Нова Зора

COVID-19 – ПРЕДВИДИМ КРАЙ ИЛИ ВЪЗМОЖНОСТ ЗА НОВО НАЧАЛО

Ще унищожи ли човечеството майката Земя или ще я спаси? То може да я убие, като  злоупотреби със своята увеличаваща се технологична мощ. Алтернативата е да я спаси, като преодолее самоубийствената агресивна алчност – цената, която всички  живи същества, включително и човекът, плащат за великия майчин дар – живота. Това е непредвидимият въпрос, пред който сега е изправено човечеството.

Арнолд Тойнби

(1889-1975)

Светът е изправен пред екзистенциален въпрос, чийто предвидим отговор виси над главите на хората като Дамоклев меч. Всеки търси отговора от своята си гледна точка, всеки в частност казва нещо вярно, но никой не може да слепи пъзела на неговата цялост.

Получава се като в онази притча за слона, затворен в тъмно помещение, където Мъдрият владетел изпраща своите съветници с поръката всеки като се върне да разкаже „какво е видял”. И отговорът на всеки от тях е бил разбира се различен, защото е описвал с думи представата, която е родило неговото въображение, по причина обяснена от Кузма Прутков: „Никой не може да обхване необятното!”. Така и съветниците на Мъдрия владетел, с невъзможността си да обхванат в тъмното необятната снага на слона, описват пред него онази част от корпулентното му тяло, до която са се докоснали. Днес, към пандемията от коронавирус, колективният разум на човечеството е призван да състави парадигмата на посоката, по която трябва да се движи светът, за да може да избегне пропастта на своята безвъзвратна гибел.

Разумът на човечеството обаче отдавна е в плен на омагьосаното царство на злото и коварството на жреческата каста на властта в него. Именно тя е замъглила погледа и инстинктите на хората, и те не могат да осъзнаят съдбовната мощ и неизбежност на висящия над главите им Дамоклев меч.

От памтивека никой не вярва на Касандра, на нейните пророчества и видения, но все пак ситуацията ни задължава, заради каузата на доброто,

да бъде осъзната истината в своята безпощадна цялост.

Както и да бъде сглобена цялостната картина на нашето драматично време, от частичните представи и видения на поети и философи, които ни учеха, че светът върви към своя безконечен възход, „Без Бог, без господар!” Тогава може би ще осмислим шаячната правда, че в световната история завършва една и започва друга епоха.

И в новото време, както винаги е било в човешката история, движеща сила са отново извечните  надежди, очаквания и терзания на човека, неговата вяра, че само благоразумието може да роди светът на жадуваната правда. Този свят, в който любовта ще надмогва над злобата; свободата над робството; съзнателната надпревара над корумпираната конкуренция; солидарността и състраданието - над мерзостта и безчувствието; благоденствието над користта и в крайна сметка, общото над личното преуспяване. С други думи, този свят на жадуваната реалност очертава същността на една нова цивилизация, с нова нравствена философия и нова духовност, която е призвана да отстоява критериите за щастие на мнозинството – единственият и безусловен белег на прогреса, възпят и прогласен, както споменахме, от поети и философи.

От другата страна обаче е т.нар. елит, като еманация на властта в омагьосаното царство на злото, който владее техниките и схемите за манипулация, който заблуждава, за да промени и да материализира всечовешката мечта за свои цели. Индустриалната цивилизация в своята капиталистическа версия не веднъж е успявала да подмени крайния резултат на всенародните надежди и очаквания. Чрез издигане в култ на материалното благополучие, чрез убийствения свят на изкушенията на плътта и наркотиците, и ненаситния нагон на потребителството, жреческото съсловие на злото е успявало да води развитието на човешката цивилизация към живот без духовност и идеали. Днес човечеството достигна предела, обозначен като дълбока духовна криза, която бележи най-дълбинното опустошение на вътрешния свят на съвременния човек. И той става все по-безсилен, за да може да спре инерцията на своето гибелно съществование.

Интегрална жертва на тези изкуствено вменени нагони, инстинкти и пристрастия, на лишения от духовни опори човек, е природата със своите ресурси. Апологетите на този порочен път на цивилизацията  се опитват цинично да внушат, че за човечеството този път няма алтернатива. Но колкото и умело да манипулират и обясняват фактите от историята, тя все пак съхранява паметта за своята прометеевска същност в борбата на справедливостта и несправедливостта; на свободата срещу робството; на хуманизма срещу безчовечността; на тънещите в бедност и нищета милиони, срещу разгула на заграбилите благата на света.

