Нова Зора

Старите къщи знаят много и могат да разказват дълго. На нашата улица останаха няколко такива. Точно отсреща е голямата къща на Пенчо и Радка Коеви. На предната стена е изписана годината – 1915. Когато видях, че младата художничка Стефка, внучката им, и приятелят й Асен започнаха да я боядисват, се зарадвах. Млади хора близо до нас. Старата къща сякаш се засмя. А каква трагедия помни...

В началото на май 1925 г. умира жената на Христо Коев, прадядо на Стефка. Тази смърт е придружена от гибелта на още четири живота. За погребението от Габрово тръгват направо през Балкана, по черни пътеки, майката на дядо Христо – Неда, сестра му Пенка и съпругът й Христо Махочев. Те не подозират какво ги чака горе на върха. Дебнат ги чакалите на узурпиралите властта на 9 юни 1923 г. Христо Махочев е един от вдигналите се на бунт срещу превратаджиите, свалили законната земеделска власт. Той е арестуван и осъден. Излиза от затвора през 1924 г. и отново е в редовете на борците за социална справедливост. Мой съсед е 97-годишният обущар Гуньо Каназирев, който си го спомня. Красив, къдрокос, надарен с артистичен и певчески талант млад работник с леви убеждения. Бил душата на обществената дейност в партийния клуб „Христо Ботев“ в Габрово. Тези, които убиват жестоко Александър Стамболийски, смазват с кръв Септемврийското въстание през 1923 г., ликвидират по списък изявени личности като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и още стотици от столицата и от провинцията. Замислено било да бъде ликвидиран и Христо Махочев. Трагедията се разиграва горе, в Балкана. Убиват не само Христо, но и съпругата му Пенка и тъща му Неда. Още един живот отлита – неродената рожба на младите. Пенка била бременна. Черната вест стига до Шипка и за мястото на трагедията тръгва кола с три ковчега.

Когато ремонтирахме нашата къща, извадихме датирани тухли от 1886 г. В нея живееше вуйчо Доньо Гунев. Той бе участвал в Септемврийското въстание през 1923 г. Бил работник в една от „свиркарниците”, както е надписал своята картина, изложена в градската галерия, художникът Станьо Стаматов. На нея на преден план ясно се вижда вуйчо Доньо, заедно с колеги в работилницата за кавали. Той се гордееше с тази картина, чийто първи вариант висеше на стената в къщата. Когато станеше дума за въстанието, разказваше най-често за неговия страшен епилог в Крънската кория. „Строени са в две редици войници и полицаи. Едни срещу други. Образувал се е тунел, през който прекарваха арестуваните. От двете страни върху гърдите и плещите ни се сипеха удари с приклади и тояги. Когато стигнеш края на тунела, те изтласкват обратно за още бой. До окървавяване. Докато те сломят и отлепят кожата ти.”

Вдясно от нашата къща бе едноетажният дом на Атанас Сорев, загинал във въстанието. Но стената откъм улицата имаше паметна плоча. Наследничките продадоха скромния дом. Новият собственик го събори и построи едноетажна къща с плътна, висока ограда. Обещал да постави плочата, но... не я виждам. Защо? Нали това е знак за историята? Това е паметта на селището. Същото се случи и с паметната плоча на Тинка и брат й Мильо Мишев – жертви на онези години на подем и погром. До старата им къща изникна хотел на три етажа, къщата бе обновена, но паметната плоча не бе върната на мястото й. Така ли постъпват например в Баден-Баден? Там върху къщите пазят всяка следа от историята. Така е и във Ваймар. Да не говорим за Виена. А в родното градче на Мусолини, който е обесен с главата надолу, се пази негов паметник и днес. Заличаването на историческите знаци не е европейска практика. Това, изглежда, е българска черта...

От лявата страна на нашата къща е старият дом, в който живеят доцент Гуньо Гунев и съпругата му Мими, бивша учителка. Неотдавна им гостува внучката, която учи в Англия и се омъжи там. И тази паянтова къща (всъщност те са две) помни почтеното дело на дядо Никола – бащата на доцент Гунев.

Той не е бил комунист, но като толстоист имал ясна философия – да помага на хората в беда. Затова станал един от най-надеждните помагачи на нелегалните. Носел им храна с волската си кола. Бащата на Мими също бил деен участник в Септемврийското въстание, но в Пазарджишкия край.

Срещу нас са двете къщи на братя Гарбатулови. Покривът на едната е нормален, а другият е плосък, без таван. И тази стара къща, чийто покрив ме е впечатлявал винаги, разказва своята история. Научих я от моя съсед и звънар на камбаните на храм-паметника „Рождество Христово”, които огласят квартала ни в празнични и делнични дни. Дечко Гарбатулов ми разказва, че тяхната къща е строена нормално, но чичо му през 1923 г. стигнал до покрив и се включил в готвеното въстание. След погрома и побоищата ги затворили в Казанлък. Чичо му успял да прати бележка от няколко думи: „Покрийте къщата така както е. Ние едва ли ще се върнем живи.” И така закрепили покрива едва ли не направо на носещите стени.

