Нова Зора

Продължение от брой 44

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.

Да си припомним, че когато аристокрацията в Западна Европа се опита да реставрира старата система след буржоазните революции, тя промени политическата власт, но не засегна икономическите отношения. Защото не тя владееше вече средствата за производство, а и нямаше намерение да ги владее. Но тя все пак се опита да се реабилитира политически, защото можеше в някаква степен да разчита на селяните, които доскоро владееше, и които още не се бяха пролетаризирали.

След социалистическата революция

практически нямаше класа, която да реставрира капитализма.

Системата и нейната политическа власт имаха много врагове и противници, които усилно работеха срещу тях. Затова и бяха изградени толкова строго организирани репресивни органи и служби, които трябваше да разкриват, обезоръжават и наказват работещите против нея. Не се допускаше дори разколебаване в мисленето и поведението на гражданите в надеждността на строя, държавата и икономиката. Но това е друга борба – не тази, която трябва да е срещу реставраторите на буржоазно-капиталистическата система. Такава борба не се водеше, защото не се и допускаше, че е необходима, а и щеше да е срещу неизвестен враг и противник.

Причини за историческия обрат

Повтарям още веднъж: реставрацията на капитализма не бе проблем, който изобщо се поставяше и обсъждаше. Защото изглеждаше нереален и невъзможен за осъществяване. Голямата опасност за социализма бе във възможността той да бъде разложен от „империалистическата пропаганда“ и от подривната дейност на врага, както и в различните пречки от икономически характер, които Западът поставяше пред СССР и социалистическите държави.

Като философия и политическа идеология на буржоазната епоха марксизмът разглеждаше историята линейно и движеща се от по-нисшия към по-висшия начин на обществено устройство и равнище на производителните сили и производствените отношения. В тази линейна йерархия социализмът и комунизмът са най-високата степен. И човечеството няма как да се върне обратно там, откъдето вече е преминало. Затова и буржоазно-капиталистическият свят ще премине един ден в системата на социализма, но в никакъв случай не е допустимо и възможно да се случи обратното.

Тук обаче трябва да отчетем някои особености на най-новата история и специално на историята на социалистистическата икономическа и политическа система, които са сред важните причини за историческия обрат в развитието.

Маркс беше подчертал изрично, че социалистическото общество преминава през два основни етапа: социализъм и комунизъм. Социализмът е преходен етап от капитализма към комунизма и в него се запазват, за да бъдат постепенно преодолени и пригодени към социализма, редица негови свойства и принципни. Най-важният от тях в икономиката са пазарните отношения. Пазарът през социализма се запазва, макар да не му се отрежда решаващата роля, каквато му бе вменил капитализмът. Но пазарът при социализма остава със своята регулираща производството и потреблението функция. Това означава, че държавата не се намесва изцяло в икономиката, а свежда своето участие в нея до контрола и планирането, без да ги абсолютизира и без да изключва механизмите на пазара или да ги пренебрегва. За Маркс комунизмът означава изключително висока степен на икономическо развитие и равнище на живот. А те не се постигат със строго регулирана икономика и премахване на предприемачеството.

От друга страна опитът на Съветския съюз непосредствено след революцията с въвеждането на т.нар. НИП, т.е. „нова икономическа политика“, показа, че забогатяващият предприемач от самосебе си се превръща във враг или поне в опонент на властта. Защото икономическата му сила не допуска да бъде изолиран от нея и тя да не се съобразява с него. Или да го кара да работи само в нейна полза и подкрепа, а не за себе си. Затова и Сталин я отмени, макар да бе въведена от Ленин за съживяване на напълно разрушената съветска икономика.

По същество, първият етап на социализма бе просто отречен или по-точно, бе му оставено да подготви преди всичко личността към онова възвишено състояние на духа и разума, каквото Маркс предвиждаше за комунизма.