Уродливото малцинство на т.нар. елит

е готово да принесе в жертва милиарди човешки същества, само и само да съумее да наложи формулата за т.нар. „златен милиард”. В него е онази деградирала част от човечеството, която ще обслужва социалната пирамида на върха, където, подобно на боговете на Олимп, ще битува онзи 1% от мечтания „златен милиард”, за който няма престъпление, което да не може да бъде извършено.

Алтернатива на тази чудовищна социална перспектива може да бъде само една нова хуманистична цивилизация, основана върху коренно различна глобална етика. Нейният най-ярък израз е идеята за социална справедливост, чиито основни и устойчиви признаци са високата духовност, а справед­ливостта е нейната основополагаща ценност, превърната в глобална добродетел. Тази цивилизация е визия за онова състояние на духа, към която винаги  се е стремил човек, за да остави след себе си свят, по-добър, по-богат, по-мирен и по-красив от този, който той е заварил и живял. Това е и главната цел на човешката еволюция. Технико-технологическата и потребителската парадигма, която доминира и досега в индустриалната цивилизация, се налага да бъде заменена с културно-нравствен и духовно-идеологически императив. В социално-икономически план това означава да се извърши преход от техноген­на, в т.ч. и информационната цивилизация, към антропогенна (човешка, облагородена, одухотворена, хуманистична) цивилизация, в която върховната ценност и крайната цел на прогреса е човекът и неговото хармонично развитие.

Съществен аспект на поставения въпрос се отнася до установяването на

универсален модел на развитие,

който да съчетава в себе си предимствата на известните досега цивилизационни матрици, съдържащи специфични хуманистични приоритети.

Апологетите на капитализма продължават да манипулират света с лъжата, че той в днешния си вид, е най-благоприятната възможна среда за щастие. Под това понятие те разбират единствено нарастващия размер на печалбата на онази незначителна по обхват световна олигархия и нейните слуги. Истината за ирационалната същност на капитализма се разкрива пред очите ни в безброй факти. Някои от тях са известни още от времето на Шарл Фурие. Достатъчно е да ги погледнем с очите на здравия разум, за да видим, че светът, в който живеем днес, е завладян от жреческия връх на елита, който се отнася към 6/7 от човечеството като към напълно излишни, безполезни консуматори. В света на арогантното самочувствие на тази каста, благородството е обявено за привилегия на наивници и онеправдани; хуманизмът е обявен за призрак от „мрачни времена“. На негово място обаче в пълна разюзданост се подвизават насилието и ужасът, кощунството и мародерството над висши за човешкия дух принципи и ценности.

За всичко това има една обща причина – опорочената индустриална цивилизация на планетата. В нарушеното единство на културата и възприетият цивилизационен път на развитие се намират корените на дълбоката всеобща криза, която преживява съвременното човечество. Това показва, че в основата на глобалната криза на световния дух лежи отсъствието на адекватна екзистенциална култура. Този недъг с времето е превърнат в опасен дефицит на  инстинкт за самосъхранение на човечеството като цяло, състояние в което то губи волята за съпротива срещу опасната инерция за самоунищожаване. С други думи, светът се примирява с вечния страх от присъдата, която сам е произнесъл срещу себе си.

Обобщавайки наблюденията върху възникването и разпространението на короновирусната пандемия от началото на 2020 г., неизбежно ще стигнем до заключението, че съвременната технологична цивилизация не е способна да поддържа непрекъснатия стремеж на човека към смисъла на живота, заложен от това, което някои философи наричат „промисъл на Твореца”, а други „еволюция”. Зад примамливите технологии на индустриалната революция, отдалечаващи човека от неговата същност, се крие онази разрушителна сила, която застрашава самите основи на живота. Задълбочаващата се екологична криза в глобален мащаб, е може би най-яркият израз на бездуховността и агресивността, в тези условия, в които световното богатство и ключът към ядрения апокалипсис, са в ръцете на едно нищожно покварено малцинство от върха на социалната пирамида на човешкото общежитие. Замърсената външна среда е резултат от вътрешната духовна пустота. И ако съвременната цивилизация е в тотална криза и вътрешна разруха, причината е само

отсъствието на хуманистична цел.

