Нова Зора

27 април 2020 – 85 години от рождението на поета Любомир Левчев

Днешната българска поезия представлява удивителен организъм, който, от една страна, се развива в съответствие с пулсациите на социума, а от друга, има самостоятелен интелектуален и духовен живот. Независимо от празните брътвежи на различни литературни некрофили, които полагат неимоверни усилия да убедят общественото мнение, че последните петдесет години  в българската поезия са били пустиня, ние виждаме, че се открояват имената на неколцина съвременни поети, които съхраняват жива и продължават съзидателната енергия на голямата българска поезия, разгръщат поетическите завети на Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Николай Лилиев, Никола Вапцаров. Достатъчно е да споменем тук автори като Валери Петров и Александър Геров, Иван Пейчев и Веселин Ханчев, Богомил Райнов и Георги Джагаров, Павел Матев и Петър Караангов, Любомир Левчев и Христо Фотев, Стефан Цанев и Никола Инджов…

Сред тези имена особено място заема Любомир Левчев, който на 27 април 2020 г. трябваше да навърши 85 години. Големият поет се пресели в по-добрия свят само няколко месеца по-рано – на 25 септември 2019 г.  Предизвикателно дързък още с първите си книги (“Звездите са мои”, “Завинаги”, “Интелигентска поема”), той привлича вниманието на критиката и на читателите с редица многопосочни, а нерядко и взаимно изключващи се внушения.

Първоначалната поетическа позиция, която поетът афиширано (а понякога и скандално) защитава в първите си лирически сбирки, е желанието за естетико-художествено взривяване на щампите и каноните на една архаизираща се поетика и поетическа визия, на баналното статично поетическо зрение. От една страна, първите книги на Левчев маркираха оня естествен лирически протест, който отразяваше адекватно социалните раздвижвания в средата на петдесетте години на XX век. От друга страна, самите художествени произведения индуцираха обратно, макар и на пръв поглед с незначително влияние, социалните процеси и настроения. И маркираха началните тласъци на едно неминуемо размразяване в последващото десетилетие.

В този смисъл, първите книги на младите поети от 60-те години на XX век, предизвикваха различни реакции. От една страна, почуда и симпатия, а понякога дори акламации, заради способността да се улови духът на новото време и да се претворява в нови оригинални художествени форми. Второ – усещането за общност на поетическата гилдия, движена върху крилете на настъпващото обществено обновление на идеите и, разбира се, върху нова, освежена естетика, освободена от догми, щампи и клишета. И трето – съпротива срещу казионната критика, заета по-скоро с охранителни идеологически функции, която от тази позиция бе лишена от сетива за истинските художествени достойнства на творбите.

Без съмнение Любомир Левчев е един от ярките смутители на литературното спокойствие по онова време. В ранните негови творби (от “Звездите са мои” до “Позиция” и “Но преди да остарея”), навсякъде и днес можем да различим онзи характерен негов дори наивистичен изказ, неусложнените сравнения, декларативно-публицистичният патос, изчистената образност и даже желанието за лирическо повествуване.

А в по-късните творби (“Бавен марш”, “Сантиментална кабала”, “Небесен срив”) откриваме дълбините на едно все по-езотерично звучене, максимално натоварване на стиха с литературни и митологични алюзии, реминисценции, многопластовост, полифоничност, амбивалентност. Релефно и ярко тази особеност изпъква в “Пръстен и други приготовления”, където вече поезията не е разказ, а своеобразно съзерцание, опит чрез Словото да се търсят дори скритите съдържателни послания на празното пространство, порив и непрестанен стремеж да се открие смисъла на универсума, защото човекът е част от него, а универсумът е конструиран по законите на човешката хармония.

