„За Отечеството“ е последната глава от третата книга „Поврати“ от поредицата „Притаени мигове“ на Георги Йорданов, екземпляр от специалния и ограничен тираж, който редакцията на в. „Нова Зора“ получи, с дарствен надпис. В тези драматични времена, когато площадите цепят небесата с възгласите „Оставка“ и за пореден път кипи от светли очаквания кръвта на млада България, „Нова Зора“ има привилегията да свери азимута на тяхната надежда с този безподобен вектор на мъдростта, на човека, строител на културна България - Георги Йорданов.
Пример за интелектуална мощ и рицарска посветеност на Отечеството, на Родината, на Идеята, на Живота, тази книга съдържа страници и размисли на един представител на желязната и неразрушима конструкция на българския дух, който дори и в ада на политическата безизходица винаги е търсел и е съумявал да намери просвет, за българското духовно и културно здраве. Който е вярвал в спасителния корен на народностната традиция и е отстоявал правото на българско бъдеще, в спор със суховеите на вчерашния и днешния ден.
Издание на две уважавани и предпочитани от автора издателства – „Захарий Стоянов“ и „Светулка 44 Атеней“ книга Трета – „Поврати“ разглежда на 420 страници не само живота на България по волята на победителите, в периода от Ялта до Малта. С безпощадна яснота Георги Йорданов изследва предвестията на последвалата съдбовна промяна, която обуслови печалния заник на онази България, изградена с толкова труд, и която бездарно и безотговорно бе пропиляна.
С отрезвяваща и бих казал, с евангелска сила, звучи гласът на автора, когато отправя към синовете на този народ безпощадния въпрос на Спасителя: „Quo vadis?“. Георги Йорданов обаче вярва и в „скритата обществена енергия, която рано или късно ще изригне и ще помете безпросветността, управленската немощ и фалшивото самочувствие на случайници във властта.“ В своя проникновен и пространен предговор, писателят Симеон Янев, след като констатира, още с първото си изречение, че „Малко са политиците и въобще обществените фигури от времето преди 89-а година, които остават дейни и разпознаваеми днес“, в края, справедливо заключава: „Говори отново държавникът. Този път – заветно!“.
Книгата „Поврати“, която би била ценно притежание за всеки български патриот е издадена с полиграфско съвършенство с твърди корици и е за цена - 25 лева. Редакцията, обаче, в този брой не може да ви уведоми как може да се снабдите с нея.
Минчо МИНЧЕВ
На 7 октомври 2019 г. прочетох в столичен вестник правдив разказ на почтен български гражданин: „Преди появата на ТКЗС в село бяхме на газена лампа. Нямаше пътища, нито здравна служба… Част от печалбата на изграденото стопанство бе вложена за подобряване условията на живот. Почти всички къщи бяха нови, водоснабдени и електрифицирани. Изградиха се училище, читалище, здравна служба, магазини, пътища… Тогава разбрах как моята и на другите хора ниви от ТКЗС-то помагат да живеем по-достоен човешки живот…“. „…Аз плаках, когато след 1989 г. новите демократи връщаха нивите и разрушаваха текезесетата. Плачът ми се усили още повече, когато като дялово участие ми донесоха една бременна овца. Казах, че е срамота да се убиват така животни, и отказах да я взема. Никога не съм мислил, че по този вандалски начин ще се разруши всичко онова, което моите родители и съселяните съградиха за 25 години. Такава глупост другите социалистически държави не направиха…“
По-ясно и по-честно едва ли може да се опише разрушителната стихия, която се разрази в началото на 90-те години в българското село. Ала разрухата обрича на застой, обедняване и градове, които се славеха със съвременна индустрия, модерни комуникации и изключителни културни ценности.
