Нова Зора

75 ГОДИНИ ОТ 9.IХ.1944 ГОДИНА И ПОУКИТЕ ЗА БЪДЕЩЕТО

Човешкият разум нерядко има навика да забравя, че „Една идея, която не е осъществена, не е нито победeна, нито пък опровергана. Една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима. Тъкмо напротив, само идеали, които не са се изхабили или компрометирали, тъй като са останали неосъществени, продължават да въздействат на всяко поколение като елемент на нравствено издигане. Само те, все още неосъществените, се възраждат непрестанно“. (Цвайг, Ст. Еразъм, Магелан, Фуше. С., 1971, с. 180). С други думи, но същото, казва и Иван Вазов: „Не се гаси туй, що не гасне“. Очевидно това е израз на непобедимостта на същия този човешки разум, който ни доказва, че идеалът, заедно с творчеството, любовта, истината и мъдростта, представляват неопровержимото доказателство за величието и безсмъртието на човешкия дух.

От неразбирането на дълбокия смисъл на тази истина се раждат много абсурди на човешките изкушения. Този парадокс най-добре е изразен от Габриел Лауб:* „Най-отявлените поддръжници на робството не винаги са били робовладелците, а привилегированите роби.“ По силата на тези абсурди мнозина и днес са в плен на заблуждението, че през периода, непосредствено след Втората световна война, много „невинни хора” са станали жертва на „комунистическата диктатура”.

Думи за „призрака“

Това не е просто заблуждение. Това е доказателство за интелектуален дефект, за логическа патология, която пречи на индивида да вижда нещата в тяхната обективна реалност. Когато се говори за призрака на комунизма, най-напред трябва да се държи сметка за истината. Не е логично наистина да се отрича нещо, което все още е „призрак”. Но не бива да се забравя, че този „призрак“ вече два века се появява в най-светлите въжделения на милиони хора по Земята. Парадоксалното в случая обаче е, че тези, които наистина живеят в „комунистически условия” най-често твърдят, че комунизмът е една утопия, която никога и никъде няма и не може да се осъществи. Други отиват и по-далече, като твърдят, че комунизмът е зло, което не трябва да се осъществява. Те приписват на комунистическата идеология отвратителни качества, присъщи най-вече на тях самите, както и на техните охранители. Трети се посвещават на усилия, да окарикатуряват комунизма.

Комунизмът е хубаво нещо, но по-добре е да си остане в трудовете на Маркс и Енгелс. И добавят: Да, капитализмът загива, но „хорошо пахнет“. Не е чудно, че подобни смешници имат самосъзнанието, че уж предпазват милиони наивници по Земята от тази опасна идеология.

В религиозните книги са описани два вида  убежище на щастието - Рай – земен и отвъден. Критиците на марксовия комунизъм не обичат да споменават за тях. Първо, защото макар да обвиняват Маркс и неговите последователи в бездуховен атеизъм, самите те се проявяват като по-големи атеисти, защото не вярват в никой от двата вида Рай. В този, в който те живеят, не вярват, защото знаят, че е престъпен изначало, че е сътворен от нещастието на милиони хора и за нищо на света не искат да преотстъпят тази тегоба в отговорност на някого другиго и поради това най-цинично, му препоръчват Рая в отвъдния свят.

Заразените с бацила на антикомунизма, хилядократно повтарят, че „Съществуването предхожда същността”! Този основен принцип на философите екзистенционалисти, отначало докрай е отхвърлян от марксистите. Както често се случва в историята на науката, заради съдържанието или поради личностни конфликти между учените, опонентите взаимно не признават един другиму  научните постижения, дори когато са обективна реалност.

Стратегия на безпаметството**

Посоченият „интелектуален подход“ е широко разпространен. Не е трудно да се забележи как синове и внуци на ревностни слушатели на радиостанцията „Гласът на Америка”, удобно забравят, че още на 3 юни 1943 г. американският президент Франклин Рузвелт заявява: „Тези, които днес управляват България, не ще я управляват, когато войната свърши. Те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства“. Една година по-късно, в реч по Би Би Си, на 18 юли 1944 г., британският премиер Уинстън Чърчил заявява същото: „За негово нещастие, българският народ, се оглавява от чужда на националните интереси династия, която е жесток лакей на падналата нацистка сила“.  Мълчат и мнозина от тези, които са прочели дневниците за посоченото време, а и за по-рано, още от 1884-1898. Един от строителите на нова България - Григор Начович (1845-1920), е записал, че „Днешният режим у България има за принцип експлоатирането на производителната класа… Този е принципът на нашата либералия. Една олигархия от 500-600 души, добре свързана помежду си по причина на интересите си, е заграбила кметствата, общинските и окръжните служби, държавните служби и смуче кръвта на народа, когото презира и отблъсква от управлението. Производителната класа се мъчи и произвежда само за гоенето на тия няколкостотин тирани – пиявици. Тъй щото анархията в управлението е в пълния си разгар“.*** При това добре известно е, че Григор Начович не е изпитвал симпатии към  социалистическите идеи, нито към Русия, която по-късно олицетворява „болшевишката зараза“, нито към славянството и балканските обединения. Този факт и днес е достатъчно показателен, че не е необходимо да си проникнат от социалните идеи, за да видиш колко много си приличат описаната от Григор Начович картина преди 135 години и ситуацията днес, в България, три десетилетия след така наречения „демократичен преход”, дело на потомците на същата онази олигархия, в симбиоза с перестроечните милионери.