Човечеството е въвлечено в инерцията на т.нар. „революционни промени” и технически иновации, които обаче го тласкат към пагубното състояние на безпредела на бездуховността. Отсъствието на онази благородна цел на прогреса, според която той е призван да служи на каузата на доброто, води до десапиенизация на човешкия вид. Постиженията на науката, които не обслужват същата кауза на доброто, очертават единствено маркерите на пътя, който води към ада на самоунищожението.

Не случайно роботизацията, която според редица изследователи се изтъква като връх на прогреса, само идва да ни подсети, че днес, в началото на XXI век, човечеството няма повече време за дилеми: или ново духовно възраждане и обединяване на всички извори и сили с хуманна насоченост, или живот с ускорено придвижване към пропастта.

Не успее ли човечеството да наложи край на насилието и безумното изтощително експлоатиране на природните ресурси, не съумее ли да спре ограбването на труда на милиони и концентрирането на това богатство в ръцете на въпросното арогантно малцинство, не се ли пренастроят за нови цели плодовете на човешкия разум, единствено възможно за човека и неговата духовна същност остава перспективата за  безвремието на робството заложена в т.нар. Нов световен ред. Светът днес е изправен именно пред тези дяволски врати на ада.

Поради порочността на съвременната капиталистическа цивилизация, човекът бавно осъзнава своите нови отговорности. Той все още е

пасивен съзерцател на собствената си разрушителна стихия

и поради дългия плен в пространствата на здрача и бездуховността все още не е в състояние да задейства потенциала  за промяна на отредената му незавидна съдба. За да бъдат задействани обаче тези негови сили, е необходим мощният заряд на един нов хуманизъм, на една нова нравствена нагласа. Тези ценности се съдържат във философията на съзиданието и устойчивостта на една нова екзистенциална култура. Това от само себе си обаче предполага съзнание за всеобща преданост към справедливостта, отвращение към насилието, предполага ценности, които в своята метафизична обосновка, са същността на моралните  императиви на съзиданието и новия хуманизъм. Тяхната пределна същност трябва да се търси в душата на човека, защото те са атрибут на всевечното тържество на живота над смъртта. И ключът към тази истина е в самия човек. Именно той, който днес е превърнат в източник на световните проблеми, трябва да бъде обект на всеобщите интереси и грижи, защото е началото и краят на всички надежди.

В крайна сметка човекът е оцелял, стремейки се към бъдещето с най-напредналите средства, с които е разполагал. Идеята за нова цивилизация има своята предтеча и тя е идеята за устойчивото развитие на света. Тази идея  първа предложи промяна на утвърдилия се върху земята цивилизационен модел. В практически план това означава преоценка на разумността на човешките решения и действия; гарантиране на екологическа безопасност; нови измерения на проблема за адаптацията; нови механизми за решаване на демографския проблем; нови парадигми на революциите в живота на човечеството; както и нова формула в духовната еволюция на човека.

Идеята за нова цивилизация все повече ни убеждава, че нейното появяване е резултат от нарастващата актуалност на редица проблеми, част от които първоначално са свързани с екологичната криза на съвременния свят. За начало на гло­балната загриженост за последиците от тази криза, се посочва първата международна конференция на тема „Човекът и околната среда“ в Стокхолм през 1972 г. Двадесет години по-късно в Рио де Жанейро (2012 г.) Конференцията на ООН по устойчивото развитие го резюмира като „Бъдеще, което искаме“. Автентичните корени на тази универсална цивилизационна парадигма обаче не се посочват. А още от древни времена те имат централно място в непреходната източна мъдрост. В този смисъл новите поколения не познават параметрите на т.нар. Евразийска мечта, която все повече и все по-властно се въздига в копнеж за един нов свят, алтернатива на този, в който живеем.

Европа и Азия са едно цяло от земната суша. За разлика от другите континенти, те не са разделени от океани. Дели ги хребетът на планината Урал. Имайки предвид това, Арнолд Тойнби пише: „Противоположността между Европа и Азия е едно от най-малко полезните наследства, които съвременни­ят Запад е приел от Елинския свят. Има безспорна географска реалност, която наричаме Евразия“. Все по-ясно се очертава тенденцията

Евразия да се превърне в урав­новесяващ, хармонизиращ и стабилизиращ геополитически полюс.

