Нова Зора

Сто години от рождението на големия български поет Валери Петров (22.04.1920 - 2020)

Поема за безжалостната нравствена равносметка в живота на един идеал

Невероятно е, че се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров – един от духовните стълбове на съвременната българска литература и култура. Сякаш до оня ден неговата крехка и пъргава фигура, достигнала библейска възраст, беше между нас, шегуваше се, повдигаше многозначително очилата си, надълго и нашироко обясняваше тайнствата на поетическия превод и най-вече до последния си ден на тая пуста и печална земя ни радваше с нови, и нови великолепни творби.

Тепърва ще се обръщаме към многостранния и блестящ талант на Валери Петров, едва сега идва времето на по-сериозните и задълбочени анализи на неговото творчество. Но нека тук си позволим за читателите на уважавания вестник „Нова зора“ да припомним и още една знакова годишнина – 60 години от излизането на блестящата поема на Валери Петров „В меката есен“ (1960).

Още в „Juvenesdumsumus” (1943) и „Тавански спомен” (1942-1948) Валери Петров притегли вниманието ни към една особеност на неговата поетика – влечение към разгърнатия поетически цикъл, към по-мащабните поетически форми. Очевидно цялото великолепие на живота с неговата пълнокръвност, разностранност и необятност трудно можеше да се отрази от поета само чрез отделни творби. Съвсем естествено и закономерно е в този смисъл движението на автора към по-разгърнатите поетически форми, към поемата. А особено място сред тях заема „В меката есен” (1960). Тя е не само великолепна социална панорама, своеобразна диагноза на българското общество през 60-те години на XX век, но и безжалостна нравствена равносметка, саморазголване, самоанализ и в личностен план, и като естетико-художествени търсения.

Тази поема се появява, когато в обществото ни започва политическо и социално размразяване. След годините на култ към личността и редица трагични деформации в развитието ни, след годините на сектантски залитания, ограничаващи свободата на индивидуално творчество, започва топенето на ледовете. С „В меката есен” Валери Петров улавя с удивителна точност и проникновеност не само мъртвото вълнение в българското общество, което предхожда социалното размразяване, но и полага фундаментално значими щрихи към портрета на Човека, изследван от него вече толкова години. В удивително леко изливаща се форма, в невероятно по поетическото си съвършенство повествование, ние откриваме полифонията на реалното битие, естествения поток на живота.

Валери Петров ни убеждава в тази поема, че владее до съвършенство изкуството да се обхване и поетически пресътвори картината на естествения живот – при това неусложнено, нефризирано и художествено ненатруфено. Образите са непосредно изваяни и може би тъкмо затова така завладяващи – лозата е превзела горното балконче на къщата, детският кристално звънлив смях закачливо буди квартала, следобедът е мек и тих и лекият полъх на есенна печал пронизва като лайтмотив цялата поема – а всъщност не е ли това поемата на нашия живот, на живота на всеки от нас? Не се ли изправя пред всеки, в минути на сериозна нравствена равносметка и самосъд, същата брезичка като символ на естествеността, която ни напомня, че се отдалечаваме от самите себе си, че правим непростими компромиси, които променят главния смисъл на нашия живот?

Човекът се създава цял живот,

чете, запомня думи, факти, дати,

общува със мислители брадати,

по-умен става. Браво! И едва

е казал „браво!” – тръгва след това

в обратен път. Изтрити сякаш с гума,

изчезват този факт, онази дума –

неща, с които своя мозък той

изграждал е от мозъци безброй.

Изчезват. И изчезва той самият –

вълните на века ще го измият

като оставен върху плажа знак.

Но не, остава нещичко все пак.

Тоз лист не е от пясък като плажа

и аз за него искам да разкажа,

но точно както си го чувствам аз,

за себе си, за времето, за нас.

Та ний сме част от общото ни време,

защо тогава още тъй се време

в онуй, което чуждо е – уви! –

за тебе, и каквото щеш прави,

пак чуждо ще остане, само дето

ума си похабяваш и сърцето!

