Проблемът е стар, колкото е стара и новата ни българска държава – от Освобождението 1878 г., т.е. повече от 120 г. Решавали са го трима държавни глави – цар Фердинанд, цар Борис III и Тодор Живков. В зависимост от конкретните исторически обстоятелства тези държавници са използвали и различни форми и средства за въздействие върху тюркоезичното население или населението, изповядващо исляма.
Първата половина на 20 в. се характеризира с това, че нито държавата, нито Българската православна църква проявяват активност за интеграция на това население в българското общество. Общо взето се е смятало, че историческият ход на събитията ще принуди това население да се изсели от страната. По тази причина българската държава дълго време не е полагала усилия да интегрира това население към своята вътрешна политика. Оценките на българската полиция и на органите за управление се свеждат до това, че това население трябва да се капсулира в регионите, където живее, без образование, без култура, без здравеопазване, без поминък. Тази политика действително и за дълго време е давала своите резултати – висока смъртност, висока заболеваемост, тотална неграмотност и никакви възможности това население да стане някакъв фактор или величина във вътрешнополитическия живот на страната. В един от архивните документи на Държавна сигурност намерих доклад на Пловдивското областно управление на ДС от 60-те години, в който се отправят препоръки към ЦК на БКП в никакъв случай да не създава икономически поминък и да не се образова това население. Историческият преглед на работата с тюркоезичното население в този стар документ завършваше с мисълта: “Българската държава ще бъде силна, когато сред това население е силен само ходжата, когато само той може да чете и да пише. Ние трябва да работим така, че да бъдат силни и с влияние само ходжите. Изменим ли това съотношение – да направим образовани, културни и с квалификация това население, ще отслабим ролята на ходжата. С това ще отслабне и ролята, и влиянието на българската държава сред това население, тъй като то не може да се претопи или интегрира”.
Историята учи, че няма държава, която да е решила националния си въпрос по мирен път. Това го показва цялата европейска история от Възраждането насам. Масово прогонване или кланета – ето двете средства, с които се е решавал националният въпрос от държавите, които сега са модерни и се считат за високохуманни.
Българската буржоазна държава държеше в пълна изолация тези хора. Активната част от това население работеше в изключително тежки условия, характерни за 19 в., главно в мините на Родопския край. Така например, през 1926 г., от близо 600 000 души тюркоезично население да четат и пишат са могли едва 70 000 души, т.е. силен наистина е само ходжата.
БКП и държава от началото на 60-те години формира и провежда принципно нова политика. Това е политика на равни социално-икономически условия с оглед това население да се интегрира пълноценно и да стане неотменна част от социалната структура на българското общество. Една благородна и високохуманна политика, за която сега забравиха или не желаят да говорят българските турци и техните представители в парламента.
В противовес на старата политика, БКП си поставя трудно решимата задача да приобщи това неселение към обществения и стопанския живот на страната, да преодолее мощните бариери, които го отделят от българската народност, каквито бяха и сега продължават да са ислямската вяра и езиковата дистанция. Навсякъде това малцинство бе толерирано и дори на много места бяха нарушени равните шансове и правата на българите. Да си спомним привилегиите, които получи младото поколение на това неселение за кандидатстване и прием във висшите учебни заведения. Десетки хиляди студенти от регионите с турскоезично население изучаваха най-модерните специалности – агрономство, медицина и стоматология, технология на хранително-вкусовата промишленост…
Имаше такъв случай. В началото на 80-те г. бе прието поверително Постановление Номер 5 за привилегиите на турското население у нас. Стигаше се до такива парадокси, че тези, които работеха във вътрешността на страната, а не в обособените райони, за една и съща работа получаваха повече от представителите на българското население. Освен традиционните образователни привилегии за тях се предвиждаха по-ниски цени на строителни материали, ако строят собствени жилища. Така, на практика, българите в собствената си страна станаха дискриминирана част от обществото.
Но това е друг въпрос.
Грижите за турскоезичното население се оказаха наистина резултатни. През 1944 г. от 700 000 души население едва 40-50 000 са сезонни работници в селското и горското стопанство, докато през 1975 г. работниците вече са над 446 000 души, което е 61 % от това население.
Специални постановления на Министерския съвет за развитието на Кърджалийски окръг и Лудогорието обръщат картината така: през 1944 г. Разградска околия има само 36 души завършили средно образование, и то в духовни училища. Няма нито един с висше или полувисше образование. През 1976 г. в населението от бившата околия интелигенцията наброява повече 6000 души със средно, полувисше и висше образование. Разбира се, заедно със специалните мерки на държавата огромна роля за тези промени играеше трудолюбието на това население. Към края на 70-те години и началото на 80-те години то достигна най-висок ръст на задоволеност с жилища, телевизори, хладилници, перални, коли, мотоциклети… Българската животновъдство в тези региони на страната достигна най-високи резултати поради повишената култура и наличието на голям брой местни ветеринари, зоотехници…
В резултат на специалната политика на БКП за развитието на Кърджалийския окръг и Лудогорието бяха окончателно решени такива въпроси като благоустрояването на селищата, електроснабдяване, водоснабдяване, изграждане на здравна и просветна мрежа. Над 10 пъти нараснаха производствените фондове, които българското правителство разполагаше в тези региони. За повишаване ръста на доходите на това население, допринесоха такива отрасли като тютюнопроизводство, рудодобив, строителство и животновъдство. Показателите за най-висока средна продължителност на живота бяха постигнати сред това население. Най-висока раждаемост и най-малко разводи имаше именно сред това неселение. Когато докладвах тези цифри на Тодор Живков, той съвсем сериозно заяви: “Ние, българите, изглежда трябва да се учим от тях. Турчинът, ходи къде ходи, па се върне и спи до жена си. Пази си и семейството, и децата”.
