Нова Зора

Идва ли краят на несвършващата война в политиката на САЩ?

• Какво ново ще предложи „Институт „Куинзи“ за отговорна държавна политика? И защо се създава?

Кой е Джон Куинзи Адамс и какво е неговото верую?

Джон Куинзи Адамс е шестият президент на САЩ в периода 1825-1829 г. Той е най-големият от синовете на втория президент на САЩ  в периода 1797-1801 г. Джон Адамс и първата лейди Абигейл Адамс и е един от добрите професионални дипломати в страната, преди да стане президент. Подкрепя политиката на петия президент на САЩ Джеймс Монро, чийто принципи, изразени чрез лозунга „Америка за американците“ стават основополагащи за дълго време във външната политика на САЩ.

Принципът, изразяващ политиката на президента Джон Куинзи Адам е: „Америка „не ще ходи в чужбина в търсене на чудовища, които да унищожи“.

Помирението на вълците

На фона на нарастващото напрежение в международен, стопански, военно-политически и геополитически план, като следствие от политиката на днешния президент на САЩ Доналд Тръмп, в самите Щати протичат интересни и изключително показателни процеси. В случая става дума за създаването на нова платформа за анализи, прогнози и лобиране на политики, т.нар. Институт за отговорна държавна политика „Куинзи“. Институтът смята да отвори врати през септември 2019 г. като през есента ще се осъществи церемонията по официалното откриване на този нов мозъчен център.

Институтът носи името на шестия президент на САЩ Джон Куинзи Адамс, твърд последовател на доктрината „Монро“, т.е. - на т.нар. „изолационистка политика“ на САЩ. Напоследък особен интерес предизвика статия в „Бостън Глоуб“, от 30 юни 2019 г., със заглавие „С учудващ обрат Джордж Сорос и Чарлз Кох се обединяват, за да прекратят политиката на САЩ за "вечна война“. Авторът Стивън Кинзър е старши изследовател в Уотсъновския институт за международни и обществени  проблеми, към Университета „Браун“. В статията се цитират думите на този шести президент, който в реч по случай Денят на независимостта на Щатите през 1821 г., изрича следното: „Америка „не ще ходи в чужбина в търсене на чудовища, които да унищожи. Тя желае свободата и независимостта за всички.

Тя ще защитава и ще ръководи единствено себе си“. В тази връзка Стивън Кинзър твърди, че „Институтът „Куинзи“ ще прокарва външна политика основана на принципа „живей и дай на другите да живеят“. (Пак там).

Обявените и необявени цели на „Институт „Куинзи“

В главата на вече създадения сайт на Института „Куинзи“ се отбелязва: „Институтът „Куинзи“ насърчава идеите, които отдалечават американската външна политика от безкрайната война и водят към енергична дипломация, преследваща международен мир“. В самокритичен тон, в материал, в който е отразено нещо като „Верую“-то на този „мозъчен център“, се казва, че „Външната политика на Съединените щати се отдалечи от всякакво обосновано схващане на интересите на САЩ, както и от зачитането на правата и достойнството на човечеството. Политическите лидери (на Щатите - б.м. Н.С) все по-често разполагат военните сили по скъп, контрапродуктивен и безразборен начин като нормализират войната и третират въоръженото доминране като самоцел.

Освен това, голяма част от външнополитическата общност във Вашингтон се е поддала на интелектуална летаргия и дисфункция. Тя потиска или избягва сериозни дебати и не успява да ангажира политиците и коментаторите да бъдат отговорни за катастрофалните си политики. Тя е загубила доверието на американската общественост. Резултатът е външна политика, която подкопава американските интереси и тъпче американските ценности, като същевременно жертва онова доверие, което САЩ вече са завоювали“.

И продължава:

„Институт „Куинзи“ е насочен към действие - мозъчен тръст, който ще постави основата на нова външна политика, съсредоточена върху дипломатическата ангажираност и сдържаност в използване на въоръжена сила. Настоящият момент представлява възможност, която се отдава един единствен път на едно поколение да съедини в едно прогресисти и консерватори и да постави външната политика на САЩ на разумна и хуманна основа. Настоящите обстоятелства в нашата страна го изискват.“ (подчертаното в цитата е на редакцията).

„Това е много голямо събитие – ни убеждава Трита Парси, бивш президент на  Националния ирано-американски съвет и съучредител на Quincy Institute. – …Ние имаме намерение да поставим под съмнение основите на американската външна политика, нещо, което не се е случвало най-малко през последния четвърт век“.

„Институът „Куинзи“ – добавя от своя страна полковникът от запаса Ендрю Басевич, който е известен антивоенен публицист – кани прогресисти и консервативни противници на интервенционизма да разгледат нов, по-малко военизиран подход към политиката. - Ние сме против безкрайната,  контрапродуктивна война. Ние искаме да върнем на външната политика стремежа към мир“. (Пак там).

