На Никола Инджов Не слагам пръст във рана, току-що заздравяла. Не ми се тръгва с вик „На нож!“ към Бялото море, ала душата ми седи пред Гюмюрджина бяла и българските гробища край Одрин и Фере. Оплаква ги Марица, оплаква ги и Арда, но те лежат в треви и брош – ни китка, ни венци, и вее оня вятър, със черен бяс подкарал печалните кервани тракийски бежанци. Те живи и нещастни, си найдоха Родина. Оряха сънем, жънаха насън край Булаир, но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина и пръснати из бойните полета... Спете в мир! От царя сте забравени, от Господ сте простени и уж безименни лежите в чужда равнина, но белите джамии на Одрин са градени от камъните с вашите надгробни имена. И аз разбирам, че душата ми е поделена - едната – в мен, но другата е там – в треви и брош, че южната ни граница е кървавочервена, защото е чертана не с молив, а със нож.