В творчеството на Любомир Левчев се долавят своеобразни пулсации между лирическия пейзаж и експресията на образа. Поетът прави постоянни опити да нарисува живота на идеята, да проследи диханието на мисълта, да усети вътрешната енергия на метафората, параболата, синекдохата, художествената елипса. Този творчески подход изяснява твърде добре и преливането, и взаимните дифузии между свободния, белия и класическия стих у него. Едно от любимите му средства е синкопът като структурообразуващ елемент. Левчев бемолизира и бекаризира стиха, ако трябва с музикални термини да очертаем неговите поетически търсения. Словесната игра, художествената еквилибристика обаче не са самоцелен версификаторски похват, а обратно – те показват виртуозното владеене на римата, ритъма, подплатяват удивителния усет и разбиране на полифоничното звучене на всяка дума, на комбинациите от думи, от които се ражда поезията. Нейната магия всъщност е като при бинарното оръжие: самостоятелно думите са обикновени, но съчетани, раждат съкрушителния блестящ, образен и интелектуален масив, и се превръщат в оръжие за масово емоционално поразяване на сетивата и възприятията. Стихът при Левчев акумулира метафорично и ритмично напрежение. Много често то има почти музикална конструкция, която накрая винаги  завършва с метафоричен код, който е ключът към смисъла вложен в него:

….

Когато ний ще бъдем само облак прах

подир смъртта, препускаща на бледен кон.

(“Смъртта, препускаща на бледен кон”)

Постоянният стремеж на Любомир Левчев да използва своеобразни музикални конструкции или пластически решения при изграждане на стиха има сериозна мотивация. Поетът се опитва не само чрез съдържанието на думите, но и звуково, и визуално да пресъздаде образа на епохата като живо същество, като единен организъм. Изплъзващият се и изключително противоречив неин образ, творецът извайва, като навлиза в социалните и психологически дълбини на отделната личност. Левчев има едно твърде показателно стихотворение – “Нощната стража”. Това са поетични екстраполации върху великото произведение на Рембранд. Реч е за онази невидима стража на вечността, която сякаш проверява епохата, проверява конкретния човек и неговото време и внимава за отправените нравствени послания към обществото.

Конфликтът между високите прокламирани цели и идеали, и действителността, която бива заплашвана и завладявана все по-осезателно от парвенюшкия дух, от сектантската ограниченост, от демагогията и елементарната повърхностност, от пълзящата неискреност, са териториите на отговорността на „нощната стража на вечността”, която първа осъзнава живота като бременен с непреодолими социални разломи. Защото в крайна сметка големите думи се оказват изпразнени от съдържание и идеалът е почти обезсмислен, а социалната практика – отрицание на благородната социална теория. Разстоянието между утопичната теория и компрометиращата обществена практика, се измерва вече, едва ли не със светлинни години.

И българските поети през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век по различен начин, но дълбоко и талантливо, отразяват сътресенията в социалния организъм и в отделната човешка душа. Любомир Левчев се движи от Байроновата чаша за вино, направена от череп, през огнения следобед на двайсети век (да си спомним стихотворението “Пасо добле”), през портрета на епохата (поемата “Гърците, които си отиват”), към тайнството на смъртта (“Аз, който не избягах от Помпей”).

В такъв план става обяснимо систематичното героизиране на историята в поезията на Любомир Левчев или най-малко на личностите, които я движат. Тази особеност ще открием още в някои от ранните стихосбирки на поета (“Звездите са мои”, 1957, “Завинаги”, 1960, “Позиция”, 1962), тя намира потвърждение и в по-късните му творби, например “Небесен срив” (1996) и “Пръстен и други приготовления” (1999).

За Левчев историята е като живо същество – един несекващ лайтмотив, отправна художествена и нравствена точка, социален коректив, естетическа норма. За него човекът сам е история:

Човекът плаче.

Събират се край него минувачите,

покрусени като на погребение.

И както траките –

оплакват

съдбата на новородения...

Защо не му се радвате?

Човекът

сияе в свойта първа светлина.

На свойто време той законен син е –

повит във новини и бюлетини,

сам най-тържествената новина!

(“Човек”)

Той е тухла в огромната постройка на историята. И същевременно тя придобива чрез него човешки облик, нейното разгръщане е белязано от човешки страсти и противоречия. И поетът пита, защо все пак човекът не се поучава от собствената си история? Защо той не може да осмисли нейните уроци и по този начин да предотврати постоянно повтарящите се трагедии? Защо влиза в едни и същи трагически капани на живота?