Знайно е, че отговорността на овластените пред избирателите и държавата е основен принцип във всяко демократично общество. В прочутия си трактат „Държавата“ великият Платон пише, че провинилите се властници незабавно се осъждат от обществеността и се прогонват от Атина. Само два дни, след като през 356 г. пр.н.е. жадуващият за известност и слава Херострат унищожава символа на гр. Ефес – Храма на богинята Артемида, сплотеният народ го осъжда на смърт. Разбира се, днес не става дума да се проявява подобна жестокост към причинителите на огромни обществени беди, ала е задължително да се налагат съгласно закона справедливи наказания и обществено порицание. Защото продължаващата три десетилетия бедност и безизходица за голяма част от сънародниците ни не вещае добро бъдеще на България.
Жан-Жак Русо – един от предтечите на Великата френска революция, определя държавата като обществен договор с гражданите с цел благополучие на хората. Налице са, според мен, всички основания за нов договор и в нашето общество. Системата на политическото устройство и управлението на страната, както вече е безспорно, се нуждаят от решително подобрение. И коренна промяна за по-добър живот и сигурност на гражданите, достойно присъствие на българската държава в Европейския съюз. Трябва дълбоко да се съжалява, че голяма част от гражданите се възмущават в тесни кръгове, а не обединяват своите усилия в решителни действия за обнова. Несправедливо е да се твърди, че безразличието на немалко безмълвни сънародници е наследство от черното турско иго и от генетични черти в нашата народопсихология. Според мен това е скритата обществена енергия, която рано или късно ще изригне и ще помете безпросветността, управленческата немощ и фалшивото самочувствие на случайници във властта.
„За Отечеството работя, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно...“ Тоя чист зов на Апостола на свободата и днес е живец на българщината.
Очевидно е, че коренните промени в страната след 1989 г. дават силен отпечатък върху съзнанието и живота, особено на младежта. Вкусихме и от меда, и от жилото на съвремието. Опитах се да правя сравнение между онова, което стана у нас и в други страни, с които имаме сходна историческа участ. Известно е, че който може – прави, другите – поучават. Нямам намерение да поучавам когото и да било. Само размишлявам. Споделих с читателите мисли и чувства за годините на социализма и за новия възроден капитализъм у нас. Приключвайки своя разказ за извървения път, логично е да се вълнувам и за предстоящите времена. Народът казва: „Миналото не се повръща, а се преглъща“. Да, добри или лоши, преживените години не може да се променят. Но те са извор на дълбока поука.
Социолози и политолози изучават общественото състояние и се опитват да формулират прогнози за бъдещето. Моята цел е по-скромна. Потъвайки в спомени за отминали години, разсъждения за настоящето и бъдното, разбирам, че личните ми преживявания са отзвук от общественото битие. Знае се, че историята отбелязва не дребното, а съществените резултати от социално-икономическите изменения, отразени и в живота на всеки човек. По данни на Евростат 57 на сто от българите смятат, че са живели по-добре по времето на социализма, отколкото днес. 30 на сто твърдят, че сега са щастливи; двойно повече са на обратното мнение. Естествено е да разбираме и едните, и другите граждани. По-малката група хора, свързани с властта, или внезапно и бързо забогатели, въздигат на възбог показатели за развитието на страната, загърбвайки стряскащи негативни факти и обстоятелства. Разбира се, те имат своя мярка за добро и успех. Бедата е, че е налице дълбоко несъответствие между тяхната самооценка и суровата действителност.
Казвам това с твърдото убеждение, че съдбовната промяна след 1989 г. създаде благоприятна среда за по-нататъшен подем на Отечеството. Човек трябва да е без разсъдък и честен поглед върху обществените явления и процеси, ако отрече големите предимства на демокрацията, свободата, многопартийността, възможността да се пътува, да се разменят стоки, капитали и културни ценности. Ала не може да не съжаляваме дълбоко за пропилени възможности, които биха допринесли за повече народни добрини.