Добре известно е също, че Народният съд не е творение на българските комунисти. Същите мерки за наказание се прилагат и в други страни и без комунистите да са дошли на власт. За фашистка дейност в Италия са осъдени 50 000 души; в Белгия са издадени 2940 смъртни присъди; във Франция са подведени под съдебна отговорност 90 000 души. Но там никой не обвинява за това комунистите, и никой не рови в мъртвилото на историческите бунища.

Здравият разум изисква да не се премълчава и

другата страна на истината.

Знае се, че в периода 1923-1925 г. в България са убити 30 000 души. В периода 1941-1944 г. са убити 9150 партизани и са раздадени 62 870 милиона лева награда за главите им. Изгорените къщи на участници в Съпротивата са 2139. Защо се забравя това? Нима от библейски времена не битува законът на Мойсей? – „Око за око, зъб за зъб!“ Близо сто години след описаните събития и днес по улици и площади неистово крещят за възмездие и издигат паметни плочи за „невинните жертви на комунизма“. Тези хора, обявяващи себе си за защитници на правдата и правата на човека, премълчават истината, че „в кървавата борба срещу фашизма“ у нас са паднали убити 9150 партизани, 20 070 ятаци и невръстни деца; да си спомним Ястребино със Стойне, Ценка, Цветанка, Иван, Димитринка, Надежда – разстреляни заедно с родителите им на 20 декември 1943 г. Да си спомним Никола Вапцаров, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев – ритуално разстреляни в Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г. Дори нещо повече. Има хора, настояващи българският народ да се примири с лъжата, че у нас не е имало фашизъм, както не е имало и партизанско движение. Това е опит да се заличи от паметта на младите поколения една от най-кървавите епохи, в най-новата история не само на България, но и на Европа – Съпротивата срещу монархо-фашизма. С какво тогава историята ще обяснява на поколенията участието в нея на 30 100 партизани и членове на бойни групи; споменатите убити 9150 души, ятаците и помагачите, чийто брой се изчислява на около 200 000; преминалите  през затворите и концлагерите 31 250; участвалите във Втората световна война 417 000 и загинали в битките за победа над фашистката армия на Хитлерова Германия 10 733 българи воини и доброволци?

Пред безпощадното дуло на смъртта

Очевидно е, че и днес сред нас живеят хора с притъпени сетива за смисъла и величието на подвига на българския народ в борбата срещу монархо-фашистката диктатура и капиталистическата експлоатация и мизерия. Политическата конюнктура изисква на децата да не се говори за тези, които дори когато са изправени пред дулата на екзекуторите и пред грозните бесилки, когато са произнасяли предсмъртните си слова, са вярвали и умирали за една идея, вдъхновяваща и днес милиони хора борещи се за свободата и достойнството на своите народи.

Думите на Антон Попов, произнесени от него пред безпощадното дуло на  смъртта, заслужават поклонническа почит: „Умирам за един нов свят, заявява той, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо“. А един друг мъченик преди него, поетът Гео Милев, пише в поемата „Септември“:

Човешкият живот

ще бъде един

безконечен

възход –

Нагоре! Нагоре!

Земята ще бъде рай –

Ще бъде!

Духът на тази вяра, макар и със закъснение от 3 десетилетия, оживява с нова сила в признанията на проф. от САЩ, българката Ана Дурчева, живяла 43 години в „комунистическа” България: „Народната република ми даде личната свобода. Демокрацията отне част от нея.“ (в.“Труд“, 20 август, 2017, с. 7).