В поезията на Левчев това са не само реторични въпроси. В метафоричния подтекст той търси отговори, дири скрития смисъл на човешкото движение в историята и на историческото движение на човека през нея.

Един от способите това  да се постигне, той е открил в поетизирането на делника, в способността за делничност на самата поезия - като всекидневие, изчистено от банални стереотипи и кухи форми. В този поетичен делник Левчев вижда невидимата светлина на някаква спиртоварна, на една асфалтова база, вижда сложните петолиния на кремиковските скели, чува плача на момчето с разрязаните крачоли, съзерцава бавното реене на падащото в есента листо. И тук, през годините, можем да усетим особеното люшкане от подчертания патос и публицистичния възторг към резигнацията, към скепсиса и  разочарованието:

Кажи, къде е радостта, поете?

Кажи, къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,

макар че те са не по-малко спорни.

Не ти отричат правото да страдаш.

Съгласни са дори да бъдеш нов...

... И в несъпротивлението падаш,

като в една целувка без любов.

(“Кажи, къде е радостта, поете?”)

Ако в ранните стихосбирки на Левчев преобладава възторженият летопис на строежите, на вътрешните пулсации и усилията за изграждане на ново общество (“Но преди да остарея”, 1964, “Пристрастия”, 1966, “Обсерватория”, 1967, “Рецитал”, 1968, “Стрелбище”, 1971, “Свобода”, 1974), в по-късните му творби надделява съмнението, объркването, разочарованието, умората. Може би защото поетът интуитивно долавя драматизма на новото време. Започнал е „големият лов”, пуснати са викачите на вечността, човечеството е подгонено като ранено животно... Като яростно слънце изгрява предчувствието за идващите нови социални разломи, във въздуха витае някакво непредотвратимо усещане. И то не е само за катастрофични сътресения в конкретното, в българското общество; не е само за трусове в общопланетарен и социален мащаб. То е усещане за трагичните колизии в душата на отделния човек, за опасните нравствени деградационни процеси, които идват  с края на века, а с него идва и голямата катастрофа:

Часът е час за смърт.

И от самия връх

на небесата

пада

последната звезда.

Предутринникът лъхва

и довява

предчувствие

за края на света.

(“Големият лов”)

Ето едно стихотворение, което великолепно илюстрира как историческото послание дава точен и проницателен отговор на въпросите, които преследват и вълнуват  човека от края на двайсети век:

Смъртта е тайнство.

Страх... Но край – едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите –

кристалните сигнали –

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият –

свит като ембрион, тих, вкаменен –

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове... Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах –

аз, който не избягах от Помпей.

(“Аз, който не избягах от Помпей”)

Съществен структурообразуващ елемент в поезията на Любомир Левчев в такъв аспект става въображаемият диалог, реторичното поставяне на въпроси, своеобразната словесна фехтовка, която позволява на автора да разгърне не само идеята си, но и да организира формата на стиха, архитектурата на лирическата визия. Това според мен е обяснението защо толкова често поетът естетизира патоса, защо патетизира естетичното, защо емоционализира идеята или идеализира емоцията. И твърде често върви от пластическото видение към стиховидението, към словесния пейзаж, към музикалния мотив и изследването на загадъчните обеми на думите. И от техните невероятни съчетания се ражда онзи вълнуващ свят на Левчевските разгърнати метафори.

Един от малкото съвременни български лирици, който се стреми да изгражда стихотворения метафори, и твърде често го постига, е Любомир Левчев. Ирационалният, имагинерният характер на епохата привлича като магнит поета и неговите стихотворения-метафори като в мрежа улавят параметрите на необяснимите ирационални послания. Това е особено видно в стихотворението „Разсъмване”:

…

Свърши времето, което

наричахме история

и светъл ден,

а се оказа нощ.

Без слава.

Довиждане до следващата лава!

