Обвързването губи любовта. Но то е всичко, ако тя любов е, по-странна, по-обширна от света, по-яростна от Байронови строфи. О, отговорност! Ти си тежък дял, но ти превръщаш хората в човеци, плътта ни, тая оживяла кал, съединяваш с истинската вечност. И всичко туй от отговорността, от таз обвързаност, която плаши, но без която става любовта действително вода в прозрачна чаша. Изпиваш я. Налей отново! Пак! Но има дълг. Но има смърт. Но има дълбок, безкраен, безначален мрак. Спаси ме, дай ръката си, любима! Ако те няма, ще те съчиня, ще те измисля във стихотворение, но трябва да блести над мен деня на дълг, обвързаност, успокоение... Чрез майчината длан той мина в нас, сега го търсим в любовта на тая, която най-измъчващата страст превръща във спокойствие на края... Обвързването, отговорността, съзнанието, че си нужен много, на устните ни слага песента, стопила всяка болка и тревога.