Но след 60-те години на ХХ век, когато светът преживяваше т.нар. „научно-техническа революция“ и социализмът видимо изостана в своето догонващо капитализма развитие, се видя, че причината за увеличаващото изоставане е в пренебрегване законите на пазара. В България конкретно се създаваха различни „нови икономически механизми“, за да се стимулира производството и обновлението, за възбуждане в работника и ръководителя на личния интерес за повече и по-добра работа. Социализмът бе далеч по-бавен и неуспешен в усвояването и прилагането на новите технологии. Уж залагаше на електрониката, но постиженията му бяха твърде скромни в сравнение с тези на капитализма в развитите западноевропейски държави. Западът ограничаваше достъпа специално на България, а и на другите страни от социалистическата общност до пазара на технологии, а нейните учени и технолози не бяха в състояние сами да се справят с тяхната липса.

Така или иначе през 70-те години вече започна да се говори открито и шумно за необходимостта от прилагане на пазарните принципи в стопанския живот. С тази цел и се създаваха въпросните „нови икономически механизми“. Но те не доведоха до почти нищо – освен до промяна в съзнанието на стопанските ръководители преди всичко, а и на интелигенцията, че една от причините за изоставането на социализма е неспособността на социалистическата икономика за произвежда стоки и услуги в достатъчно количество, а също и да се повишава жизненото равнище. Все повече става ясно, че социалистическата икономика е поставена на непродуктивна основа и е лишена от лостове, които да й отварят пътя към интензивното развитие.

Но нова класа, която да играе ролята на трето съсловие или да възкреси буржоазията, не се бе създала. Т.нар. социалистически човек не се роди и утвърди в социалистическото общество.

Недоволствата нарастваха, макар да нямаха видимо проявление. Общата обстановка, поне в България, бе спокойна и липсваха каквито и да било признаци за предстоящи социални и политически катаклизми. Макар икономическата ситуация да се влошаваше прогресивно, политическата стабилност бе очевидна и не бе застрашавана от нищо.

Оказа се обаче, че все пак се подготвят събития, които радикално ще променят политическата и икономическата обстановка в България, за да тръгне нейната история в нова посока.

На 10 ноември 1989 година Тодор Живков подаде оставка. Така приключи цяла една епоха, свързана с неговото име. Отприщи се обаче огромна обществена енергия, каквато българският свят не беше виждал отдавна.

Беше и тъжно, и жалко, и смешно

Първоначално тази енергия се насочи към обновление на БКП и за възвръщането й към демократичните правила и норми, които според новите й ръководители са били нарушени по времето на Тодор Живков. Хората подкрепяха тези ръководители и вярваха, че те ще преодолеят огромните трудности, които се бяха натрупали в държавата. Но започнаха открито да се изразяват недоволства. Такива прояви преди нямаше и това постави ръководството на БКП и държавата пред непознати изпитания, пред които бяха безсилни. Сега именно се прояви неспособността и неподготвеността на партията да разрешава сполучливо острите проблеми открито и компетентно. Настъпи паника. Тя дойде и от неизвестността в СССР. Там също протичаха сериозни процеси, които не намираха решение. Засилиха се сепаритистките тенденции. Огромната държава бе пред разпад и не й беше до България. Това допълнително нагнетяваше обстановката у нас. Вече го нямаше Тодор Живков, а значи никой нямаше да каже последна и решаваща дума. Колективното ръководство, което трябваше да замени „едноличния режим“, се беше объркало като пиле в кълчища.

Започнаха стачки, протести, граждански неподчинения, поругаване на партийни символи. Появиха се нови лица с претенции за водеща роля в обществения живот, започна бърза реабилитация на забранените след 9.IХ.1944 г. политически партии, въвлекли България в Тристранния пакт и довели до приобщаването й към национал-социализма и фашизма. Новите лица си служеха с антикомунистическа риторика и призоваваха да бъде сменана системата и да се реставрира капитализма. Изплашените до смърт нови ръководители на БКП и държавата, някои от които бяха и преди членове на политбюро или министри, се паникьосаха. Такова „чудо“ те нито бяха виждали, нито бяха очаквали да се случи. В паниката си те заговориха за помирение, за спиране на гражданската война. Колкото повече тези ръководители проявяваха обърканост, слабост и готовност за компромиси, толкова повече нарастваха претенциите на „демократичните сили“. Така се стигна до т. нар. „Кръгла маса“, на която трябваше да се изработят механизмите на „прехода към пазарна икономика“ и „демократичната държава“. Срещу властта седнаха никому неизвестни довчера мъже и жени, брадясали, неугледни, но вече произевдени в ранг на политици. И за самите тях това бе странно и те не знаеха дори как да се държат. Не им се вярваше, че и те са „власт“ и „делят мегдан“ със „страшилищата“, които са виждали само от портретите във вестниците и на трибуната на мавзолея на Георги Димитров. Беше и тъжно, и жалко, и смешно.