Като всеки българин и аз с голям интерес следя изявите на успели личности, подвизаващи се на високи места в управлението и бизнеса. Струва ми се, че много от тях се наслаждават на „…провидения из мъглата“ (Петко Ю. Тодоров). Някои техни изявления по медиите приличат на детски хвалби. По дух те наподобяват примерно диалога между взискателен баща и неуспяващ в учението син. След показани десет двойки за първия срок в края на учебната година, надявайки се на похвала, вдъхновеният юноша се отчита с голям успех – двойките са намалели от десет на седем. Нищо че пак ще се повтаря класът в школото на живота.
Ето как се самоопияняват днес първите ни управленци: „Център до център…“, „Висококвалифицирани българи се връщат от чужбина, защото в България се правят велики неща…“. Това провидение наподобява въображението на прочутия испански идалго Дон Кихот, с огромната разлика, че великият герой на едноименния роман е безподобен рицар на правдата и справедливостта. А авторът на безсмъртната творба Мигел де Сервантес осъжда „всеки, който е забогатял за една година…“.
Мисля, че онези, които бягат от истината и се хвалят с маломерни или въображаеми сполуки, за да потъват в илюзии, приличат на крокодилите, гълтащи камъни, за да се задържат по-дълго под водата. Правя тези съпоставки на несравними неща, за да приканя овластените с народния глас постоянно да откликват на действителността, на суровия живот. Защото е стряскаща огромната разлика между днешното състояние на България и средното равнище на страните от Европейския съюз. Нашата държава бе приета преди 12 години в европейската общност въпреки тези големи отлики. Както признават западни партньори, това станало и по политически причини. Потребно е да се допълни – и поради интереси на развитите европейски държави и техните задокеански съюзници. Не е безинтересно да се напомни, че през повечето време оттогава държавата се управлява от хора, които самонадеяно и на несъвършен български литературен език внушават, че „у нас се правят чудеса“.
Едва ли има трезво мислещ сънародник, който да е доволен от трайната бедност, в която е потънала голяма част от народа, от топящата се и застаряваща нация, от непрекъснатите остри политически вражди и скандали, корупция, погазване върховенството на закона. Ето защо не бива да се примиряваме с тези и други зловредни явления в обществения живот.
Народът ни също така жестоко е поразен от разяждащото го чувство за несправедливост. Дълбоко е наранена неговата вярна мярка за морал, приличие, ценностна система. Крайно време е и, според мен, тази истина да се осъзнае, както от управляващите, така и от всички управлявали през последните десетилетия, а още по-силно – от кандидатите за властта. Добре известно е, че когато няма справедливост, липсва енергия и воля за действие. Няма надежда. Никога досега при войни, катастрофи, въстания и груб натиск на външни сили толкова много сънародници не са зарязвали стихийно дом и Родина, за да търсят спасение и препитание в чужди земи.
Една от причините за тоя печален рекорд се дължи на факта, че основните производствени мощности бяха разграбени или унищожени. А нашата демокрация е твърде деформирана и все още не е защитена в достатъчна степен от ефективна съдебна власт. Тук ще припомня думите на Гаврил Кръстевич. На неговото умение дължим първата, със средствата на правото, голяма историческа победа – отделянето на Българската църква от гръцката патриаршия и последвалото учредяване на Българската екзархия, която е предвестник на нашата държавност.
В качеството си на генерал-губернатор той се обръща към Директората на Източна Румелия: „Правосъдие, господа! Без правосъдие няма държава!“. Споменах името на този забравен човек, защото той ни даде и урок по родолюбие. На 6 септември 1885 г. като генерал-губернатор Г. Кръстевич не изпълнява клауза на Берлинския договор от юли 1878 г. и не уведомява Турция за преврата. Смирено приема да бъде детрониран. Скромно и тихо произнася думите: „И аз съм българин. И аз съм за съединение“. А когато го унижават, разкарвайки го във файтона за показ пред чуждите консулства, той отправя само една молба – момата с байрака (Делка, годеницата на Чардафон – б. м.) да не се опира в него.
