Нова Зора

Валеше оня сняг през март и през април валеше,

и виното, и пепелта миришеха на сняг.

И аз пътувах през нощта, и свещ една гореше,

когато стигнах умълчан последния ти праг.

Погребахме те сутринта във гробищата бели,

виелицата угаси свещта, покри пръстта.

И се огледахме сами, печално надживели

сърцето ти, което бе единствено в света.

И твойто име се преля в далечно име: мама...

Ти орис имаше на хляб, на сол, на светлинка.

Сред мъртвите не си, но и сред живите те няма.

В един четвъртък ти стоиш, четвъртък със дъга.

Четвъртъкът е твоят ден. Пазарските каруци

нахлуват с патладжан и лук, със чер и ален грозд.

И над прехрипнали петли, и над кобили куци

дъга от вчерашния дъжд извива ясен мост.

Ах, колко есен е дошла! Какво голямо злато!

Спокойствие и тишина, и вятър осветен!

И ти приличаш на земя, възвърната от лято,

и очарована стоиш, прозряла своя ден.

Това е нашата съдба във малките градчета.

На себе си подобни там веднъж не сме били.

Все има нещо по-добро от нашата несрета,

и все за други времена душата ни боли.

Макар четвъртък със дъга денят ти и да беше,

аз виждам угасени дни, последния ти праг.

Валеше оня сняг през март и през април валеше.

И виното, и пепелта миришеха на сняг.

1963