Нова Зора

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

икона от селска девойка?

Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди

и ражда мъже легендария?

Кой Левски и Ботев роди –

България!

Кошута ли пие от извор вода,

елен ли с клонати рога я размъща,

с очи я избистря, когато в беда

юнак от Балкан се завръща

и в струите кървава риза пере,

че пукнала пушка обжари я.

Кой с билки кръвта му ще спре –

България!

Когато на паметник хладния бронз

върл флаг с ятаган-полумесец загърля,

от старите църкви излиза Христос

и в пъкъла флага захвърля.

Защото си нямаме две знамена,

едничък е стягът ни, стария,

с лъва в трикольор-светлина –

България!

Димящите турски окопи помни

и щурма на Одрин със “Шуми Марица”.

Поручика, паднал със сабя встрани,

на лоба с разперена птица.

Кой вдига пехотата прашна на щик,

кой с въглена жертвен обгаря я –

да хвръкне със страшния вик –

България!

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пътища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

арапина с кон аждраханин.

Напет капитан бяла риза пере

през лютия мраз в януария.

Кой няма за теб да умре,

България!

ПОЕТЪТ И ИСТИНСКИЯ СВЯТ

На 31 януари 1940 година е роден поетът и драматургът Радко Радков. Във връзка с 80-годишния му юбилей Народно читалище „Надежда 1869” – Велико Търново, Община Велико Търново и Инициативен комитет, организират Национален форум и изложба „Литературно Търново” на тема „И словото е истинския свят”, посветени на поета.

Радко Радков е единственият творец в света, двукратен носител на Международната Наполеонова наг­ра­да „Со­лен­за­ра“ в Сор­бо­на­та – за драмите в сти­хо­ве „Те­о­фа­но“ (1983) и „Всенародно бдение за Апостола“ (2005). Заедно с Любомир Левчев е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985); носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985). Ла­у­ре­ат на на­ци­о­нал­ни наг­ра­ди за дра­ми в стихо­ве, на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – I ст. Носител на наградата „Велико Търново“ на Община Велико Търново.

Роден е  на 31.01.1940 в Търново, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. За­вър­ш­ва Духовната семина­рия край Че­ре­пиш и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“. Работи като ре­дак­тор на от­де­ла за ста­рог­ръц­ка и латинска ли­те­ра­ту­ра в изд. „Народна кул­ту­ра“, София (1966-1969), спе­ци­а­лист по раннох­рис­ти­ян­с­ка и византийс­ка литература в Ин­с­ти­ту­та за бал­ка­нис­ти­ка при БАН. Преподавател по класи­чес­ки ези­ци във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“, за­веж­дащ на До­ма за литератур­но твор­чес­т­во към Ок­ръж­ния ко­ми­тет за култу­ра във Велико Тър­но­во.

Заедно с режисьора Александър Попов Радков става ос­но­ва­тел и орга­ни­за­тор на Ста­рин­ния те­а­тър в Со­фия.Той е и редак­тор на антологията „Ан­тич­на поезия“. Лириката му възраж­да ста­рин­на­та фор­ма на цар­с­кия со­нет, чи­и­то образ­ци в Бъл­га­рия съз­да­ват Иван Ва­зов, Димчо  Дебе­ля­нов, Димитър Бо­я­джи­ев. През 1985 г., по покана на Ватикана, пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа. Радков става „Почетен гражданин на Габрово“ през 2006-а. През 2005 г. получава Международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст. През 2012 г. във великотърновската „Алея на творците на България“, е открит паметен знак на Радко Радков, дело на скулптора Панайот Димитров – Понката.