На нашата улица, веднага след пресечката й с улица “Стефан Орешков”, е къщата на Косекови. Покривът й прилича на къщите в Унгария – без изнесени навеси. Тя помни нощни блокади на полицията, слухтенето на агенти и тайни доносници, внезапни арести през годините на фашизма в България. На 9 септември 1944 г. от затвора се завръща Христо Косеков и става кмет на Шипка.

Тотьо Косеков разказваше с приглушен глас как са спасили двама габровски партизани. След завързал се кървав бой с полицията в Балкана на 1 февруари 1943 г. Иван Чакалджиев (Славчо) е пронизан от куршуми на две места. Сам не може да направи и крачка. Пренасят го с носилка в къщата на Стойо Косеков. Помага и партизанинът Иван Данаилов – Доктора, студент по медицина. За поголяма сигурност Стойо ги премества в бащината си къща. Тук живеят Тотьо и Иван Косекови.

Къщата е край селската река, съвсем до гората, където е по-безопасно. Близо месец раненият се възстановява. Раните му започват да зарастват. Една нощ селото осъмва в полицейска блокада. Войнишкият пост не отбягва от очите на братята. Ясно е че започнат ли претърсвания от двор на двор, партизаните ще бъдат открити. Тотьо предприема рискован ход. Разчита че постовият войник може да им помогне. И той тръгва към поста. Край гората вижда още двама от войниците. Единият го посреща и той поверително му разказва, че у тях има ранен партизанин и ако започне претърсване, ще стане страшно. Късметът идва на помощ. Момчето споделя, че баща му е интерниран. Представя се с името Андрей и обещава да помогне. Извиква още един войник и му казва, че те ще останат на пост, а другите войници са поканени в къщата на шипченеца да се стоплят, а после ще се разменят.

Идват три премръзнали войничета и майката на братя Косекови ги посреща с чай и сирене, поднася и греяна ракия. Те свалят шинелите и се отпускат, а тя е приказлива и сладкодумна...

В това време Тотьо и Доктора, натоварени с провизии и завивки, се изнасят покрай реката до отдалечената ножарска работилница.

В началото на октомври 2010 г. нашата улица се изпълни с хора и коли, които отиваха към храм-паметника. След известно време приятна музика и весели сватбени подвиквания огласиха махалата. Една от правнучките на Косекови сключваше църковен брак с младоженец от Англия. Празничната веселба наблюдаваха множество гости от града и други населени места.

Нашата улица носи името на Добри Карталов, синдикалист и антифашист. Родният му дом е на съседната уличка, кръстена на по-малкия му брат Дончо Карталов. В старата къща днес живее сестра им – кака Иванка Карталова. Всеки ден се срещаме с нея. Тя не е словоохотлива. Веднъж ми показа снимки на братята си. Добри бил още юноша, когато му възлагат да прекоси Балкана и да занесе съобщение на Шипченския революционен комитет до Габрово, че Казанлъшко се е вдигнало на въстание. През 1934 г. го арестуват и подлагат на ужасни мъчения, за да му покажат, че ако не преклони глава, го очакват по-тежки страдания. Добри е уважаван майстор във фабрика „Ильо Българиев” в Габрово. Домът му е мястото, където намират подслон най-изявените антифашисти. Той и брат му Дончо са ятаци на партизаните. В неговата къща се срещат Митко Палаузов и баща му, преди момчето да отиде в Балкана. Полицията е по следите на Карталов. Един ден в края на февруари 1943 г. Добри и съпругата му се стягат да отиват на сватба. В обичайната суетня не усещат как полицаите нахълтват в къщата и се хвърлят върху снажния, празнично натъкмен мъж. Арестуват го, инквизират го жестоко, но той не издава никого. Полумъртъв, на 1 март 1943 г., го хвърлят в моргата на болницата. Умира, ненавършил 35 години. В края на април 1943 г. от казармата, където е войник, изчезва безследно и Дончо Карталов. Бил на 21.

На 3 октомври 2018 г. се навършиха 110 години от рождението на Добри Карталов. В началото на нашата улица имаше негов бюст-паметник. След 1989 г. бюстът изчезна. Стърчи само постаментът. Дори цвете там не може да се положи. Улицата ни сякаш е обезглавена. Дали и ние от Шипка не сме от онези, които цял живот опровергават собствената си история?

След три избора, през различни години преди Девети септември, Шипка е била комуна. Хората са приемали тези победи като истинско народовластие. Нека днешните посетители на обновеното и разкрасено кметство знаят, че основният камък в сградата е положен по време на управлението на комуната и конкретно от Васил Адъров, който е бил тогава кмет.