Като обществено явление от изключителен порядък, езикът е органично свързан с мисленето и чувствата на човека. Те значи могат да бъдат изразени с думи и обратно: думите могат да предизвикат съответстващите им по смисъла си мисли и чувства в човешката душа. Това ясно се вижда при поезията. Димчо Дебелянов например в известно свое стихотворение, чрез верно използваните и подредени думи, предава смисъла на своите чувства. Така читателят на свой ред ги изпитва – осъзнава и става съпричастен към красотата на смисъла, който те носят: „Аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни – сън е бил, сън е бил, тихият двор, сън са били белоцветните вишни.“ Получава се естествен духовен кръговрат, близък по съдържание до кръговата на водата в природата. При него мислите и чувствата стават думи и на свой ред, думите се превръщат в мисли, и чувства. Езикът има две области на действие: човешката глава, която мисли образно чрез зрителните и слухови картини, и сърцето, чието мислене е безобразно, съставено от духовни чувства. Така мисленето на главата – образите и картините, може да преминават в „чувства на сърцето“, в които няма образи. Този процес се определя от езика и неговите думи. Езикът е най-общо казано количество и качество от думи – речеви и писмени знаци, натоварени с образен и безобразен смисъл, и подредени йерархически. Смислово точната гръцка дума „йерархия“ означава „свещено управление“. Тя ни говори, че езикът управлява човека и то по свещен начин. Значи това управление в крайна сметка се осъществява от свещена Личност, чрез свещените понятия намиращи се в езика. Това, че тази дума се употребява и в светски, несвещен план показва, че нейния смисъл не се разбира. Употребена неправилно в израза „държавна йерархия“, думата вече губи присъщия си смисъл. Защото държавата е светска, гражданска институция и няма свещен характер. Църквата има такъв свещен характер и следователно тя не е институция, както често я наричат и описват, поради неразбиране. Вследствие обаче на изменения на нравствеността у човека, причинени от своеволната му и противоестествено-висока самооценка, хората не винаги възприемат верния смисъл, вложен в думите. Това води до насочване на обществения живот в невярна посока, за което е пример и днешната криза у нас. Тя е многопосочна и подобна на 10 тежки болести носени от един човек, на който и една му стига. В крайна сметка кризата е причинена от неразбиране от страна на управляващите, на ключовите управленчески понятия и тяхното естествено значение. Вследствие на това те изработват погрешна представа за смисъла на управлението и ценностите свързани с него. Защото ценностите управляват хората като им формират определени убеждения чрез съответстващата им идеология. Най-общо погледнато ценностите са духовни и материялни. „Ценност“ е старобългарска дума означаваща стойност („цена“). Пренебрегването на духовните ценности за сметка на материалните, води както отделния човек, така и обществото до криза. За разлика от другите гръцки чуждици тази дума има нравствено-положително въздействие чрез своя смисъл. Думата „криза“ означава в обществен план: съд божий. Така тя ни известява, че противообществените човешки действия подлежат на криза, т.е., ще има криза след такива безнравствени постъпки. А кризата се изразява като съд и то от йерархически най-високата съдебна инстанция, която няма общо с грешните човешки съдилища. Като разумно обществено явление, езикът би трябвало да има и разумна причина т.е., Личност – словесно същество притежаващо съзнание. Това е очевидно, но днес в училищата и ВУЗ се учи, че езикът е плод на еволюцията, която всъщност е само едно научно допускане – хипотеза. Тя предполага, че мъртвата материя – пръст, вода, камъни и пр., стоейки в това си състояние милиарди години изведнъж „оживява“ във вид на едноклетъчни организми. Те пък за още милиони години се развиват т.е., „еволюират“ в по-сложни организми, после в животни и накрая в хора. Основният еволюционен инструмент за затвърдяване на новопоявилите се изменения предполагащи нов биологичен вид, е смъртта. Тя, чрез т.