И така, само за няколко десетилетия БКП успя да реализира своята политика за издигане материалното и духовното равнище на това население. Голяма част от тях – около 90 000 души, станаха членове на БКП, около 10 000 души на БЗНС.
Главната цел на тази политика беше това население да не се самоосъзнава като отделна етно-религиозна група и главно, да се чувства като интегрална част от народа.
На практика обаче именно тази цел не беше постигната. В материален план тази група от населението действително постигна висок и качествен ръст и дори изпревари материалното и духовно състояние на българите. Не такива обаче бяха резултатите по отношение преодоляване на етническите различия в бита, в културата, езика и вярата. По тези признаци това неселение продължаваше да бъде устойчиво обособена група, в която започна да се насажда и турски национализъм.
Няколко причини ограничаваха фронта на системната, благородна и хуманна работа на комунистическата партия сред това население.
Първата група ограничителни фактори се съдържаше в разделението на Европа във военно-политическо, икономическо и културно отношение. В този смисъл България и Турция бяха два враждуващи блока. Върху военните карти ние бяхме страни, които за броени дни и часове трябваше военно да се унищожат. Освен това не бива да се забравя, че Турция е вековна имперска сила с много качествена военна и политическа интелигенция. И в най-тежките години на бедност и недоимък Турция е отделяла значителни средства, за да изпраща най-добрите си специалисти на обучение в световните научни и политически централи. Турция изгради активна външна политика на Балканите по отношение именно на онези етнически групи от на населението от другите страни, които бяха наречени от нея “външни турци”. Именно те бяха обект на целенасочена политическа, икономическа и психологическа обработка, за да се поддържа тяхната устойчивост и същевременно да се дестабилизира евентуалният противник, в случая България. Новото в отношението на нашата държава към турскоезичното население се състоеше в това, че срещу българската власт вече не беше само ходжата! Активната политика на турската държава оформяше в интелигенцията далеч по-опасна от ходжата “пета колона”, която ние сами създадохме физически, считайки я като бъдеща опора на българското правителство.
Получи се точно обратната картина. Национализмът овладя първо именно тази част от турскоезичното население. Дестабилизацията се поддържаше чрез подклаждането на кампаниите за изселване. Периодически ту се вдигаха, ту са сваляха бариерите за изселване в “майка Турция”. Не бива да се забравя, че огромна роля имаше в тази насока турското разузнаване, което има вековен опит за легална и нелегална подривна дейност в България. В зависимост от конюнктурата се използваха легални средства – организации, асоциации, телевизия, радио, религиозни контакти. Успоредно с това в страната се изграждаха паралелни структури за директно и конспиративно ръководство на това население.
Дълги години съм имал възможността да следя еволюцията в становището на Тодор Живков по този въпрос. Той не се безпокоеше от турското разузнаване. Това си е право и задължение на всяка страна. Безпокоеше се от друго.
През 70-те години започна да се преминава към такива действия, които не можеха да не тревожат едно отговорно и легитимно държавно управление. Например всички студенти, завършващи даден випуск от ВУЗ, се събираха на “султански” празници, снимаха се поотделно, попълваха си адресите, изготвяха се специални албуми, които заминаваха за Турция! Така хиляди специалисти попадаха в полезрението на турските специални служби, които следяха още като студенти тяхната работа. Други форми бяха указанията за трайно заселване в отделни части на територията на страната – покрай стратегическите пътища, проходите, обезлюдените села и т.н. Водеше се подривна кампания за изпреварваща раждаемост. Или например да се овладява туризмът като отрасъл, чрез който да се овладява не земя и дейност, а територия. Към всичко това може да се прибавят сведенията за появата по онова време на десетки нелегални групи, в които се включваха настроените най-националистически елементи, разхвърлящи позиви, знамена, религиозна литература… Част от тази политика бе и прогонването на българските учители от съответните региони и масовата демонстративна употреба на турски език при контактите с официалните български власти.
Особена опасност представляваше разширяването на протурскита националистическа дейност, която започна да се насочва и към българомохамеданите от Смолянския край и граничните райони, както и към ромите. В този фронт се действаше в пълен синхрон с турските разузнавателни, дипломатически и консулски служби в Пловдив, София и Бургас. Особено ефективни бяха турските разузнавачи, които се появиха по схемата, която използват големите и дългогодишни разузнавателни служби – английската и руската. При тях вербовката се извършва с една единствена задача – фамилията да изгради и възпитава стратегическа агентура, която не се търси и не се активира, а се възбужда след 100-120 години, когато фамилията дава своя представител от трето поколение. Той тогава неочаквано започва да работи, без да е установил контакт или да е преминал през специално обучение. Такава агентура в комбинация с масовия тотален шпионаж, какъвто прилагаше Турция спрямо България, даде сериозни резултати сред етническото турско население. То винаги се чувстваше готово да напусне страната, да изпълнява задачите на задграничните централи, за да заслужи тяхната добра оценка и привилегии тогава, когато един ден прекоси границата и се установи в “майка Турция”. Към края на 70-те години заедно с децата от смесени бракове с българомохамедани, цигани, гагаузи, казълбаши и др. Турция започна да говори за наличието на 2 милиона турци в България. По смисъла на международните конвенции и договори това население всеки момент можеше да се манипулира отвън към враждебни действия спрямо българската държава и българския народ – да иска специален статут, автономия и пр., с което да дестабилизира българската държава. Когато се анализира тази опасност, винаги трябва да се има предвид, че това беше сценарий, по който се работеше и в бившите републики на СССР, в Югославия и у нас.