Тук е необходимо да споменем, че сред съучредителите на „Институт „Куинзи“ са също така редица известни американски експерти като Сюзън Ди Маджио, която  отстоява позициите да се продължава с преговорите като алтернатива на конфликтите с Китай, Иран и КНДР; професорът историк и есеист от Колумбийския университет Стивън Вертхайм и други.

Тези и други мнения, както и наличието на такива фигури като гореспоменатите, карат авторът на статията Стивън Кинзър да се надява, че  Институтът „Куинзи“ „ще се обяви за извеждане на американските войски от Афганистан и Сирия; за връщане към ядрената сделка с Иран; за по-малко агресивен подход към Русия и Китай; за прекратяване на кампаниите за смяна на режимите във Венецуела и на Куба; за рязко съкращаване на отбранителния бюджет“. (Там). По този повод може само да се коментира, че явно не са се свършили честните хора, може би ако не наивни, то поне силно желаещи нещо да се случи. И по тази причина силно вярващи в това, което желаят да се случи.

Хората и силите зад „Институт „Куинзи“ за отговорна държавна политика

Това, което прави създаването на „Институт „Куинзи“ изключително знаменателно, е фактът, че в основата на създаването му е просто един невероятен и странен на пръв поглед, съюз: от една страна, сред донорите-основатели, е „Отворено общество“ на милиардера Джордж Сорос (на 178 място в света с 8.3 милиарда долара),  а от друга, е един от братята Кох - Чарлз Кох.

За прогресиста, както днес се самоназовава т.нар. „ляв либерал“ като Джордж Сорос, както и за неговото „Отворено общество“, едва ли има нужда да се коментира. Тъй като са достатъчно известни и личността му, и дейността на създаденото от него „общество“. За родоначалници на идеята за „Отворено общество“ са сочени френският философ от полско-еврейски произход Анри-Луи Бергсон и британският философ от австро-еврейски произход сър Карл Попър. Самият Попър твърди, че идеята за „Отвореното общество“ е заимствал от Елада, в частност, от Атинската демокрация. Той заявява че тази идея е по-скоро научна, отколкото политическа. „Отвореното общество“ Карл Потър противопоставя на „затворените, тоталитарните общества“, при което слага знак на равенство между фашизма и страните на социализма, които той нарича „комунизъм“.

В своя фундаментален труд „Отвореното общество и неговите врагове“, издадена за пръви път през 1945 г. в Лондон, Попър утвърждава, че „Отворено общество“ е такова, в което „индивидите се сблъскват с лични решения", за разлика от "магическото или племенното, или колективистичното общество". Идеите са идеи, но те стават движеща сила, когато са материално подкрепени. И ето го Джордж Сорос. Роденият през 1930 г. като Schwartz György в Будапеща, Сорос е американски спекулант от унгарско-еврейски произход. Той е известен още като „Човекът, който разби Банката на Англия“.

Фондацията на Сорос „Отворено общество“ е щаб-квартирата на паяжина, която обхваща много страни и континенти. Както се заявява в някои открити източници, до 2017 г. неговите дарения „за граждански инициативи за намаляване на бедността, повишаване на прозрачността, за стипендии и университети по целия свят“, е на сума 12 милиарда щатски долара. Фактически това прави „Отвореното общество“ на Сорос ключов финансов източник за т.нар. „Нежни (цветни, кадифени) революции“ като проява на т.нар. „Мека сила“.

Що се отнася до Чарлз Кох, той заедно с брат си Дейвид, са собственици и ръководители на втората по големина след „Каргил“ (Cargill, Incorporated) частна компания в света – „Koch Industries“. Тя представлява мултинационална мултиотраслова корпорация – конгломерат, в която работят 120 000 човека в 60 страни като половината от тези хора работят в САЩ. Компанията и нейните дъщерни дружества участват в производството, рафинирането и дистрибуцията на нефт, химикали, енергия, влакна, междинни продукти и полимери, минерали, торове, целулоза и хартия, химическо технологично оборудване, фермерство, финанси, търговия със стоки и инвестиции. Съгласно списъка на милиардерите на сп. „Форбс“, за 2019 г., братята Чарлз Кох и  Дейвид Кох, всеки с 50.5 милиарда долара, си раделят 11-12-то място в света по размерите на своето богатство.

Чарлз и Дейвид Кох, в идеологически план, са известни десни консерватори в типично класически консервативен стил. Преди време са основни поддръжници на кандидатурата на Доналд Тръмп за президент. Тяхната роля за неговата победа в изборите за президент е неоценима. Но между тях и Тръмп постепенно се появява пукнатина и днес те са негови противници, вместо спонсори и поддръжници.