Впрочем, сега се видя, че внушилата, че е силна, всемогъща и безнаказана власт, която допреди дни е била права и безгрешна, е съвсем неподготвена, безсилна, немощна и жалка. Тя се бе парализирала от страх и сякаш само чакаше някой да я бутне с пръст, за да падне.

Самата БКП започна да се самобичува, да се разправя с „извращенията“ на нейни предишни ръководни кадри и на цялата „номенклатура“. Създадени бяха „комисии за извращенията“, които бяха истински трибунали срещу бившите величия. И макар целта да беше да се „възстановят ленинските принципи на партийната демокрация“, те се превърнаха в оръдие за саморазправа, обругаване и дискредитиране не само на въпросните хора, но и на цялата БКП и социализма като система. Стигна се дотам, че т.нар. „опозиция“, която все повече придобиваше самочувствие и амбиции, да диктува решенията на Народното събрание. Особено драстична бе нейната намеса в промяната на Конституцията на НРБ. В своята наглост, която допреди малко бе комична, но вече придоби опасни и трагични измерения, се погаври с Народното събрание и му наложи да бъде премахнат чл. 1, регламентиращ ръководната роля на БКП, както и да се въведе нов институт на държавната власт на мястото на Държавния съвет – президент (председател) Републиката. И Народното събрание прие тези гаври за нормални и напълно допустими, за да угоди на пръкналите се от небитието „демократични политици“.

По същество самата БКП започна демонтажа на социализма и социалистическата държава. Тя прие да се проведат избори за Велико народно събрание, което да изработи нова Конституция и определи характера на новия тип държава.

Съветският съюз беше пред разпад и доброволно отстъпи на САЩ своето влияние в България.

Тогавашното ръководство на БКП доброволно започна

демонтажа на социализма и реставрацията на капитализма в България.

Трудно ми е да преценя каква е била и колко време е продължила душевната борба у тези, които тогава стояха начело на партията и държавата, но до такова решение те очевидно бяха стигнали. Или им го бяха внушили! Давам си сметка, че вече са били под силния натиск на САЩ и Запада, които бяха овладели процесите в държавата и ги управляваха енергично. Не ми се вярва някой да е оказвал съпротива или поне да е проявявал несъгласие.

Така започна реставрацията на капитализма.

Реставрацията на капитализма не е само в политическата риторика и в многопартийната политическа система, а в смяната на собствеността върху средствата за производство. От държавни (общонародни) те трябваше да станат частни! Това бе голямото изпитание, пред което дори историята бе безпомощна да го преодолее. В оня момент нямаше никакъв друг политически субект с реална власт и влияние върху обществото освен БКП. Затова историята възложи на нея да реставрира капитализма, който пред 45 години тази партия сама бе разрушила и отхвърлила. От „кумова срама“ тя сега го гримира като „пазарна икономика“, за да й повярват, че за никакъв капитализъм не става дума, просто се осъществява онова, което вече бе политически мотивирано в т.нар. „Юлска концепция“ от 1987 г., въз основа на която бе издаден и Указ № 56 на Държавния съвет за стимулиране на частната инициатива и създаването на нова организация на икономическата дейност. Справедливо е да се подчертае, че това бяха идеологическите, политическите, икономическите и юридическите основания и механизми за осъществяването на прехода към пазарна икономика.

Следва