Нова Зора

Продължение от миналия брой

Важна роля в усилията на нашата държава играеш агентурата, голяма част от която беше внедрена сред това население още от времето на царската полиция. Тя беше много опитна и надеждна. Един преглед, направен през средата на 80-те години на агентурата показва, че в активната част на това население и интелигенция, всеки трети гражданин е бил агент.

Но този огромен размер не бива да ни заблуждава. Значителна част от тези агенти, при среща с турските емисари или консули, веднага си признаваха с твърдението-въпрос: “Тук българите ни натискат да ставаме шпиони. Какво да правим?” Турските представители обикновено приемаха и поощряваха тази линия на поведение. От техническите записи, които се придобиваха, се виждаше, че турските емисари отвръщат стандартно: “Майка Турция знае това и ще ви прости. Съгласявайте се да помагате, защото така по-добре ще знаем какво искат българите”.

Едно малко отклонение. Когато СДС реши да се изнесат досиетата на Държавна сигурност пред Народното събрание, направи голяма и непростима грешка пред целия български народ. Политиците от СДС желаеха да разобличат депутатите и политическите дейци на ДПС, които са били оформени като сътрудници на ДС. Ударът, както се подразбираше, беше в две посоки: от една страна, да бъдат разобличени неудобните депутати пред собствения им електорат, и от друга – да ги компрометират пред турската държава.

Не се случи нито едното, нито другото. Голяма част, и то най-активната и най-здравата част на този електорат, сама беше преминала през различни форми на сътрудничество с МВР. Турската държава – нейните разузнавателни и дипломатически органи много отдавна знаеха кой кой е в ДПС. Например, бяха документирани редица срещи на Ахмед Доган с установени разузнавачи от турската резидентура в София. Една от тях, със спазване условията на конспирацията, бе пред бившия Дом на съветската култура и техника на ул. “Шипка”.

Както споменах по-горе, турските специални служби поощряваха и поддържаха представителите на това население активно да сътрудничат на ДС. Рано или късно национализмът надделяваше, верският фанатизъм беше силен и “майка Турция” си прибираше децата. Някои от тях преминаха през солидни форми на подготовка за нелегална дейност – преминаха пред школи на КГБ в Москва, получиха легенда и паспорт на избягали граждани от мюсюлманските републики с цел да се внедрят сред гастарбайтерите в Европа и оттам, в перспектива, да проникнат в Турция.

След 10 ноември българската държава отстъпи и се отвори място за едно голямо предателство. Както стана например с “Оня списък”, който включваше имената на българските разузнавачи, работещи на прикритие зад граница, и бе предаден на турското посолство. Наложи се агентът, внедрен в посолството, който документира това престъпление, чрез бягство, да се спасява от надвисналото над него смъртно наказание. Питам се дали българската държава няма да забрави и тази плесница върху нейното лице?

Тук става дума само за щрихи от епичната битка, която водеше българската държава, за да защити своите национални интереси. Тази битка се водеше едновременно на два фронта – срещу турската позиция, която получи широка международна подкрепа, и срещу натиска тук, в България, който идваше от това население, подложено на административна смяна на имената. Нека също припомним по този повод, че органите на Държавна сигурност разкриха над 20 шпионски нелегални и подривни центъра, широка пропагандна мрежа, включваща материали, религиозна литература, пренасяна чрез границата и разпространявана нелегално. Да припомним също така и взривовете в Буново, Бургас, Варна, Сливен, които дадоха невинни жертви от страна на българските граждани, и за които сега всички угоднически мълчат. Мълчи се и за жертвите, които бяха дадени сред това население при сблъсъци с органите на реда. На много места в България това население излезе масово и пристъпи към окупация на обществени сгради. Зад тези действия стояха турските централи и техните нелегални организации в България, които имаха куриери и специални средства за връзка. Мнозина от тях бяха въоръжени, макар и с примитивни средства, и не се спираха пред нищо.

В тези дни турската държава имаше интерес да има десетки и стотици убити, за да се намеси международната общност. Българската държава не се поддаде на тези провокации. Изричната заповед на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов бе в никакъв случай да не се употребява оръжие срещу това население. На армейските части не се раздаваха патрони. Те трябваше да плашат с наличието на военна техника. Оръжие за стрелба имаха само служителите на реда, които го използваха само там, където имаше пряко нападение с цел завземане на оръжие или убиване на хора. Дори голямата трагедия с гибелта на малкото момиченце Тюркмен, бе в резултат не на изстрел, а на стъпкване от настаналата суматоха в тълпата.