Не само разгърнатата метафора за брезичката, но и постоянно звучащи като рефрен образи и внушения изграждат своеобразната елиптична форма на поемата „В меката есен”. Дълбокият подтекст ни отвежда към иманентно присъщата както на индивидуалното човешко битие, така и на живота на обществото елиптичност на движението и саморазвитието. От безжалостните нравствени разрези, които се опитват да дадат отговор защо се появяват петънцата в душата на отделния човек, защо „душите ни са затлъстели”, през удивително честния и саморазголващ поглед към кухнята на твореца (вечната дилема Моцарт и Салиери, вечният въпрос за взаимоотношенията между нравственост и талант), до приказно-фантастичните съзерцания, които „изследват” невероятното многообразие на елементите на общата хармония между човек и природа (глицинията в двора, страшно-прекрасните славеи, чието пеене сутрин възвръща вярата на човека, очарователните катерички, играещи си на перваза, щурчетата, разговарящи с човешки глас, изумителните образи на кучета и котки от едноименния поетичен цикъл) – в целия този жужащ и пулсиращ калейдоскоп от характери, настроения, моралистични послания, завладяващи метафори, впечатляващи вътрешни пейзажи Валери Петров очертава социалните и духовните параметри на човека и времето, в което той живее.

В поемата „В меката есен” нашият автор успява да успореди личния живот на героя и живота на времето (цялата амалгама от отношения в семейството – любов и нежност, неизбежното потапяне в бита, романтичният порив на духа и отрезвяващият го егоизъм на делника); носталгията по нравствената чистота, която носи епохата на антифашистката съпротива, и избуяващите контрапродуктивни от морална гледна точка тенденции на новото време; пътешествието в бездните на творческия процес и опита да се отгатне тайната му цел; изследването и непрекъснатите размишления, терзания, резигнации, съмнения за смисъла на епохата, за крайната цел на човешката история.

Нежна, но безпощадна е самоанализата на Валери Петров. А чрез нея ние получаваме и своеобразна рентгенограма на времето, в което живеем, на обществото, което е люшкано между щастието и скръбта, между унинието и ликуването, между порива на националния дух и неговото самокрушение. И отново виждаме съпоставката между стария и новия човек. Защо човекът, който уж трябва да изгражда новото общество (а и новото общество трябва да изгражда него), постепенно губи от светлата нравствена енергия, която има неговият събрат от годините на антифашистката съпротива? Как става така, че обществото, чието съзиждане почива на благородните принципи на братството, равенството и свободата, десетилетия наред не може да промени в нравствено и в социално отношение отделния индивид?

Другарю мой, защо не си такъв,

какъвто бе? Защо не сме такива,

каквито бяхме? Нещо си отива,

напуска ни. Защо, защо така

безстрашната мъжествена ръка,

в която не потрепна автомата,

сега е разтреперана самата

от таз слушалка със гласец писклив?

Другарю мой, аз зная, че си жив,

аз зная, ний сме живи, но не мога

да не извикам: – Ставайте! Тревога!

Другари по оръжие, на крак!

В душите ни промъкнал се е враг!

Доволството в душите вътре шава!

Охолството душите разрушава! –

Тъй викам и си спомням в студ и глад

как чувстваше се всеки свръхбогат

със теб, която искам да възпея,

със теб, комунистическа идея!

Изключително силни са поетичните размишления на Валери Петров по отношение на трансформациите в душата на отделния човек, както и за глобалните социални разломи. Разбира се, съмнението, недоверието, резигнацията, скепсисът не могат да взривят идеала, но позволяват на поета лирически да „обясни” нашествието на конформизма и изкористяването на идеала в душата на самия човек, както, разбира се, и в средите на цели социални групи и прослойки, а в крайна сметка и в цялото общество.

В известен смисъл поемата „В меката есен” е поетическо размишление по пътя към голямата цел. Удивително е, че повече от трийсет години преди рухването на държавната система на социализма един поет (а не философ, социолог или политолог) предусеща подводните Сцили и Харибди, които се изправят пред човека по пътя към идеала. Валери Петров няма самочувствието на провидец, но тъкмо защото е една изключително чувствителна валенция на своето време, сякаш отгатва бъдещото развитие. При това предчувствията за бъдещето нямат катастрофична осветеност, а са някак пастелно завоалирани, като че ли надеждата винаги надделява над скепсиса. Изглежда, основното средство, с което извайва своите словесни пейзажи В. Петров, е светлината на вярата. А вярата при този поет винаги е свързана с образа на Отечеството:

Сърцето ми изпълнено е цяло

със тебе и със твоите мечти!

Българийо, как скъпа си ми ти,

как мека си като домашна пита,

как чиста като стомна ненапита,

как проста като стръкче от шибой!

Аз чувствам се така дълбоко твой

и чувствам теб така дълбоко моя!

При теб отново се завръща тоя

твой син, пребродил толкова земи –

в прегръдката си вечна го вземи!...

(„В меката есен”)