И все пак силно се надявам, че въпреки всичко нашият корав народ е в състояние да осъществи високата национална цел: България да достигне средноевропейските показатели по икономическо развитие, нови технологии, народно благосъстояние и стандарт на живота. Тази цел обаче ще остане мираж, непостижим блян без единение на обществото. Знайно е, че закъснял и обеднял народ се въздига, но разединен народ погива. Поради това не трябва да забравяме думите и примера на първия държавник в неосвободената България Георги Раковски: „Любовта към Отечеството превъзхожда всичките световни добродетели“.
Нашият народ плати много висока цена заради безразсъдството на управляващи и противоборството на българи с българи. Независимо от подбудите за това. Отмъстителността е присъща на зли, примитивни, непросветени люде. Загърбването на стари лични, семейни, партийни, етнически, религиозни вражди в името на големи народностни цели е присъщо на хора с чисти помисли и висока нравственост. Политическата култура изисква и при най-горещи спорове да надделява духът на толерантност, търпимост. Стремеж да се чуе, да се разбере и другото гледище. Питам се защо често у нас предубежденията не отстъпват на убежденията и аргументите. И въпреки това продължавам да вярвам, че озлоблението и злепоставянията, които тровят обществената среда, постепенно ще преливат в обстановка „без гняв и пристрастие“ (Sine ira et studio).
Тревожно е, че при направени анкети в 167 страни България заема 123-то място по усещане за общност. До нас е Буркина Фасо. Това обстоятелство разпилява и омаломощава обществената енергия. Ето защо жизнено е необходимо охуленото чувство на колективност и солидарност отново да започне да се възражда.
Напълно споделям усилията на немалко български граждани, които търсят възможности за добронамерено народно единение. Доказано е, че привързаността на всеки от нас към родината зависи от личния ни влог за нейния напредък. Съществува морално правило: Обичаме Отечеството преди всичко за доброто, което сме направили за неговия възход. Прилично е, като сме получили всичко от народа си, да осъмваме и замръкваме със съзнанието, че стореното за хората и Родината никога не е достатъчно. В условията на демокрация естествено и логично е политици, партии, обществени групи да спорят. Да се състезават за доверието на избирателите. Ала по основните въпроси на националната съдба трябва да има безусловно съгласие. Консенсус. При споровете да се доказват предимствата на политики и програми за народополезни резултати. Държавите са преуспявали, когато са се опирали на обществено съгласие в името на по-високи национални цели. Съгласие, което превъзмогва отколешни омрази и политически противоречия.
Имам лични впечатления от гръцката държавническа традиция. От Константин Караманлис и Андреас Папандреу съм чувал откровения: противопоставят се един на друг на политическата сцена, но винаги са единни, когато отстояват гръцката национална кауза.
През последните години хиляди граждани на други държави получиха български паспорти. Ала не съм сигурен дали всички съзнават своя дълг към нашата страна. В ДПС постоянно се говори за евроатлантически ценности. Потребно е обаче, според мен, по-често да чуваме от някои хора на Движението и изповедни думи за непоколебима принадлежност към българския народ. Както и за активна позиция срещу всякакви опити за обособяване, сепаратизъм, ерозия на държавността.
Нека да си припомним трогателни примери на саможертва в името на народната свобода. През септември 1903 г., преди битката с многоброен турски аскер, войводата от Илинденско-Преображенското въстание Радан Тодев води своите 70 четници в църквата „Света Троица“ в Банско, за да бъдат живи опети. Стъписаният свещеник е изумен от безумната смелост на хора от паството му. Като вижда най-младия четник, той се провиква: „Тебе не мога! Преди една седмица те венчах!...“ Младият българин твърдо заявява: „Опявай, отче! Каквото за всички, това и за мене!“. След няколко дни в неравен бой загиват 27-ина от живи опетите четници, заедно с войводата и младия жених.