Благодарение на донорство за създаването на „Институт „Куинзи“, са събрани досега 1.8 милиона долара, от които по 0.5 милиона са дарили Фонд „Отворено общество“ и Фонда на Кох, а 800 хиляди долара са дошли от други спонсори. Сътрудничество между десните консерватори Кох и прогресиста Сорос върви и по друга линия. Става дума за спонсорирания от „Отворено общество“ проект „After Charlottesville“, към който се присъединява и Чарлз Кох. Както е известно, през август 2017 г. в американския град Шарлотсвил, се провежда факелно шествие на крайни десни националисти и куклуксклановци. Това шествие предизвиква протестни бунтове на населението на града срещу шествието и сблъсъци на крайно десните с полицията. По-късно се ражда проектът „След Шарлотсвил“, във връзка с който се провежда среща в Сан Франциско. Представители на Института Чарлз Кох и Лигата за борба с клеветата (Anti-Defamation League (ADL), известна преди като Лига за борба с клеветата на Бнай Брит, представлява международна еврейска организация базирана в САЩ. ADL заявява, че нейната мисия е „борба срещу антисемитизма и всички форми на фанатизъм, [защита] на демократичните идеали и [защита] на гражданските права за всички“, като прави това чрез „информация, образование, законодателство и застъпничество“, както и лидерите на технологични компании като Eventbrite, Mozilla, Pinterest, Patreon и Airbnb, се присъединяват към този проект. Така постепенно се изгражда, на пръв поглед, невъзможният синтезът между леволибералния Сорос и десноконсервативния Кох.

Факторите, предопределящи новия подход

Робърт Вензъл от Института на Рон Пол за мир и просперитет коментира по следния начин създаването на „Институт „Куинзи“: „За мен изглежда, че „Институт „Куинзи“ е просто начин за позициониране срещу Тръмп, а не реално противопоставяне на войната... И Чарлз, и Джордж намират за груб и обиден стилът на омразния им Тръмп и виждат в него слабост, която те могат да използват като призовават за отговорна държавна политика. Всъщност това, което те в действителност провеждат, е Политиката на „Дълбоката държава“.

След като Тръмп бъде изхвърлен от политиката, принципите на „живей и остави другите да живеят“, както и "енергичната дипломация“ ще бъдат взривени в „Институт „Куинзи“.

Като се отнасяме с уважение към предвижданията на г-н Робърт Вензел, ние ще си позволим да изкажем едно друго мнение по повод на създаването на Институт „Куинзи“ за отговорна държавна политика като съвместно дело на „леви“ неолиберали, т.нар. „прогресисти“ в лицето на „Отвореното общество“ на Сорос и десните консерватори от Института „Кох“ и около г-н Чарлз Кох. Според нас, това „съвместно дело“ не само отразява вътрешнополитическите противоречия в САЩ с борбата на „Дълбоката държава“ срещу „президента-дисидент“ Доналд Тръмп, но то е  отражение и на важни промени в глобалния геополитически баланс.

Става дума за няколко важни момента, а именно:

Завръщането на Русия на световната сцена като ключов геополитически играч в резултат на изпреварването на САЩ в съвременната спирала на надпреварата във въоръжаването с нов клас стратегически хиперзвукови оръжия;

Стратегическото партньорство между РФ и Китай, превърнал се междувременно в мощна геоикономическа сила, съпоставима със САЩ;

Относителното отслабване на Запада, в лицето на САЩ и на Западна Европа, предвид системната криза на господстващия в тях неолиберален модел на функциониране;

В един миг, от историческа гледна точка, рязко се наклониха везните на силите не в полза на същия този съвкупен Запад. Той, след разпада на СССР, бе обявил „края на историята“, т.е. – ерата на своето неоспоримо и вековно доминиране. Обаче възникна едно „НО“, изразено чрез гореспоменатите три момента. При тези нови условия за част от външнополитическите кръгове на САЩ става ясно, че трябва да се осъществи преформатиране на външната политика. Досегашният агресивен натиск, съпроводен с военна заплаха, „вечната война“ по терминологията на „Институт „Куинзи“ става опасен за самите Щати. Ето защо „Институт „Куинзи“ следва да бъде мозъчния център, който ще генерира идеи, концепции и ще разработва работещи платформи и модели за тази нова преформатирана външна политика.

Каква може да бъде тази политика?

Нашият народ има хубава поговорка, която казва, че „Вълкът козината си мени, но нрава  - не!“ Като се има предвид, че в основата на „Институт „Куинзи“ е нашият стар „партньор“ Сорос, може с висока степен на вероятност да се очаква, че ще се залага на „меката сила“.

Хора, бдете!

Съответно може да се прогнозират нови „мутации“ на „нежни и цветни революции“, доколкото, спрямо досегашните форми в световен план, се създаде определен имунитет. Опитът в Източна Европа, в Близкия Изток, а и по други континенти и страни, показва, че в много случаи те са значително по-нискоразходни и едновременно с това по-продуктивни от пряката въоръжена намеса.

Това разбира се, не изключва напълно манипулацията на въоръжени конфликти от типа на „прокси-войните“ (proxy wars). Т.е. на войни с помощта на „чужди ръце“, особено ако за посредника, който воюва за теб, не ти е жалко, а дори тъкмо обратното. Примери много – страните от бивша Югославия, Украйна и... за съжаление нашата мила Родина. Тя също не може да бъде изключена от числото на такива „прокси-съюзници“. Затова не ни остава нищо друго освен да си спомним Юлиус Фучик.  И да кажем: „Хора, българи, бдете!!!“