Крайно необходимо е, според мен, националната енергия постоянно да се одухотворява от принципите на човещината и българщината. Ала то едва ли ще бъде възможно, ако не се преодолее трайното обедняване на българския народ. Поради това приоритетите на управляващите би трябвало да отговарят на изискванията за високо догонващо икономическо развитие посредством стратегия за иновационни технологии в българския производствен и възпроизводствен процес.
Сегашните усилия на Европейския съюз са подвластни на дигитализацията и електронизацията във всички области на стопанството, администрацията, социалните дейности.
Вече е очевидно, че конкуренцията на световния пазар добива нов, планетарен обхват. Освен САЩ, висок икономически подем постигат Китай и Индия. Малките „тигри“ от Югоизточна Азия – Южна Корея и други, също заявяват своя стремеж за иновационно присъствие в световната стопанска система. За съжаление, в тази глобална обстановка, страната ни не е влиятелен икономически фактор в Европейския съюз. Водещите компании, технологическите емблеми на обединена Европа продължават да странят от българската стопанска среда. Олигарси и свързани с тях чиновници им затварят вратата за съвместна иновационна производствена дейност. Управляващите нямат дългосрочна, комплексна програма, подкрепена от международните финансови и инвестиционни фактори, за дълбоко структурно реформиране на нашата икономическа действителност. Реална пречка за такова сътрудничество се явява и вредната практика на няколкогодишни рамкови договори по важни инфраструктурни проекти, финансирани от европейските фондове. Не е чудно, че и след изхарчените значителни средства немалко обекти са далеч от съвременното равнище на автоматизацията и информатиката. Необузданата алчност за бързо забогатяване също задържа националния възпроизводителен процес. Показателно е, че над 50 на сто от фирмите у нас не правят забележими капиталови вложения, живеят ден за ден. А светът вече е в преддверието на 5G комуникациите и изкуствения интелект!
Поучителен е примерът на строителите на освободена България. Тогава националният прогрес се осъществява и посредством развитието на железопътната система и свързаната с нея промишлена дейност. За две-три десетилетия родната земя е опасана с железопътна мрежа, надвишаваща в пъти постигнатото в съседни страни, получили независимост десетилетия преди България.
Сегашното недопустимо подценяване на държавната железопътна система, за сметка на автомобилните превози, поражда вредни последици в областта на икономиката, техническия прогрес, екологията. Нашите влакове се движат пет-шест пъти по-бавно от европейските и със скорост десет пъти по-ниска от скоростните влакове в Китай, Япония и други страни. Поставянето на този проблем в центъра на вниманието на държавата и обществото неминуемо ще доведе не само до модернизация и автоматизация на жп мрежата, но ще допринесе и за развитие на нови индустриални производства.
Необяснимо е защо средищното положение на нашата страна не се осъзнава в достатъчна степен от управляващите. Северозападният район е най-бедният, най-неразвитият в цяла Европа, но не се изгражда коридор № 4 – София – Видин. Въпреки наличието на модерен мост през Дунав и многократни напомняния на европейски специалисти за предимствата на тоя международен път. Развитието на комуникацията юг – север, като се използва географското предимство на река Дунав за бързи и евтини връзки през цяла Европа до най-голямото пристанище на континента Ротердам, вече се превръща в насъщна потребност. Няма разумно обяснение защо до безкрайност се бави и изграждането на толкова важния коридор № 8 – Адриатическо – Черно море, през Скопие и София. Не се осъзнава от отговорните длъжностни лица, че пренебрегването на предимствата на коридорите 4 и 8 е в интерес на недобронамерени фактори в съседни страни, които целят да се заобиколят удобните български пространства. Така естествено се губи изключителното географско предимство на България като мост и кръстопът между Изтока и Запада, Севера и Юга.
Болезнено тъжна е очевидната истина, че и селското ни стопанство също е в незавидно състояние. Тоталният погром на кооперативното земеделие и животновъдство от прословутите ликвидационни комисии, създадени от правителството на Филип Димитров, причини неизмерима национална беда. Делът в брутния вътрешен продукт в аграрния сектор на икономиката стремително падна – от 19 на сто през 1989 г., до 3,3 на сто през 2019 г. Почти толкова е „приносът“ и на хазарта. От държава, чието селскостопанско производство изхранваше две Българии, днес сме принудени да внасяме над 80 на сто от земеделските продукти за пазара и преработвателната промишленост. Разрушителната стихия в земеделието раздроби уедрената плодна и поливна земя на повече от 20 млн. маломерни парцела. В Южна България тяхната средна големина е 5 декара, в Северна България – 8 декара. Каква производителност и конкурентоспособност може да се очаква от такава структура на българската земя, прочута със своето плодородие! Не стига това, но и двуполюсният характер на сегашното земеделие е с непредвидими последици. Според данни на Евростат фирми, съставляващи под 5 на сто от стопанските субекти в сектора „Земеделие“, стопанисват 85 на сто от обработваемата площ. Останалите под 20% от земята ни се обработват от 220 хил. дребни фермери. Много от тези малки стопанства са в упадък или фалират. България е една от страните, в които субсидиите нямат силно положително въздействие върху брутната добавена стойност в селскостопанския сектор. У нас вече се произвеждат главно зърнени и маслодайни култури. Продукцията не се преработва, а се изнася като суровина. Необяснимо е например безхаберието на служители в аграрното ведомство, които се хвалят, че страната ни е на второ място по износ на суров, непреработен слънчоглед. Такава бе характеристиката на българското селско стопанство преди Втората световна война. Прочутото родно интензивно земеделие, охулено като „комунистическа крепост“, вече е тъжен спомен. Загубата от това възлиза на десетки милиарди добавена стойност и над половин милион работни места.