нар. естествен подбор отстранява всичко слабо и негодно, за да остави тези животни, риби, или растения, които са затвърдили новоразвилите се в тях биологични белези, определящи ги като междинен стадии между предишния и новия биологически вид. Много неща обаче досега са изкопали палеонтолозите, но такива „междинни“ животни не са намерили. Без тези междинни стадии еволюцията даже и за хипотеза не става. Кое обяснява тогава факта, че в училищата продължават да учат тази безсмислица, а държавата въобще не дава да се учи православно вероучение? Затова и има криза т.е., съд отвисоко. Генетичната информация, записана в клетките на живите същества, е неизменна при всякакви условия и е специфичен белег, отличаващ биологичните видове един от друг. При оплождане тази генетична информация остава отново непроменена. В този смисъл еволюционното преминаване на един животински вид в друг е невъзможно. Така в еволюционната хипотеза ясно се долавя предсмъртният рев на загиващите животни „естествено“ подбиращи се, но песента на живота там не се чува. Английският биолог - еволюционист Артър Кейт казва по този въпрос следното: „Еволюцията е недоказана и недоказуема. Ние обаче вярваме в нея, защото тя е единствената алтернатива на учението за сътворението на света от Бога, което ние не искаме да приемем.“ Характерната и студена английска форма на изразяване при сър Кейт, ни освобождава от коментар върху изказването му. При това положение еволюционната хипотеза не може да носи отговорност за появата и произхода на езика. Така той не би могъл да има земно произхождение. Тогава остава да има небесно! В това отношение е важен смисълът на още една, положителна за нас чуждица, този път латинска: старата дума „универсум“. Тя означава космос, вселена, всемир, въобще цялото битие. Универсум е безкрайната за нас протяжност, вместила гигантските галактики, квазари, мъглявини, отдалечени от нас на милиарди светлинни години. Ще уточним, че понятието „светлинна година“ не е мярка за време, а за разстояние. Една „светлинна година“ е пътят изминаван от светлината за една година, при положение, че тя се движи с 300 000 км/сек. Значи, колкото секунди има в една година, като ги умножим по 300 000 ще получим годишния пробег на светлинния лъч. Това е общомислимото значение на думата универсум, което хората разбират. Но буквално тази дума означава - едно изречение: „уни“ – едно и „версум“ – изречение. Тогава кое е наложило преди десетки столетия в латинския език думата космос да означава – „едно изречение“? С едно изречение може да бъде изразен космосът като факт, или да бъде своеобразно предречен, преди още да се е появил. Именно това кратко изречение преди появата на универсума, го намираме в първата книга на Св. Писание (Св. Библия): „И рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.“ – Бит. 1:3. „И рече Бог: Да има твърд посред водата... (тъй и стана) твърдта Бог нарече небе“ – Бит. 1:6. Така думата „универсум“ ни дава познанието – как е бил сътворен светът. В това творческо действие виждаме, че участва и езикът: Бог изрича думи, които стават действителност т.е., Творецът твори чрез словото. Затова и св. Евангелие от Йоан, започва с думите: „В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ – Йн. 1:1. Човекът може да говори, защото има сътворен за тази цел речев апарат в човешката глава. Това е човешката уста, заедно с другите телесни органи, които са части от нея: език, зъби, небце, гърло, устни, плюс въздушната струя идваща от гърците. Животните не могат да говорят, защото те имат други органи, различни от речевия човешки апарат. Към тях думата уста не е удачно приложима, защото те имат паст. Същото е и с думата лице, защото животните имат морда и т.н. Животинското гърло и гласни струни не могат да издават смислени словесни звуци – думи, защото не са пригодени затова по сътворение. Хората понеже съдят за другите по себе си, са склонни да очовечават природата и животните, но с това те изменят смисъла на думите от езика. Изречения като следните не обладават истинност: „По лицето на гущера се изписа страх“; „До наредената за обяд маса кучето застана с отворена уста.