Нова Зора

Обичам те, родино, и ме трови

поради тебе често ядна скръб,

под гнет стоименен превивам гръб

и влача аз, неволник, твоите окови…

Но що си ти? Земя ли в някои предели?

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм

която днес един — друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?

Нима сред тая повилняла сбир

от вълци и кози — на длъж и шир

потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,

що най-напред погали моя слух,

не си ли откровителния дух:

на словото, — на битието вечно ново?

Но то… но то е в мене, тук, където

ридае миналото — тъмен ек,

и дето бъдащето — зов далек,

нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене — ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб…

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам — за да бъда сам в безброя.