Разрушеното с лекота се възстановява изключително трудно. Много са факторите, които може да съдействат за преодоляването на негативни тенденции в нашето обществено-икономическо развитие. Безспорно е обаче, че възраждането на образователната система задължително трябва да се превърне в общонароден приоритет. Не смяната на формите, а коренна промяна в съдържанието на образователното дело вече е крайно необходима. Не бива да се забравя, че имахме съвършена образователна система, която осигуряваше знания, възпитание и професия на младежите. Възстановяването на изоставени практики в учебното дело би могло да се превърне в основа на съвременното българско образование, призвано да готви не пълни, а умни глави. И да образова и възпитава оправни, с дълбочинно мислене и богато въображение млади хора, способни успешно да се приспособяват към постоянно растящите изисквания на съвременния дигитализиращ се свят.
Доказано е, че равнището на просветата, науката и културата е главната предпоставка за националния прогрес. „Не давай на човека нищо освен необходимото в живота и той ще заживее като скота…“ (Уилям Шекспир). Поради това за духовната сфера е потребно, според мен, да се полагат много повече грижи. Илюзия е да се говори за социален напредък, когато управляващите се гордеят, че заемаме предно място в света по растеж на военните разходи. В същото време за наука, култура и технологично обновяване на българското производство се осигуряват далеч, далеч по-малко от крайно необходимите средства. Налага се да припомня, че още през 1987 г. в Съвета за духовно развитие при Министерския съвет и Комитета за наука към него създадохме фонд за научно развитие. Освен бюджетните средства, определени за тая цел, в пъти по-високи от сегашните пари за научна и развойна дейност, научният фонд разполагаше още в началото със 150 млн. долара за научни проекти, предназначени за индустриалното и селскостопанското производство.
Тъжно, тревожно е, че вече е налице демографска суперкриза на българското общество. Оправданието, че застаряването на населението и намаляването на раждаемостта съществуват и в други страни, не е утеха. Като следствие на разгромената промишленост и селско стопанство почти половината население в трудоспособна и детеродна възраст напуска страната. Нито едно правителство от изредилите се през тези три десетилетия не видя в този процес главната опасност за съществуването на българската държавност. Първа последица на разразилата се като стихийно бедствие икономическа емиграция е рязкото намаляване прираста на населението, който спадна от около 140 хил. живородени преди 1989 г. до днешните катастрофално ниски за 2019 г. около 60 хил. новородени. Като прибавим към това и световния рекорд по смъртност, който държим според най-авторитетни статистики, страната ни се оказва пред прага на небивала в историята претрансформация на обществото и практическото превръщане на българите, които са държавнотворният народ, в малцинство. В същото време ,и особено в последните десетина години, този проблем се дискутира само преди избори, за да заглъхне след тях, като се припява пак старата песен за магистрали, хъбчета, санирани блокчета, стоманобетон… Ако управляващите не осъзнаят, че демографският проблем е безпрецедентно остър в сравнение с цялата история от Освобождението досега, рискът е да загубим България. Най-разумният път е национално съгласие и приоритетна програма за всестранно стимулиране на качествената раждаемост. Положителен е примерът в това отношение на Унгария, Гърция, Русия…
Без каквото и да е основание управляващите си затварят очите пред тъжната картина и начина на живот в циганските квартали и махали. След 1990 г. те се удвоиха и продължават да се множат и разширяват. Действителността тук е повече от тревожна: 87 на сто са с основно или по-ниско образование, едва 20 на сто имат работа и тя е предимно временна. Младите безработни са 60 на сто, в детските градини са обхванати едва 5 на сто от бедстващите невръстни и т. н. Употребих думата „цигански“ квартали и махали, тъй като не мога да си представя поемата „Цигани“ на великия Пушкин да се преименува на „Роми“; Азучена от операта „Трубадур“ на Джузепе Верди, Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе да се наричат ромки, „Цигански барон“ от Йохан Щраус-син, „Цигански напеви“ на Сарасате, „Цигански балади“ от Федерико Лорка, циганските кътове за веселие в Русия, живописно описани от Лев Толстой и Фьодор Достоевски, да се преименуват на ромски. Разбира се, не е лошо да се ползва едното и другото име на тоя етнос. Далеч по-важно е да се полагат действителни, а не лицемерни грижи за неговото приобщаване към единния български народ. Защото подценяването на проблема с безработицата и беднотията е с крайно вредни последици за нашата народностна общност.
