Нова Зора

Продължение от миналия брой

За разлика от венецианци, португалци и холандци британците изграждат световна империя, настъпвайки в дълбочина. След като през 1815 г. френският съперник е окончателно сломен, до края на столетието Британия слага ръка на Австралия, Канада до Тихия Океан, Южна и Източна Африка, Индия и създава колониална империя с 400 милиона население. Индустриалната революция, започнала първа в Британия през последната четвърт на XVIII век, й дава смазващо предимство пред конкурентите и превръща страната в „работилницата на света“. Огромните богатства, натрупани от световната й търговия и индустрията й, позволяват на Британия първа в света да въведе златния стандарт на своя паунд, след което волю или неволю и останалите държави от двете страни на Атлантика последват примера й. Към 1870 г. Британия има неоспоримия статут на новия самолетоносач на движещия се през столетията глобален капитал и статут на доминиращ свят-икономика, силен, агресивен, динамичен, от който другите се боят и биват експлоатирани от него.

Последната четвърт на XIX век обаче се оказва преломна за британското световно господство. Между 1870 и 1914 г. отвъд Северно море изниква нов могъщ индустриален конкурент в лицето на Германия, която повишава 6 пъти производството си спрямо едва 2 пъти ръст на британското. През същия период, както сочи Джовани Ариги, британският капитал постепенно изчерпва експанзионистичния си заряд и от 1890 г. нататък се насочва към банкови и финансови операции, като по този начин поема по добре познатия път на трансформация, по който преди това били минали Генуа и Холандия. Оставяйки европейските и руския пазар на банкерите от Франция, която също се трансформирала от производствена във финансова сила, Британия се ориентира към кредитиране в колониите, в двете Америки, Китай и Япония. Разчитайки на капацитета на огромната си империя за извличане на печалби от износ на суровини и от транспорт, Британия си спестявала необходимостта да модернизира индустрията си и предпочела да влага капиталите си в страни и територии, където те щели да й носят максимални печалби. Истинска златна мина в това отношение се оказват Съединените щати.

Последният самолетоносач

Към средата на XIX век силата на парата бързо започва да измества силата на коня и на вятъра, давайки могъщ тласък на индустрията, който увеличава с десетки пъти обемите на производството си и започва да се нуждае от все повече лесно достъпни ресурси. Мащабите на световната икономика нарастват успоредно с технологичните нововъдения и ядрото на глобалния капитал започва отново да усеща, че е наедряло и е време да свлече старата си кожа, като се пренесе на място, бременно с перспективно бъдеще. Първи лондонските банкери надушват огромния потенциал на младите Съединени щати. През 1849 г. първото пласиране на британски капитали в САЩ е организирано от американските финансисти Джон Пиърпонт Морган и Джордж Пийбоди, но още през 1837 г. лондонският клон на фамилията Ротшилд отваря свой банков офис в Ню Йорк, използвайки като подставено лице своя доскорошен служител Аугуст Белмонт. Между 1850 и 1914 г. размерите на британските кредити и капиталовложения в САЩ достигат 3 милиарда златни долара, срещу които Британия извлича дивиденти в размер на 5,8 милиарда златни долара. В резултат на това американската задлъжнялост спрямо Британия скача от 200 милиона през 1843 г. до 3,7 милиарда през 1914 г. Компенсацията на това задлъжняване било превръщането на САЩ в икономически колос.

Към 1900 г. САЩ са вече първата индустриална сила в света, но тази истина излиза наяве чак след избухването на Първата световна война. Войната разкрива и още една истина, която Германия разбира първа на собствения си гръб – за да бъдеш свръхсила, трябва да имаш едновременно технологична и индустриална мощ плюс огромни ресурси на собствената си територия, които да са лесни за транспортиране. Към 1914 г. Русия има ресурсите, но няма логистиката за бързия им превоз, както и не й достига индустриална и технологична мощ. Германия има технологии, индустрия, образовано население, но й липсват ресурси. Британия има всичко изброено, но ресурсите й са разхвърляни по цялото земно кълбо, превозът им отнема време и е уязвим по море. Единствено САЩ съчетавали в пълна мяра всички изисквания да бъдат истинска глобална сила: постоянно растящо и грамотно население, технологична и индустриална мощ и огромни ресурси на собствената им територия, чийто превоз бил неуязвим за вражески надводен и подводен флот, а едновременно с това тези ресурси били лесно достъпни благодарение на добре развитата мрежа от железопътни линии.

