Нова Зора

На Никола Инджов

Не слагам пръст във рана, току-що заздравяла.

Не ми се тръгва  с вик „На нож!“ към Бялото море,

ала душата ми седи пред Гюмюрджина бяла

и българските гробища край Одрин и Фере.

Оплаква ги Марица, оплаква ги и Арда,

но те лежат в треви и брош – ни китка, ни венци,

и вее оня вятър, със черен бяс подкарал

печалните кервани тракийски бежанци.

Те живи и нещастни, си найдоха Родина.

Оряха сънем, жънаха насън край Булаир,

но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина

и пръснати из бойните полета... Спете в мир!

От царя сте забравени, от Господ сте простени

и уж безименни лежите в чужда равнина,

но белите джамии на Одрин са градени

от камъните с вашите надгробни имена.

И аз разбирам, че душата ми е поделена -

едната – в мен, но другата е там – в треви и брош,

че южната ни граница е кървавочервена,

защото е чертана не с молив, а със нож.