След осемгодишно заточение в Диарбекир поп Минчо Кънчев, авторът на знаменитата „Видрица“, се завръща в свободната родина. Той не познава децата си и ги търси сред множеството посрещачи. „Къде е Теню? Нека доди при мене да го видя и целуна!“ „Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах.“ „Где е Пенка? – и тя доде.“ „Где е Кънчо?“ „Кънча го убиха черкезите в Стара Загора.“ „Нека да бъде курбан! Бог да го прости! Без жертва и кръв свобода не става…“
Нашето Отечество е завоювало възвишени цели с борба, жертви, упорит труд, предприемчивост, творчество, дружни усилия. А в новите условия на демокрацията това става още по-необходимо и възможно, стига да има чувство за приемственост между поколенията, призвани да съхранят материалните и духовните драгоценности, постигнати от предходници. И да ги обогатят с още по-значими резултати. Най-важното е постоянно да се култивира национално самосъзнание и патриотична гордост.
Народният поет Иван Вазов възкликва:
„Отечество любезно, как хубаво си ти!
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято нерядко ги срами…“
Стиховете на Иван Вазов в своята пределна краткост и яснота съдържат характеристика и на днешното духовно състояние на нашето общество. Трябва да признаем: сега сме народ без идеал. Започналата с толкова надежди демократична промяна през есента на 1989 г., магическата вяра, че като се смени системата и се постигне членство в Европейския съюз, ще се осъществят мечтите за нов мощен материален и културен прогрес, за съжаление се изчерпват с безплодни политически битки и още по-безплодни очаквания за социална справедливост и много по-добър живот.
Видимо е: самочувствието на много наши сънародници е смазано. Когато през Възраждането в една пловдивска черква гръцки проповедник в своето слово произнася фразата: „Християнството и елинизмът приближават човека до Бога“, избухва буря от негодувание. Целият град се надига срещу фанариотите и гъркоманите.
Днес на обществени места се чува, че връщането към думата народ в публичната реч не вещае добро за страната. Премиерът Б. Борисов определи българите като „прости“, „лош материал“. Срамна тишина покрива подобни глупави съждения, които са обида за доблестния български народ. Стигнали сме дотам, че и хулата срещу българската държава, произнесена от дежурни тролове с доказана липса на нормалност в интернет пространството, се приема като израз на свободомислие. Ако в някоя анкета се постави въпросът какво ни обединява, може би ще се получат поразителни отговори като този, че вече нямаме нужда от национално единение, защото сме обединени с развити страни в Европейския съюз. Поради това необходимостта обществото да се изведе от духовната парализа няма алтернатива. Защото духовната парализа не е безобидно заболяване, а най-сигурният път към упадъка на народи и държави. В своята история ние имаме ужасен урок: българската държава на цар Иван Александър и цар Иван Шишман, разтрисана, търгувана от васали на чужди интереси, разядена от неспособността да се сплоти около обща идея и спасителна програма, попада в бездната на ужасната петвековна османска робия.
Наистина, много са основанията за нашето национална самосъзнание, а най-важното е, че дадохме буквите, четмо и писмо на вси славяни. Но пренебрежителното отношение към духовния гръбнак на националната традиция – българския език, от лица, призвани да го обогатяват и бранят, вече предизвиква безпокойство. Как ли биха реагирали на такава немара възрожденците, които ни дадоха заразяващи примери за опазването на свещеното българско слово! Какво ли би казал първоучителят Неофит Рилски, който изисква, преди да се изучава чужда реч, да се усвои родният български език.
Може само да се съжалява, че наши представители в органите на Европейския съюз продължават да нехаят за печалния факт: с официален документ все още не е признато и провъзгласено, че третата азбука в съюза след латинската и гръцката е българската кирилица. Напоследък в Брюксел се поставят паметни знаци – символи на държавите-членки. Там липсват покровителите на Европа – Светите братя Кирил и Методий. А в специален кът е поставен ликът на банкера Атанас Буров. На друго официално табло са изписани имената и образите на видни граждани на страните от Общността. Българският представител е футболист. Другите страни се гордеят със свои сънародници с международни културни измерения. Гърция например е излъчила примата на световната опера Мария Калас. Нима изключителните български оперни певци Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, световноизвестни български писатели и други наши крупни творчески личности не са достойни за подобна чест!