И още нещо, което никога не трябва да се забравя: настоящето е единственото възможно време, с което разполагаме, за да променим света. Настоящето постоянно ни напомня за очевидни истини, които не могат да бъдат заличени в историческата памет на поколенията и съвестта на разума, нито с крясъци, нито със злоба и жажда за отмъщение. Безсилни са пред истината лъжите за времето отпреди три десетилетия. Ето прозорец към истината:

Населението на България се претопява застрашително

През 1944 година то възлиза на 6 910 000 души. През 1985 година, в черните години на социализма, в България живеят  8 990 000 души! През 2018 година, според доклада на ЦРУ, публикуван през м. март т.г., населението на България възлиза на  6, 957 642 души. И тази цифра включва близо 2 милиона икономически емигранти! Няма друг случай в света, когато страна е загубила 21% от населението си без да е имало война, чумни епидемии и природни бедствия! Бедствия в България през тези 30 години се оказаха чудовищната компрадорщина на управленските елити, пълното им безхаберие, крадливост и майкопродавство.

По данни на Българската стопанска камара: за периода 2008-2017 г., са закрити 92 големи, 887 средни и 2488 малки предприятия!

Днес се премълчава каква част от най-плодородните земи у нас вече е закупена от чужденци чрез подставени лица. И се премълчават имената на политиците, които промениха Конституцията на Република България в угода на чужди интереси. Броят на обезлюдените села расте с всяка изминала година. Голяма част от продуктивното население, вече казахме,  е в чужбина. В чужбина се раждат хиляди деца, които утре няма да знаят откъде са тръгнали техните родители. Почти всеки ден по вестниците могат да се срещат тревожни заглавия: „Управляващите отказват да видят факти на съществуването ни“, „България е потопена в бедност, атрофия и безнадеждност“ и пр., и пр. Днешните управници наричат изтъкването на всички тези истини „опит за дестабилизация на властта”. Но как да се нарича власт, която нехае за живота на собствения си народ, който управлява, и за бъдещето на неговата държавност?

Свидетели сме на дълбока разруха на националния ни дух. Този синдром се изразява в лековерно и нечестиво преписване на периода от градивните 45 години след Втората световна война. Този период се пренаписва от позициите на пещерен антикомунизма, на чудовищен неолиберализма и обезумяла идеологическа истерия. Под прикритието на фалшивите внушения за деидеологизация - скодоумно творение на извратения политически разум – се отрича правдата на едно време, белязало всестранния възход на България.  Рицарите на антикомунизма неуморно повтарят убогата „Уикипедия“, голословно отричат съзидателния поход на поколения българи към достиженията на един нов живот, и сочат единствено трудностите по пътя, за да прикрият с тях постигнатото. Но най-вече, за да прикрият собствената си управленска немощ, водеща България към бездната. Вместо това би следвало да прочетат The Gathering Storm и следващите томове, както и томовете на Маркс. Може би ще бъдат щастливи да научат, че твърдението „Религията е опиум за народите“ не е на Маркс, а на немския писател Новалис (1772-1801); че в увода към критиката на Хегеловата „Философия на правото“, Маркс цитира същия Новалис; че  „Който не работи – не трябва да яде!“ пък е цитат от Второто послание на апостол Павел към Солуняните, цитирано от писателя. Смешни и жалки в своята недоученост и заслепени от злоба, ирония и сакразъм те приписват същата мисъл на Георги Димитров, в стремежа си да посочат доказателство за недемократичността на едно време, което осигуряваше хляб и поминък на всеки българин.

Все във връзка с това много често закачливи журналисти подмятат как по стените на кабинетите на политици, бизнесмени и чиновници висят портрети на Васил Левски, Иван Вазов, Христо Ботев, Г. С. Раковски и др., и как те остават само респектираща украса. За съжаление, всичко това е вярно. Под тези портрети стоят най-често хора, които дори и за миг да са развълнували със своите послания. Самозабравилите се днешни величия, безсрамно се крият зад заветите на великите мъртви, които за тях никога не са се превръщани в устойчив нравствен казус. Те дори не знаят, че Г. С. Раковски, е прогласил мъдростта: „Любовта към Отечеството превъзхожда всичките световни добрини“, а през 1861 г., сякаш загледан в бъдещето е написал:

„Ние не ще търпим, когато работят на разорение народността ни“.

Ето, тези два вектора от наследството на бащата на българската национална революция, са най-необходими днес: любовта към Отечеството и непримиримостта към тези, които „работят на разорение на народността ни“. Но колко от управляващите ни днес свързват тези начала на великия възрожденец със себе си и със своята дейност?!