Късните лирически творби на поета твърде ярко илюстрират тази тенденция. В “Микроскопична балада”, “Сантиментална кабала”, “Под сянка на звезда”, “Свечеряване”, “Удоволствието да губиш”, “Последен разговор за всичко”,  все по-често се появява образът на Смъртта. Докато обаче ранният Левчев мечтаеше да назначи Смъртта за своя секретарка, сега нейният образ е твърде езотеричен. Поетът се опитва да открие тайната целесъобразност, скрития смисъл на този всевиждащ и контролиращ всичко образ. За него той е последна Съвест на епохата, вътрешен Самосъд, огнена Вечност, Вход, но същевременно и Изход, Арка към неведомото и невидимото познание. И може би краен отговор на всички въпроси, които измъчват човека.

Смъртта отново в моя дом се крие.

Чувам я нощем как минава

по коридора. Влиза в кухнята и пие

вода от стъклената кана.

Тогава бързо ставам,

но не съм успял да хвана

нито една действителна следа от нея.

Не се люлее полилея.

Часовникът работи

и светът изглежда вечен.

Като забравен кран

тече човешка реч и...

…

невръстно бъдеще пищи и моли миналото да не си отива.

(“Последен разговор за всичко”)

И поетът отново се сблъскваме със страшния въпрос: защо невръстното бъдеще пищи и не иска уж лошото минало да си отиде. Нали изнизващият се двайсети век е най-ужасният, най-кръвопролитният, най-чудовищният в новата история на човечеството!

Какви ли апокалиптични видения и прозрения са навестявали поета в нощите на неговото поетическо съзерцание и са окръгляли с тези въпроси великата традиция големите български поети да бъдат своеобразни, но безпогреини пророци на своето време?!...

Те винаги са били най-тънката струна на мисълта и усещането за развитието на обществото, дори и след десетилетия, след като са напуснали тази земя. Ако направим бегъл преглед на българската поезия от Ботев до Геров, не може да не ни удиви изумителната способност на поетите на България да предугаждат не само бъдещите социални разломи и трансформации, но и раззиналите  бездни в душата на отделния човек. Любомир Левчев се нарежда в тази фаланга от ярки български поети, които определят лицето на българската лирична поезия. Той е един от поетите, в чиито вени тече топлата и неумираща лирическа кръв на Отечеството.

Той е ярък продължител на светлата традиция големите  поети на България да бъдат  не само естетико-художествен глас и съвест на своята епоха, но и социален, и нравствен ориентир за движението на човека във времето, да бъдат верен камертон за неговите пулсации в душата на отделния човек и обществото.

За Любомир Левчев невидимият свят е като безкрайно изречение, а видимият свят е арената, на която поетът е гладиатор с меч от светлина. Той се подвизава на тази сцена, където зад драми и фарсове, зад гротески и трагедии, водевили и пантомими, тече несекващата битка на славата със забвението, на живота със смъртта.

Повече от шест десетилетия поетът Любомир Левчев се опитваше да разгадае тайната на изминалия вече ХХ век. Той съзерцаваше столетието като “прозрачен стъклен съд” и безподобното му перо го превърна в най-поливалентния творец в поетичната кохорта на  философите-лирици и пластици в съвременната българска поезия. Той не само наблюдаваше драмата на епохата като неин хронист, но се опитваше да разбере и трудната загадъчност на основното разделение  между посветени и външни, между виждащи с вътрешното си зрение и „слепците  с очи”, както би казал геният Ботев.

Езотеричен и конкретен, екзистенциален и остро социален, поетът в едни от последните си творби, “Селена”, „Лявото око на Боговете”, ни поднесе и трагичния образ на сменящата се карта на Балканите – “както се сменя превръзка на рана”. Любомир Левчев бе прозрял, че животът на конкретното отечество е пулсацията, без която не може да живее световната душа. Ето защо с цялото си творчество той е едновременно трагичен, мъдър и състрадателен; абстрактен и космично извисен, но преди всичко  дълбоко потопен и пропит от отечествените надежди и терзания. И като такъв се записа в пантеона на българската поетична слава.