Световната история е доказала, че прогресът на държавите е в пряка зависимост от това как системите, институциите осъществяват стопанско-организаторските, културно-възпитателните и защитните функции на държавата. Патихме от грубото и безумно разрушаване на добре действащи структури в управлението. Особено важно е личностите, които обществото избира или назначава на отговорни постове, да са на висотата на своите отговорности. През последните години у нас се създадоха прекалено много министерства, агенции и други държавни служби. Администрацията неудържимо нараства, поради което публичните разходи на всеки граждани за нейната издръжка стремглаво растат. Перестройчици и нови демократи се нахвърлиха например срещу високите спортни резултати, постигнати през годините на социализма, обявявайки ги за комунистическа витрина. В резултат спортните постижения на българските атлети сега са несравнимо по-ниски от постигнатото до 1990 г. В същото време е създадено Министерство на младежта и спорта, въпреки че отговорност за физическото и моралното здраве на младото поколение носят Министерството на образованието и науката, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на здравеопазването и други ведомства. Едновременно с това съществува държавна агенция за работа с младежта и децата.
Появи се и най-остра водна криза в много селища, а хората плащат десетки пъти повече за водоснабдяване в сравнение с „лошия социализъм“. И в тая жизненоважна област цари хаос. Отговорността за управлението на водния сектор е поверена на няколко министерства. Заради бърза и лесна печалба с явното и мълчаливо съгласие на контролни институции и длъжностни лица, България се превръща в бунище на вредни отпадъци, внасяни от чужбина. И за това са отговорни няколко министерства и ведомства, които безотговорно си прехвърлят задълженията.
За такива неразбории и своеобразен управленчески хаос народът казва: „Много баби – хилаво дете.“ Ето защо освен будещия възмущение конфликт на лични и корпоративни интереси вече е налице и конфликт на правомощия. Това увеличава публичните разходи, създава условия за корупция и безотговорност на длъжностните лица.
Общоизвестно е, че партии и другите обществени образувания са гръбнак, същност на демокрацията. Най-важно е обаче кои стоят начело, какви са качествата на така наречените партийни елити. Свикнахме с едно безобразие: политици да прелитат от партия в партия. Налице е странното българско явление, нека го нарека, политическо пазаруване. Не са малко лицата, които постоянно сменят партийната си принадлежност пред смаяните погледи на избирателите.
Така прехвален специалист прелита от държавна служба в СДС в политическо движение. Той е на висока длъжност в НДСВ, кандидат е за депутат от БСП, народен представител от коалиционна партия. И стига до правителствения екип на ГЕРБ. Мнозина в навалицата на управляващите поради неприкрити лични интереси имат сходно криволичещо политическо поведение. В управлението е загнездено посредствено лице, което след отчаяни усилия да се издигне в районна организация на БСП, се присламчва към ГЕРБ. А техният самовлюбен началник Б. М., син на полковник от МВР, и изявен партиен секретар, зарязва своята професия, защото трябва да се деполитизира и да напусне БКП. Въздигнат и с чужда помощ на управленския връх, той вече е най-досаден хулник на комунистите, от чиито среди произлиза…
Всички жадуваме за образцово управление, което ни учи и възпитава сами да се управляваме. Ала не може да не предизвика обществено недоволство присъствието на безличия, лишени от култура, професионализъм, морални добродетели на високи държавни и обществени длъжности. Възмутително е невежи, корумпирани хора да се кипрят на управленчески постове и да обричат на провал всяка работа, до която се докосват. Да си припомним древната притча за това кой стои отпред. В пустинята се сблъскали стадо овни и стадо лъвове. Лъвовете били предвождани от овен, овните – от лъв. Победили овните начело с лъв. Загубили лъвовете, командвани от овен.
Унижение е за държавата в условия на демокрация крайно ниското доверие във върховни органи на властта и управлението. Народното събрание се ползва с 8 на сто доверие, съдебната система – 12 на сто, правителството – с над 20 на сто. А купуването на избиратели и недействителните гласове също са постоянна практика в изборния процес. Поради всичко това е наложително тези и други факти, показатели за деформирана демокрация, да предизвикват активна обществена работа и борба за коренна промяна.
И като заключение: съвременният глобализиран свят се тресе от противоречия. Несекващите стремежи на САЩ за световно господство вече се сблъскват с новата реалност на многополюсен свят. Непредвидимо е как ще се развият икономическото съперничество между САЩ и Китай, острите разногласия между САЩ и Русия, интеграционните процеси в Европейския съюз, противоречията на Балканите и в Близкия Изток, глобалните проблеми на екологията и устойчивото развитие, пандемиите... В тая взривоопасна геостратегическа обстановка най-важно е мъдро да се определя мястото и ролята на нашата държава. А всички заедно да допринасяме за нейния неспирен социално-икономически и културен напредък.
Това, според мен, е условието България да заема достойно място сред прогресиращите народи и държави докато свят светува.