Историческата памет на народа не се основава на лъжи и изопачаване на истината, а  на съхраняване на съвестта на разума. Тази памет подсказва на поколенията в подходящ момент, че нерядко спомените за славни времена, отричани от озлобени нечестивци, се превръщат в спомени за бъдещето. И защото носят духа на тези времена, те се съпреживяват като притаени реминисценции. По този начин времето ни напомня, че все още не е късно да осъзнаем и осмислим, че всичко около нас има своите исторически основания, и че настоятелно изисква да включим своите сили за възстановяването на същността и образа на една идея за справедливост, която има дълбоки корени в душите ни. И поради тази причина, винаги когато се заговори за историческата ни еволюция като нация, мисълта ни се насочва към началото на този път в културната ни биография.

Другото основание за непрестанно завръщане към тази идея е свързано с необходимостта от нов цивилизационен избор, което в практически план означава възраждането на хуманистичните идеали на културата и не бива да се бърка с пошлия нов цивилизационен избор. В наши дни този процес протича в контекста на нов Ренесанс и ново Просвещение със своите специфични форми на проявление в съвременни условия. А това означава търсене на алтернатива на съвременната цивилизационна криза, чиито корени все по-убедително водят към неизлечимите пороци на икономическия модел, известен като капиталистически начин на производство и уродлива обществена уредба. Именно този модел на обществен живот носи в утробата си най-страшния парадокс, по силата на който „изобилието ражда мизерия“.

Това е обективен резултат от нарастващата социална несправедливост и тоталната дехуманизация на човешката същност.

Алтернативата

Началото на осъществяването на алтернативата на този модел, е свързано с 9.IХ.1944 г., с победата на социалистическата революция преди 75 години. Претърпяла контрареволюцията на разрухата, наречена „преход“ три десетилетия по-късно, днес социализмът вече се свързва с идеята за устойчивото развитие. Както е известно, през 1992 г. в Рио де Жанейро, на международна конференция, под патронажа на ООН, тази нова светогледна парадигма бе обявена за „Общо бъдеще“ на човечеството. Тогава 5000 учени от 184 страни предупредиха за апокалиптични заплахи за Планетата. Те обявиха, че скоро ще дойде времето, когато ще бъде твърде късно за каквито и да са действия. Глобалните промени в климата са водеща  заплаха за планетата.

Английският учен Лавлок,**** формулира като природен закон истината, съгласно която щом един вид започва да застрашава останалите видове, завършва с изчезване. Данните от изследванията на стотици учени показват, че докато през периода  след 1992 г. популацията на човечеството е нараснала с 2 милиарда души, то популацията на всички останали видове е намаляла с почти 30 %. („Сега“, 16 ноември 2017, с.7). Отрицателните последици от действието на тези процеси в най-голяма степен се дължи на неразумната политика на едно малцинство, което в името на трупане на печалби, е готово да жертва наред с милионите хора, обречени на мизерия и гладна смърт, и самата планета Земя.

Ето защо, отбелязването на 75-годишнината на 9.IХ.1944 година трябва да се свързва с желанието на по-голямата част от българския народ да се върнат в дневния ред на новото време мъдростта и безпримерния съзидателен ентусиазъм на няколко поколения българи в годините след Втората световна война. Всъщност много интелектуалци днес ни внушават, че  на България й трябва дългосрочна перспектива, която някой да начертае; да събере около нея ума на нацията (доколкото е останал) и да вдъхне надежда на българите, че нещо може да се промени.

Но дори и думата „промяна“ дълбоко безпокои нечестивите души. Напоследък в бастиона на капиталистическия начин на живот, основан на неолиберална духовно-идеологическа парадигма, големи групи от населението все по-категорично отстояват социалистическата идея като алтернатива на днешното обществено устройство в своите страни. Тази нарастваща убеденост е до такава степен, че застави президента Тръмп да обяви своята решимост да не допусне нейното осъществяване. Дълбоко съм убеден, че същият антисоциалистически рефлекс е основание за истерията, в която изпадат определени среди у нас, щом чуят думата социализъм…

Като команден звън

Но 75-те години от 9 септември 1944 г. носят в себе си послания, чието адекватно осмисляне все по-властно се превръща в камбанен звън като призив да се вслушаме в гласа на здравия разум.

Първото от тези послания гласи: дълг на духовните водачи на нацията е да формулират поуките и уроците на 75-те години от 9 септември 1944 г., за да се осмисли по нов начин визията за бъдещето на Родината ни. Защото непреходно е значението на истината, че във времена, когато управляващите са глухи към гласа на разума, мислещите хора не трябва да мълчат, а да използват всички възможни начини и средства, за да поддържат будна гражданската съвест.