Ето защо не е излишно постоянно да се припомнят научнообоснованите доказателства на световноизвестния академик Дмитрий Лихачов, че България е държава на духа. Не бива да забравяме и думите на прославения френски президент генерал Шарл дьо Гол. На зададен му въпрос кои нации са важни в човешката история той отговаря: „Четете историята на България.“ Този забележителен отговор е даден на голяма пресконференция в Париж още през 1966 г.
Общоизвестно е: в продължение на век след Освобождението, нашата държава е била под влияние на чужди зависимости и това е една от причините, че не сме могли да осъществим в пълна мяра с народната енергия и потенциал своето национално обединение.
За голямо съжаление и в новите условия, поради прекалено угодничество, слугинаж и необяснимо съгласие с чужди директиви, държавата ни пропиля добри възможности, понася големи щети и унижения. Цялата позорна „yes“ политика на първите български преговарящи в Европейския съюз и последвалите ги управленци е по-скоро капитулация, отколкото равнопоставеност на суверенната ни държава в международни взаимоотношения. Страната ни изгуби милиарди евро от антируската политика на правителството на Иван Костов, което не прие големи количества руска газ да преминава през България. И така се появи синият поток към Турция. Изгубихме и огромни приходи от транзитни такси за газовия проект „Южен поток“. Турция се възползва – газопроводът вече е „Турски поток“. Сега държавата ни ще купува от съседната страна по-скъпо газово гориво. Премиерът Бойко Борисов постигна рекорд по угодничество. Той подви опашка пред „началниците“ отвъд океана и Брюксел. Вместо да изпита угризения, той се скъса да се хвали пред американско-българския икономически форум, че е спрял три големи проекта с Русия – „Южен поток“, АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас – Александруполис“. Буди недоумение и коленопреклонението на български управленци пред недопустими намеси във вътрешната политика на нашата суверенна държава. Помощник-държавният секретар на САЩ Дейвид Хейл в началото на 2020 г. си позволи публично да унижава народното ни достойнство. Той заявява, че България „наистина е много важна страна за американската визия в Европа“… И затова „САЩ са против втората линия на газопровода „Турски поток“, предназначен за доставка на газ за Югоизточна Европа през България…“ „САЩ ще продължат подкрепата си за Българските въоръжени сили.“ Известно е, че тази подкрепа означава да се лишим от остатъците конвенционално въоръжение и след като унищожихме дори своите ракети, да купуваме прескъпо американско оръжие. Не стига това, но висшият американски чиновник настоява „за реформа на Конституцията“. Вашингтонската администрация ни удостои и с честта да приемем надзорник на държавата за върховенството на закона, корупцията, свободата на медиите… Унизително е наши управници покорно да изпълняват ролята на колониална администрация. Само заради това те не заслужават уважение и доверие.
Ето защо сме длъжни да избираме държавници, които отстояват националните интереси въпреки чужди предписания. Крайно време е българските власти да се избавят от вредни външни зависимости, дори ако се налага и да се провират между Сцила и Харибда. Достойното държавническо поведение не нарушава основни съюзнически задължения, но печели огромни предимства за българския народ. Свидетел съм, че представители на други страни уважават националната доблест, дори когато тя се противопоставя на техни интереси.
Знайно е, че историята обезсмъртява безсребърни защитници на националната чест и покрива с позор васалите на другоземни интереси, продажниците. Заразителен е примерът на стотината спартанци, бранещи прохода Термопилите. Те отказват подкупа от две коли със злато и скъпоценности със заветните думи: „Родината си не продаваме!“ И загиват „под сганта на Ксеркса…“ (Иван Вазов).