Българският народ стоеше встрани от тези процеси вероятно, защото не бе информиран. В същото време истанбулските площади се тресяха от стохилядни митинги, които издигаха лозунгите “Напред към София” и “Искаме да си поим конете на Камчия!”, размахваха ножове, стягаха се редици, които бяха готови, предвождани от онбашии и бинбашии, да нахлуят в нашата страна. Нямаше ги само борозаните и тюмбелеците, с които някога османлиите нахлуват на Балканския полуостров.

У нас беше спретнат насила един софийски митинг под ръководството на Градския комитет на ОФ, но митингуващите българи бяха наречени от дисидентстващите едва ли не “фашистки елементи”. Много по-голяма тежест в медиите имаха гласовете на Блага Димитрова, Желю Желев, Константин Тренчев и създадените по това време неформални групи. Нека запомним тези имена, които до голяма степен допринесоха за ерозията на патриотизма и подкопаваха усилията на много поколения българи в защита на род и родина. Да запомним и тази нещастна жена и алчна журналистка Татяна Ваксберг, която бръкна с нечисти ръце в една дълбока и кървяща рана на българския народ, за да угоди кой знае кому. Тя не успя да направи добър филм, защото от него излъхваше омраза. Такъв филм може да се направи само от добър човек, който обича хората и познава човешкото страдание.

В международен план позициите ни не бяха стабилни поради това, че измамникът Горбачов бе обвит в ангелогласни химни – какъв велик реформатор на 20-ти век бил той. Варшавският договор вече не беше тази сила, която въздържаше и гарантираше сигурността на държавите, членуващи в нея. А в същото време ислямските държави се обединиха и действаха като голяма международна сила, към която се присъединиха европейските държави и САЩ.

За първи път Турция и България излязоха на международната сцена в открито противоборство. Българската позиция бе далеч по-силна, защото тя се опираше на два фундаментални принципа. В посланието си към турската държава Тодор Живков заяви: “Престанете да си играете с живота и съдбата на това население. Това са български граждани, които живеят в условията на българската държава, и по същество вие извършвате намеса във вътрешните работи на една суверенна държава”. Вторият принцип беше деклариран също ясно и категорично: “България вдига границите, нека и Турция да направи това. Не заигравайте, а дайте възможност всеки, който поиска, да отпътува за Турция. Ние не гоним никого, излишно неселение нямаме. В България хляб и работа има за всеки.” Така Турция бе принудена не да дърпа фитила на бурето с барут от Анкара, а това буре се търкулна на турска територия като само за няколко седмици над 360 000 души с багажа си потеглиха към “майката родина”. Спекулира се, че това население е било насилствено прогонвано. Точно обратното. Хората бяха умолявани да не си оставят хубавите животни, големите къщи на два и три ката. Българските власти по места им казваха: “Идете, вижте и ако не успеете – върнете се пак, ние ви чакаме”.

Докато Тодор Живков беше твърде резервиран към тази изселническа кампания и с нетърпение чакаше Турция да затвори границите за изселнически поток, бъдещият президент Петър Младенов - в героична поза и бодрячески - настояваше да се създадат условия да се изселят 500-600-700 000 души, за да се реши веднъж завинаги националният въпрос. При това уверяваше, че Министерството на външните работи е организирало широка международна подкрепа.

И тук ни разделиха Господ Бог и Аллах. В дните на “голямата екскурзия” Тодор Живков просто страдаше. Няколко пъти предупреди първите секретари на областните комитети да обясняват на тези хора, че напускат най-хубавата земя на европейския континент – Добруджа и Лудогорието. Цитираше европейските изследвания, че земята с най-високо хумусно съдържание в Европа, е именно в този район, че те държат най-големите ливади, най-големите реки и най-големите стада.

Покани и турския посланик, пред когото изложи същата позиция. Но създадената паника и изселническата психоза подгониха като стадо стотици хиляди хора.