На второ място се налага по нов начин да се интерпретира историческата закономерност, че с разрухата на световния социализъм, въпреки всичките му недостатъци и неблагополучия, човечеството губи много важен фактор, който кара капитализма да се придържа към принципите на хуманизма. Останал без опозиция и реална алтернатива, капитализмът се изявява с цялата си отвратителна антихуманност и аморалност. Тогава човечеството отново се обръща към социалистическата идея, но плаща за всичко това твърде скъпо.

На трето място задълбоченият анализ  на 75-те години от 9 септември 1944 г. все по-категорично потвърждава истината, че зрелостта на един народ се изразява не в това, което отрича от своето минало, а в стремежа му към достойно бъдеще. Това предполага да се постигне национален консенсус относно визията за близкото и далечното бъдеще.

На четвърто място младите поколения от ранна възраст трябва да се запознаят с историческата логика на духовната еволюция на нацията като в центъра на вниманието  се поставя истината, че антиутопизмът, т.е. противоборството срещу светлите идеали на човечеството, представлява една от основните причини за провала на хилядолетните мечти с различни наименования. Първата от тях, безспорно, е идеята за Рай на Земята, че античността ражда библейската притча за „Божие царство” като отрицание на „царството на сатаната”. През Средновековието възникват „Утопията”, „Градът на Слънцето”, а през 19 век – комунистическата идея, която се намира в генетична връзка с предишните вариации на същото въжделение на стотици поколения. По-късно се използват понятията „Справедливо общество”, „Комунитаризъм”, „хуманистична цивилизация” и редица други, съответно вдъхновени от Ренесанса и Просвещението. Срещу тях се изправят антиподите като капитализъм, неолиберализъм, „отворено общество”, „либерална демокрация” и т.н.  По принцип и в крайна сметка антиподите отричат правото на съществуване на всяка светла идея, символизираща свят, в който равенството пред законите, справедливостта, свободата, човешките права, братството между народите, благоденствието за всички хора по света като върховен закон на прогреса и др. Тези идеи навсякъде и винаги са отхвърляни от едно малцинство, съсредоточило в ръцете си 80% от световното богатство, което впрочем живее в онези условия, за които мечтае 90 % от населението като цел и смисъл на своето човешко достойнство, давайки всеки път несметни жертви в името на мечтите си. Тази борба е в отговор на абсурдните внушения на щедро финансирани от олигархията жреци на лъжата и грубите манипулации, които неуморно повтарят едни и същи презумпции, съгласно които идеалите на милионите хора по света за благоденствие и достоен живот за всеки, са обречени завинаги да останат неосъществени химери. Тази лъжа, превърната в ирационално духовно-идеологическо оръжие в ръцете на незначителен процент от населението на планетата, вече две хиляди години се използва за разруха на разума, за да  бъдат заставени милиони хора да се примирят с робския хомот, който се предава от поколение на поколение.

Пето, но не на последно място: поради дълбочината на прозрението относно логиката на историческия процес, трябва да се има предвид поуката, че докато човешкият род не проумее този велик урок на разума, да се обедини в името на своите мечти и идеали, лъжата и неправдата ще царуват вечно. Сиреч, докато върху планетата Земя останат хора с робска психология, а техните палачи ще са вече напуснали общата люлка на човешкия род  и ще са се преселили на други планети. Където и да отидат, те ще продължат своята разрушителна стихия, оставяйки след себе си следващата мъртва планета.

Пред Рубикона на победата

Рано или късно идеята за автентична демокрация ще победи. Ще победи мечтата за социална справедливост и свободен и постижим достъп до образование и здравеопазване, сигурност на живота, за имота и честта на българските граждани. Но, за да не се повтори това, което преживяваме вече три десетилетия, тези, които ще застанат начело на възродената държавност, трябва никога да не забравят още една поука от 75-годишния юбилей на девети септември 1944 година.

Тя е  формулирана преди две хиляди и петстотин години от Платон в книгата му „Държавата”: „Никоя демокрация (свобода и равенство) не може да бъде по - различна  от качествата на хората, които я осъществяват”. Защото наистина не е достатъчно да извоюваме демокрацията, важно е преди всичко тези, които ще управляват, да я олицетворяват. А това до голяма степен зависи от политическата култура на нацията. Най-ярко тя се проявява, когато заставаме пред избирателните урни, в мига на върховното изпитание на гражданската ни съвест. Три десетилетия са достатъчни  за обективна равносметка на грешките с фатални последици за днес и утре. Предстои ни Рубиконът на победата или апокалипсисът на унижението.

*Габриел Лауб – английски учен (1859-1924)

**Логофаги хора – лишени от памет

***(Виж подробно: „Из „Дневниците“ на Григор Начович, изд. УИ „Св. Кл. Охридски“, С. 1999 г., с. 192).

****Лавлок – английски учен (1919)