Нова Зора

МАКЕДОНСКО ХОРО

На Христо Ганов

Стъпка до стъпка. Мъка връз мъка.

Рана във рана... Комитско хоро.

Песни се пеят. Сърцата се пукат.

Злото не свършва, а няма добро.

Свирят ли гайди – плачат кавали.

Струните Струма и Вардар звънят.

Тъпани думкат, думат и жалят,

майките роби, когато родят.

Де гиди море, голготнице наша,

кръстът е тежък. Гробът – висок.

Пълна с отрова е звездната чаша.

Има ли нейде живот по-жесток?

Майчце мила, кого да прокълна?

Теб или мене си? Кой ни събра

в тази земя, разделена от мълнии?

Ой, разтури се, Шар планина!...

Рамо до рамо мъже и невести.

Рамо до рамо отбор планини.

Плаче Галичица с Охрид и Преспа.

Жали Беласица слепите дни.

Гоце земята страдална кръстосва

като единствен и праведен бог.

Не със дванайсет – с хиляда апостоли

правдата прави илинденски скок.

Право в небето, на Крушево в рая.

Сетне отново във ада. И пак

тежко хоро. И така до безкрая –

мъка върз мъка! Юнак над юнак...

...

Затъгувах за теб, планина.

Все по-стръмна над мен се издигаш.

Бях орел.

Бях елен.

Тишина –

многозвучна и чиста намирах.

Само ти младостта ми разбра

и дари слабостта ми със сила.

Ти единствена беше добра.

Зимно строга и есенно мила.

Под вековните твои гори

много мъдри уроци научих.

Нищо свято не бих сътворил,

без да пия от бистрите ручеи.

През прозореца гледам сега

как красиво обличаш сезоните.

Остарявам от много тъга,

че ме няма във твоите клони.

Като гордо самотно дърво

утре буря и мен ще прекърши.

Проснат, дълго ще слушам какво

пее младото влюбено върше.

Затъгувах за теб, планина!

Все по-рядко и тъжно се срещаме.

Ти не можеш да имаш вина.

Друг е гузният.

Друг е и грешният.

Но повярвай, не съм заменил,

нито спомен горчив, нито мисъл.

Бог душата ми в теб е  вградил.

Извисявай се!

Аз съм във ниското.

ЗЕМЯ

След люти слани и след хищни градушки,

след суши пустинни и кишави дни,

обречен на тебе, при теб се завръщам,

изпитал какви ли не земни беди.

Съюзът не ни е случаен и всеики,

забравил коя си, съдбовно греши.

Нелеки са твоите бели пътеки,

извити над страх, над позор и лъжи.

При теб да остана все тъй простосмъртен,

какъвто столетия вече съм бил,

по склона на времето пея откъртен,

щастлив, че съм твоята хубост открил.

Там, долу, в полето, смален като зърно,

в браздата, отворила пази за мен,

за кой ли път топло и нежно прегърнат,

ще бъда обичан!

Ще бъда спасен!

МЕЛНИШКА ВЕЧЕР

На Струмка Струмина

Залезът плисна в очите ми вино.

Прихна небето. Изсипа се смях.

Ехо от древност дълбока премина.

Срина се. Стихна и онемя.

Тука родени и тука навярно

пътят ни трънен ще спре.

Много далеч от звездата полярна.

Близо, но чужди за Бяло море.

За друга участ – май вече е късно.

Нашето слънце към залез клони.

Сенки от запад на изток препускат.

Тръгват във поход керван планини.

В кръг вековечен верижно се движат,

вдигнали горди небесни чела.

Бавно и плавно – отиват, прииждат

облаци с бели и черни крила.

В избите хладни тъмно тъмнее

вино – любов, изкусителен сок.

Мъртви възкръсват, когато запеем.

Ах, че е хубав животът жесток!