Другото, което превръща през XX век САЩ в новия самолетоносач на глобалния капитал, е фирмената и корпоративна организация. Американските корпорации първи и най-успешно съумяват да постигнат изключително високо ниво на вертикална концентрация на дейността си, създавайки ефективно административно управление и съкращавайки оперативните разходи и времето на производствения цикъл от суровината до крайния продукт. Ако британските едри компании по същество си оставали семейни или фамилни предприятия, американците въвеждат практиката на колективно и безлично управление от борд на директорите, създавайки модела на публичните компании, толкова разпространен днес. Германците са единствените по онова време, които опитват да се съревновават с американците в концентрацията и организацията на бизнеса, но при тях концентрацията вървяла не вертикално, а хоризонтално под формата на картели на конкуриращи се компании, като липсвала американската организационна ефективност и гъвкавост. Процесите на концентрация, вертикализация и оптимизация на американския корпоративен бизнес били до голяма степен завършени към 1914 г., националната икономическа територия била усвоена и след Първата световна война американските корпорации тръгват на кръстоносен поход за завоюване на света, който завършва със зашеметяващ успех след 1945 г., когато САЩ се превръщат в световен кредитор и „работилница на света“.

Онова, което обаче отличава САЩ от предшестващите глобални търговско-финансови и индустриални империи, е

географията и свързаната с нея мощ.

Венеция и Генуа са морски, крайбрежни субекти, чиято военна мощ е концентрирана във флота. Холандия е също крайбрежна и морска сила с нищожен сухопътен потенциал, и тя, подобно на италианските републики, не е в състояние да установи и поддържа колониален контрол в континентална дълбочина, а единствено под формата на опорни крайбрежни пунктове. Британия, която заменя и измества през XVIII век Холандия, не е крайбрежна, а островна сила с огромен флот, която притежава сухопътна мощ, достатъчна за настъпление в континентална дълбочина, но единствено спрямо крайно изостанали или разединени територии като например племената в Африка или раздробените индийски държавици. Срещу сравнително единни държави като Китай, Япония, Иран британската сухопътна мощ се оказва способна единствено да упражнява ограничен контрол под формата на крайбрежно влияние. И при първите промени в абсолютна стойност на мащабите на световната мощ, настъпили към 1900 г., британското могъщество се оказва недостатъчно за удържане цяла на имперската й конструкция. САЩ обаче се оказват нещо различно.

Краят на Първата световна война заварва Британия, противно на историческата й традиция, с втората по мощ в света сухопътна армия (след френската), което в съчетание с най-силния флот на планетата и неособено пострадалите й финанси, е основата за тотално глобално господство.

В рамките на няколко години обаче британците съкращават сухопътните си сили до под санитарния минимум. След 1945 г. САЩ не правят нищо подобно. За разлика от Британия, която е остров, Америка е цял материк, сила, която е едновременно морска и континентална, и американските стратези без съмнение проумяват, че при новите мащаби на световната икономика и на новите играчи, единствено държава-континент може да поддържа глобално превъзходство. А то изисква поддържането едновременно на колосална сухопътна и военноморска мощ, които на свой ред са в състояние да обезпечат спокойствието и успешните операции на преместилото се отвъд Атлантика ядро на глобалния капитал, смъкнал за пореден път отеснялата си змийска кожа.

Решавайки да бъдат едновременно и еднакво силни по суша и море, САЩ скъсват с традициите на предишните италиански, холандски и британски светове-икономики, залагащи само на морското господство и се връщат към времената и традициите отпреди края на XI век, когато е последният период на величие на Източната римска империя. Рим, бил той Първия или Втория, между края на III век пр.Хр. и края на XI век сл.Хр. неизменно се стреми да поддържа едновременно огромна сухопътна и военноморска мощ като основа на глобалното си могъщество. Тази комбинирана мощ, съчетана със статута на долара на световна резервна валута (точно като византийската номизма в течение на 900 години) по неведомата логика на историческия кръговрат превръща именно САЩ в... Третия Рим. Русия от 400 години претендира, че заради православната си вяра тя е Третия Рим, но истината е, че не православието характеризира Рим, който е бил 1100 години езически. Символът на Рим е глобалната мощ.