Тъй като много се спекулира с имотната страна на въпроса, искам да припомня, че точно в тези дни правителството на Георги Атанасов прие разпореждане, с което строго се забраняваше продажбата на земя и имоти собственост на тези, които се изселваха, и заедно с това се предвиждаха мерки за охрана на тяхното имущество. И когато 140 000 души се завърнаха обратно, те намериха непокътнати земята и къщите си. Така че българската държава в нито един момент не е воювала с това свое население. Ако някъде има продаден имот, това е станало при погазването на законите на българската държава. Когато бройката на изселниците надхвърли 400 000 души, Турция каза: ”Стига! Спрете!” И затвори едностранно границата.

Всичко това всъщност беше триумф за малка България, която сама се изправи срещу целия свят, за да защити своите законни интереси.

Страхливите “наследници” на БКП, след 10 ноември, можеха да поискат една експертна комисия с широко международно участие на юристи и експерти от всякакъв профил. Ако на една такава безпристрастна комисия бяха предоставени всички материали от 20 години, които се съдържат в архивите на Държавна сигурност и на ЦК на партията, сигурен съм, че спокойно можехме да отидем в Европейския съд и да осъдим всеки, който вдигне ръка и обвини България, че Комунистическата партия и Тодор Живков в престъпление. Още повече, когато виждаме как Турция си “решава” своя национален въпрос с кюрдите.

Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската нам държава Кувейт, бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври 1989 г. под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах. От българска страна делегацията се води от Георги Йорданов, който блестящо защити българската позиция и се прояви като гъвкав политик и дипломат от много висока класа.

Следват извадки от Информацията за Политбюро на ЦК на БКП относно срещата.

“…Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви че тяхното нормализиране “изцяло” зависело от българското правителство, чиято политика на ”насилствена смяна на имената и асимилация на турското малцинство” довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябвало да направи положителни стъпки напред, коригирайки “погрешната си политика по отношение на българските турци”. Сподели че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.

Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който мил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.

По-нататък Йълмаз подчерта, че “турското мюсюлманско малцинство” в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този “основен въпрос”.

Месут Йълмаз посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според Йълмаз това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.

Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърси реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.

В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия като се спазват суверенните права на българската и турската държава.

Във вежлива форма, но ясно и твърдо, на Месут Йълмаз бе заявено, че не ще приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля, насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с други страни въпроси, които накърняват суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.

На турския министър ясно бе заявено:  България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението, създадено не по наша вина, не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене.

Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на Заключителния акт от Хелзинки и Виена, на др. международни договори, на практиката за цивилизован диалог между суверенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите.  Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения е честният и равноправен диалог, без предварителни условя и диктат, без намеса на външни сили и фактори.

….

Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми, пише в информацията си до Полит бюро Георги Йорданов, не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят, че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той многократно молеше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят “своя” матерен език и евентуално да могат, ако пожелаят, да сменят личното си име, нещата много бързо щели да стигнат до добри резултати, към които се стремели и двете страни.

На Месут Йълмаз още веднъж бе разяснено защо не можем да обсъждаме с друга страна въпрос, който е лично право на гражданите на суверенната ни държава. Той повтаряше, че разбирал същността на закона ни, но попита даваме ли гаранции, че той ще се спазва и занапред, ако български граждани поискат да се възползват от даденото им право да си “сменят само личното име”. Като се убеди, че за нас това е лично право на гражданите и принципен въпрос, който не ще обсъждаме с други страни, той заяви: “Все пак, моля ви, информирайте вашето правителство за нашето предложение”.

След дълга с сложна дискусия, продължила повече от 5 часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни.

Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 г. по причини, свързани с действията на България”.

Ето това, всъщност, е атмосферата и съдържанието на поверителните разговори. България, ръководена от Тодор Живков, не бе поставена на колене.

Точно това обаче направиха хората, които поеха отговорност за съдбата на българския народ след 10 ноември 1989 г. Новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения на срещата с Георги Йорданов. През януари, Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989 г., даде интервю пред анадолската агенция, в което “признава” наличието на турско национално малцинство в България. Така, до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега, бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борба за защита на националните интереси.

Трагичното е че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси. За тази непоследователност в политиката историята ни наказа като ни изправи пред едно неясно бъдеще, в което съществува потенциална опасност да бъдат застрашени земята, семейството, животът на целия български народ.

Никой гадател и пророк не ни казва дали над Балкана слънцето не ще започне да кърви!