Часовникът е спрял.
Дванадесет без пет.
Вън агрегат с хобот канала смуче.
Старица рови в кофите за смет,
и чака своя ред бездомно куче.
Защо си спомних сред пейзажа нищ
за теб, огнярю,
конспираторе,
поете?
Дали защото искаше да ни спасиш –
нас – бъдещите хора – от несрети,
защото за живота с главно Ж
живота си погуби,
а след теб веднага
мечтата ти превърнаха в лъжа,
а вярата – във вярност за облаги;
защото и сега, и днес,
животът пак за гърлото държи ни
и пак не знаем точния адрес
на благоденствието, търсено с години.
Земята, по която стъпвам аз сега,
е моя, но разграбена, обезверена.
Как се срина?
По-рано обвинявахме врага.
Кой е виновен днес?
Въпрос в пустиня.
Как да извикам посред тоя крах
„Не бойте се, деца“ – нали ще е измама,
защото се боим, боим се зарад тях
и зарад себе си.
Това е нашата бездарна драма.
Но ти не вземай тези думи за
ненавист към живота ни, поете,
не ме осъждай лесно.
В моята сълза
и твоя болка за човека
още свети.
1999 г.