Само този полюс може да неутрализира амбициите на евроатлантическата олигархия за световно господство. Вече са налице натрупани данни за наличието на базова индоевропейска личност като основа на единната евразийска цивилизационна идентичност. Ядрото на тази уникална духовна реалност се формира в резултат на хилядолетното съжителство на десетки народи, обогатяващи устойчивия синтез на източната мъдрост със славянската духовност. Следователно, Евразийската идея не е поредната политическа мимикрия, а дълбочинна стратегия, подхранвана от хуманистичните подтици на здравия разум. Западът трябва да преодолее страховете си от факта, че в евразийското пространство, ролята на „Третия Рим“, след Византия винаги е играла Русия. Поради тази причина спецификата на това пространство до голяма степен се определя тъкмо от нея. В контекста на тази гледна точка евразийската идея все повече се превръща в специфична цивилизационна парадигма, която обаче се нуждае от задълбочени разработки в исторически, политически, икономически, философски и културологически план.

В нея е може би спасението на света.

В своята дълбока същност евразийската идея и славянската духовност имат общи корени. Славянската духовност е устойчива съставна част от европейската духовна идентичност. Те имат обща генетична основа и нейните корени трябва да се търсят в древната култура, в нейното разпространение в Европа, в проникването й във Византия, в европейското Възраждане и Просвещение. На тази основа се формира и евразийската мечта, която е неосъществима без специфичната славянска духовност. Синтезът между тях определя съвременните тенденции в развитието на европейската духовна идентичност.

Сложността на така описания исторически процес изправя всички страни от Стария континент от Атлантика до Урал и древния Изток пред трудната дилема на алтернативата – цивилизационен избор, основан на новия синтез между Изтока и Запада; на хармоничното съчетаване на съзидателната енергия със способността за одухотворяване на резултатите от тази дейност, привилегия, с която еволюцията е надарила Разума. На фона на този сложен  и продължителен процес, наречен еволюция, се откроява стремежът на народите към избор в полза на хуманистичната цивилизация. Този избор е антипод на съвремен­ната покварена цивилизация на злото и англосаксонските измерения на съвременния капитализъм.

Промяната в екзистенциалната парадигма за смисъла на човешкия живот е обективно основание Евразийският проект да се разглежда като закономерен преход към необходимия нов цивилизационен модел. Превръщането на благоразумието в доминираща цивилизационна парадигма, неизбежният синтез между източната мъдрост със славянската духовност, мобилизацията на световния разум, са действените противоотрови за гибелта на човечеството, нещо за което ни подсеща смъртоносната пандемия на Covid-19. Тя подсказва на изпадналия в екзистенциален дефицит здрав световен разум, че е изтекло времето на философията, според която всеки трябва да се бори срещу всичко за оцеляване и за собствено благоденствие.

За да се вникне в ирационалната същност на тази философска формула, е достатъчно да не се забравя и да не се позволява на силите на сатаносферата да оскверняват подадената за помощ ръка на страни като Китай, Русия, Куба и др., ръка подадена към откровените  „стратегически врагове”, които водят несвършваща война срещу тези държави. Тази война те я водят с всичките средства на злото, на користта и конспирацията, а в този съдбоносен момент в живота на човечеството, като особен контрапункт на морала, се явява пиратският манталитет на хора и държави, за които егоизмът е същностна и неизлечима черта. Отклоняването на помощи предназначени за други нуждаещи се хора, само подчертава пълната изчерпаност на т.нар. евроатлантически неолиберални ценности и откроява отсъствието на всякакъв морал, които не могат да бъдат алтернатива на самоунищожението.

Българският народ още преди повече от 1300 години е направил своя цивилизационен избор. Неговата традиционна привързаност към ценностите на колективното благородство на духа няма нужда от коректива на „нови избори”. Нашият винаги е осъзнавал мъдростта, че камъкът си тежи на мястото. И от това благословено и отредено от Бога за него място няма да ни отмести и изпитанието, наречено КОВИД-19. България е била и ще бъде! С Божия помощ и Благоволение, ще отмине и този лош сън от действителността, която сме осъдени да преживеем.  И доброто ще победи, ако всеки от нас му помогне. Ако бъдем всички заедно сродени, уверени и единни.