Нова Зора

Като висока пътека; като случайна сълза; като билка горчива... или може би като септември – „лиспотаден и тих“. Тя живее в душа, „а гърбът й е толкова тъжен!“ Подир нейните стъпки – мирише на плач,  но дъхът й мирише на вечност! Тя няма сили „да стопли студения бряг на реката“, но във мъжки зеници може да палне пожар.

Самодивският образ на истинската поезия винаги изплува от „минус безкрайност“, но отива и отвъд заревото на звездите. Така пътуват и стиховете на Гълъбина Митева. Разчетох ги като изящна отливка на нараняващия до кокъл, зъл, невъзможен и все пак възхитителен живот. В него любовта понякога прилича на вина – „и един – непременно е сам. И един – непременно обича“.

Ако „Нова Зора“ беше „Златорог“, ако редакторът бе Владимир Василев, ако над тези стихове се надвесваха безкористните сенки на Лилиев или Сирак Скитник, какво ли щеше да се случи, когато авторката ги види напечатани? Дали нямаше да бъде издадено ново кръщелно свидетелство на княгинята на овакантелия престол на вечната и свята традиция в българската поезия! Невероятни са превъплъщенията на духа и неведоми са пътеките Господни!...

За себе си обаче запазвам високата привилегия да пожелая на Гълъбина Митева златорожка слава и високи пътеки, над които грее неугасимото зарево на поезията, и по които се стигат и покоряват звездите.

В творческата си биография Гълъбина Митева има издадени шест поетични книги. "Молитва" - 1993 г., "Пясъчен свят" - 1997 г., “Време за разпятие"- 2008 г., "Тази вечер Господ ме целуна" - 2014 г., "Минавам случайно" - 2016 г. и "Висока Пътека" - 2018 г.. През 2015 година Гълъбина Митева печели Голямата награда на издателство "Буквите" за поезия; през 2018 Първа награда за поезия на името на Станка Пенчева. Родена е в 1966 година. За почти десет години до 2012 г. живее и работи в София. След което се завръща в родното си село Крушовица, Врачанско. Преживява от продажбата на своите книги. През лятото пасе овце. От началото на тази година работи като журналист в седмично печатно издание в град Козлодуй.  Майка е на син и дъщеря.

Той не може без мен...

СЕПТЕМВРИ!

Светлината наднича в прозореца ми и чака

да разкажа последния сън, и последния стих...

С кафето допивам последните нишки на мрака.

А Септември пристъпва навън - листопаден, и тих.

Той не може без мен! Затова е прегърнал Тъгата...

Разкопал е земята - да търси от мене следа.

Не оставям следи! Затова е обрулил листата...

И сълзите му мъжки се смесват горчиво с дъжда.

Той не може без мен! И живее със вчерашна дата...

Пие чаша след чаша - ракия и вино. На екс!

Няма сили да стопли студения бряг на Реката.

Аз не виждам сълзите му. Но е валяло нощес...

Аз не виждам сълзите му - само дочувам гласа му.

От тютюна пресипнал, от виното одрезгавял...

Той не вижда очите ми. Аз съм последното рамо.

И последния истински дом, в който беше живял.

Той не може без мен... Затова угасил е звездите!

Търси нова пътека - към моето старо сърце...

Той за моите минали болки изобщо не пита!

Броди, зъл, и брадясал - с най-тъжното свое лице.

Не мирише на мед. Не мирише на никакви дюли!

На ракия мирише. На евтино вино и пот.

И безлистните клони навън продължава да брули.

До преди да ме срещне - твърди, че не помни живот...

Той не може без мен! Затова ме обича, и мрази...

Изкопал е в душата си яма - дълбока, и зла.

И понеже не е съумял да ме има и пази -

закопава се в ямата сам, полудял от тъга

Той не може без мен! И се дави в мъглата си гъста.

Аз не виждам сълзите му мъжки... А как ме болят!

Още парят по моята кожа горещите пръсти...

Но живея в Душа. А той още ме търси във плът!

Той не може без мен... И в това е проклетата драма!

- Как да стопля Септември - пиян, и до кокал сломен?!

Като мен на Земята отдавна... изобщо ме няма!

И живея във стих! А той още ме търси във тлен...

АЗ... СЛУЧАЙНО МИНАВАМ ОТ ТУКА.