“ Ако гущерът има лице, а кучето уста, то с кои думи ще означим съответните човешки органи? Не бива значи да приписваме на животните човешки черти като ги надаряваме с думи отнасящи се само към човека. Пример за такова езиково – неподготвено отношение към думите, е често срещаният израз: „натурален акт“. Хората използващи израза имат предвид понятието „нотариален акт“, но поради евентуална трудност при произнасянето, го изричат като „натурален“. Те не знаят впрочем какъв е смисъла на думата натурален (което означава природен) и затова си мислят, че това е и названието на нотариалния акт. Така това заблуждение се разпространява там, където намери почва. В такива случаи държавата, като пазителка на книжовния ни език, трябва да се намесва веднага, но това не се вижда да става. Тя не излиза от инертното си състояние, дори и при такъв начин на използване на езика като: „адски хубаво“; „Марк Нопфлър забива в зала „Армеец“; „родният рок и родните фенове бяха ощастливени от неповторимия саунд...“ и т.н. И този начин на говорене и писане по средствата за масова информация продължава вече 30 години! Изглежда хората, които го използват нямат и понятие какво означава думата „ад“ и, затова извършват това насилие над езика ни. Дано не се налага никой да отиде там. По-голямо нещастие и трагедия няма за човека. Относно сериозния музикант Марк Нопфлър, не е ясно какво забива той според употребения прекалено „свободен“ израз. В подобни изречения мисълта се губи изцяло, но с тях са пълни вестниците и предаванията по телевизията и радиото. И понеже училището го няма никакво, подрастващите се учат да говорят по този начин. Ето това е процесът на загубването на народното (а не националното) ни самосъзнание. Интересно е също откога рокът ни е станал „роден“ и от какво биват ощастливени т.нар. „родни фенове“. Ние си имаме нашите думи – почитатели и запалянковци, които ни вършат чудесна работа и няма нужда от фенове, саунди и пр. Кой налага тогава тези ненужни чуждици? Като родни ние разбираме нашите народни песни, които сега се назовават с чуждата дума „фолклор“. Рокът обаче никога не ни е бил роден. Той не е наш, защото е възникнал по други ширини и от не безопасното смешение на два музикални стила, представящи две раси: бялата и черната. Същото се отнася и за джаза като течение в музиката. Противоречието между бели и черни в САЩ днес, е предхождано от нездравото черно-бяло противопоставяне в музиката на американския рок и джаз. По отношение на говорния човешки апарат, който споменахме по-горе, може да се каже, че той не е изяснен в нашата езикова литература и при това положение не може да служи като средство за изясняване на езика. Независимо от това ще разгледаме като пример един от органите на човешкия речев апарат – небцето. Тази дума означава: малко небе. Окончанието – „це“, което е форма на „нце“ (от небенце), носи умалителен смисъл (например дете – детенце). Човекът е съставен от земя и вода, но в неговата глава и по-определено в речевия му апарат, се намира едно небе, макар и малко. Не означава ли това, че човекът има отношение и към небето? Като Божи образ човекът се явява микрокосмос, една малка вселена, която съдържа в снет вид цялото творение и отношението на Твореца към него. В този смисъл човешкият ум, стоящ в главата, над небцето, ражда човешката мисъл и я спуска през това свое малко небе върху езика т.е., върху земята, защото по смисъла си езикът е земя. Мисълта, която е словесна, раздвижва езика и така се облича в речевите телесни звучи т.е., в думи. По този начин невеществената човешка мисъл става плът (вещество). Този процес изобразява промислително боговъплъщението на Месията – Господ Иисус Христос, защото той по същия начин „слиза на земята“ минавайки през небето и става плът – човек. Така думата „небце“ по смисъла си и местоположението в човешкото тяло, показва произхода и на хората, и на земните езици. Ако нещо, което ни трябва не е на масата, ние го търсим извън нея. Така ако човекът и неговия език ги няма на масата на еволюцията и вече над 150-годишните научни и биологични хипотези и спорове, трябва да станем от нея, за да ги потърсим в храма на православната вяра: там, където са ги намерили преди 1160 години Св. Св. Кирил и Методий.