" и сравнява писанията в тях за социализма със сегашната действителност, за да отсече накрая: "И ако Георги Марков слезе сега от "горе" да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговия най-близък приятел Стефан Цанев: "Управляват ни аматьори. България прилича на гробище!", за да го видя как се връща бързо, бързо в "по-добрия свят". И се питам, дали, ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание?".

Това връщане към Георги Марков е обяснимо. През 2018 г. Бончо Асенов издаде книгата "Случаят Георги Марков", която разобличи пороя от лъжи и фалшификации, стотиците некрофилски писания, плод на антибългарската акция с изфабрикуваното обвинение, че писателят е убит от Държавна сигурност по поръчка на Тодор Живков. В книгата си Бончо Асенов доказа, че Георги Марков е обвързан с Държавна сигурност и е писал тези репортажи с нейното съгласие, за да започне работа в "Свободна Европа" и така радиостанцията да бъде разобличена за антибългарската си дейност, след като той се завърне в България. И Марков успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в Българската секция на Свободна Европа. Твърде показателно е, че след като написва в съавторство „Достопочтенното шимпазе”, един изобличителен текст за английската действителност, той всъщност предопределя и съдбата си. Вината за неговата смърт западните централи прехвърлят на България, измисляйки "българския чадър", с който е бил прострелян в центъра на Лондон.

Показах вкратце доказаното от Бончо Асенов - за връзката с Държавна сигурност и по чия поръчка са написани "Задочните репортажи". В книгата Бончо Асенов не само е проучил 47-те тома по делото у нас, 967-те страници на книгата "Убийте "Скитник" на журналиста Христо Христов, "открил убиеца" на писателя - агентът на ДС Пикадили - Франческо Гулини (който сега живее спокойно на Запад), хилядите вестникарски публикации, спомените за него, документалните филми, телевизионните предавания, но едновременно с това авторът на книгата показва и литературоведска дарба - прави обстоен и много точен литературно-критически анализ на произведенията на талантливия писател. И разбираме, че талантът на Георги Марков не се изявява най-ярко в "Задочните репортажи", макар че някои литературни лакеи ги сравняват със "Записките..." на Захарий Стоянов и "Строителите..." на Симеон Радев. Не това трябва да се учи в училищата, други са истински талантливите произведения на Георги Марков. Почитателите на литературата и филолозите знаят кои се те, както знаят, че вкарването на "Задочните репортажи" в учебниците, е чиста проба политическа операция. Отделям повечко внимание в този отзив на друга книга на учения, която завършва със заклинанието "Не убивайте повече Георги Марков!", тъй като с нея той сложи точка на "случая", но според мен, книгата и досега не е получила полагащата й се оценка и признание. Не им се ще на антиносталгиците да чуят истината.

Носталгията е не само спомен за миналото, тя и не винаги е критика на настоящето, но тя почти винаги е обърната с лице към бъдещето, дава аргументи и насоки на идващото, чаканото, защото стратегията за неговото изграждане се основава и на опита на отделния човек, на колектива, на народа. Писателят Христо Георгиев в първия отзив за това проникновено изследване на проф. Бончо Асенов, съвсем на място го е нарекъл "Носталгията като бъдеще". И сякаш прави напук на такива като писателя Георги Господинов, които получават уртикария от всяко връщане на човешката мисъл и чувственост към миналото. На "любимото убежище на много българи към Соца" Георги Господинов противопоставя "Времеубежище" (роман в 371 страници) и иска да ни убеди, че бъдещето предстои - то стои пред нас, а миналото трябва да се загърби. Няма защо да се опитваме да се връщаме в миналото, там може да е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Миналото обаче е огледалцето, без което не можеш разбра нито сегашното, нито сетнешното. "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало."

Казал го е Уилям Фокнър!