И не търся пари. Нито слава.

Аз вървя. И събирам поука.

По пътеки... които раняват.

Остави ме! Така си живея

Не умея да бъда практична.

Ако някъде спра - да се сгрея -

дъх на обич оставям. Различна!

Остави ме! Случайно минавам.

Аз съм Птица! Защо ми е стряха?

Имах... много любов да раздавам.

Но, сълзите... Сълзите презряха!

Остави ме! Минавам случайно

по пътеката къса на дните...

Ала идвам... от Минус Безкрайност!

И отивам... оттатък звездите!

Аз... наистина слязох случайно!

И не съм от Човешката раса.

Аз съм част... от Голямата Тайна,

за която... не сме дорасли.

И... когато поема нататък,

че Земята... не ми е присъща -

две пера ще отроня в съня ти.

Знак, че ангел... те е прегръщал.

ВИСОКА ПЪТЕКА

Не минавай по мен! Аз...съм тъжна пътека

дето ничии стъпки не чака...

И случайна сълза... Във очите на всеки,

който... нито веднъж не е плакал.

Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,

не опазило юлското слънце...

И накуцвам към залеза - с трънче в петата...

А денят - се смалява... До зрънце!

Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър.

На разсъмване - пия росата...

А човешките думи - порязват до кокал

на събуждането тишината.

Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,

от която... излизане няма!

Аз съм тясна пътека... Която изчезва,

ако не е Пътека за Двама.

Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,

дето... всеки не може да пие.

Беззащитно - добра... И невинно - красива...

А в листата - отрова се крие.

Не посягай... Аз мога да бъда огнище!

Но и болка... Която изгаря!

За Поета - поема... Която сам пише.

За осъден - последна цигара...

Аз съм къща, в която Небето нощува.

И в която осъмва Зората.

И пчела неуморна, която целува

ароматния сън на цветята.

Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна...

Аз съм... най-разноликата драма!

За глупака - енигма. За слабия - бездна!

От която... излизане няма.

Не пътувай към мен! Аз така си живея -

като всяка Висока Пътека...

И самотно сред камъните се белея...

Но - не мога да бъда за всеки!

Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека...

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който никога... не е обичал.

ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕТСТВОТО СЕ ВРЪЩАМ...

Нагоре. Все нагоре, по баира.

Пътеката към бабината къща

през сухите треви едва намирам.

Там всяка сутрин светели сълзите,

изплакани за мене от росата...

Предяла баба нишката на дните.

Затрупвала я бавно тишината.

Тя криела под черната забрадка

косите си, завързани на плитка.

Очите си, изплакани по татко,

че Господ - преди нея го повика...

Предяла мъката си. И мълчала.

И чакала ни с татко за вечеря.

А зад прозореца свещта горяла -

по-лесно във ноща да го намерим...

Така и не могла да ни дочака...

До него легнала - да си почива...

Угаснала свещицата є в мрака.

Над гроба є пораснала коприва.

Без татко ида, но се връщам, бабо!

А думите на гърлото ми спират...

Ни двор, ни керемидка, ни ограда!

Отдавна няма къща под баира.

И спомени от детството ми бягат...

В очите ми като стада се стичат.

Къде, по дяволите, беше прага!!!

На мястото му... да си коленича.

Не каза нито думичка гората.

С листа невъзмутимо си шумеше -

Изправила снага до небесата

там, дето къщата на баба беше...

По стъпките на мъката се връщам...

Прощавай, бабо. Даже не заплаках...

В душата ми е цяла твойта къща.

С един прозорец свети.

И ме чака.

От 1 юли 2019 г. стартира традиционният литературен конкурс “Изящно перо 2019”, организиран от Салон за българска култура и духовност - Чикаго, САЩ.

Условия за участие в конкурса: за раздел “Поезия” ще се приемат до 3 стихотворения; за раздел “Проза” - до 2 творби; обем на произведенията - за проза - до 5 стандартни страници (6о реда по 60 знака на ред, включително интервалите);

Адрес за изпращане -

email: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Краен срок за изпращане - 30.09.2019 г.

Творбите трябва да са написани български език.

Илзъчените победители ще бъдат обявени по време на фестивалните дни на българската култура в Чикаго през м. ноември 2019 г.

Пожелаваме успех на всички участници!