Следващият № 1

Поредицата от девалвации на долара през 70-те г. на XX век дадоха знак, че с доминиращата света американска икономика се случва нещо недобро. Към 1970 г. въздигналите се след Втората световна война Япония и Западна Германия започват силно да конкурират САЩ на световните пазари, което съкращава печалбите на американския капитал. Съкращаването на печалбите на свой ред довежда до съкращаване на средствата, реинвестирани в производство и търговия и в отговор американската парично-кредитна стратегия се пренасочва към привличане на външни капитали за поддържане на икономическия ръст и експанзия на икономиката на САЩ, което на свой ред води до засилване на ролята на спекулативните финанси. Началото на тази тенденция е поставено по време на управлението на Роналд Рейгън и окончателната й победа е ознаменувана от отмяната през 1999 г. на гласувания по времето на президента Рузвелт закон „Глас-Стийгъл“, ограничаващ операциите на търговските банки. Но още през 1993 г. американският политически и икономически анализатор Кевин Филипс обръща внимание на поразителното сходство между икономическата еволюция на САЩ към засилената роля на финансите за сметка на производството и търговията и аналогичния преход, през който били преминали преди това Британската империя, Холандия и Генуа. Филипс отбелязва, че „прекомерната загриженост за финансите и търпимостта към задлъжнялостта са типични за икономически великите държави, намиращи се в последен стадий. Това предвещава икономически спад.“ Следователно най-новият и най-могъщ свят-икономика в края на краищата също влиза капана, в който попаднали предшестващите светове-икономики от периода 1400–1914 г. Но в този еволюционен модел винаги успоредно със залеза на моментния свят-икономика присъства и зараждащият се нов лидер, който се издига чрез производство, търговия и склонност към предприемачески риск.

Китай ли ще е той?

Ако днес САЩ с тяхната преориентация към финансовата икономика наподобяват Британската империя век по-рано, Китай удивително прилича на Германия отпреди стотина години с нейното бурно индустриално развитие и огромна търговска експанзия по целия свят, настъпваща срещу глобалните английски икономически позиции.

Към 1900 г. Германия стига до извода, че огромната й презокеанска търговия с целия свят при един конфликт с Лондон винаги може да бъде изложена на ударите на британския флот. Затова между 1900 и 1912 г. Райхстагът гласува серия от програми за засилено строителство на военни кораби, способни да неутрализират британските дори и в съотношение на броя им 2:3 в полза на Лондон. Немското корабно строителство в края на краищата довежда до военноморска надпревара с англичаните и влизането на Британия в Първата световна война на страната на германските врагове Франция и Русия. По подобен път на отправяне на предизвикателство на глобалната американска мощ, но по-предпазливо, е тръгнал днес и Китай, тревожещ се от уязвимостта на петролните си и други суровинни доставки по море и на уязвимостта на износа си по море. От началото на века Китайската военноморска доктрина се преориентира към развиване на потенциала на китайския военен флот от операции в крайбрежни води към възможността да действа на далечни разстояния. През 2012 г. в състава на китайския флот влезе на бойно дежурство под името „Ляонин“ бившият и преоборудван съветски самолетоносач „Варяг“.

През февруари 2013 г. Дзи Дзянго, заместник-началник на генералния щаб на Народната освободителна армия на Китай (НОАК), отбелязва, че към настоящия момент главната военна заплаха за страната му идва откъм морето, което реално значи, че заплахата идва от страна на Америка. Малко преди това генерал Вън Цонгрен, политическият комисар на Военната академия на НОАК, декларира, че  „Китай трябва да пробие насочената срещу неговата морска безопасност блокада на международните сили. Едва когато я пробием, ще можем да говорим за подем на Китай. За да бъде този подем стремителен, в своето бъдещо развитие Китай трябва да излезе в океанските ширини“. Тези планове предвиждат към 2020 г. Китай да има 4 самолетоносача (срещу 10 на САЩ), което ще го превърне във втората военноморска сила в света и на практика ще го въвлече в морско съперничество със САЩ, аналогично на германското предизвикателство спрямо Британия век по-рано.

Възможно ли е нашето столетие да повтори в американо-китайски вариант военния сблъсък между Британия и Германия от 1914 г.? Теоретично да, ако Китай реши да продължи разрастването на военноморската си мощ и САЩ преценят, че то е несъвместимо с тяхното глобално морско господство, поддържано от 1945 г. насам. Възможно ли е обаче

теорията да стане практика?

На първо място най-силният възпиращ елемент е наличието на ядрено оръжие в арсеналите на двете свръхсили, каквото нямат никоя от воюващите през 1914 г. държави. Едновременно с това за разлика от Британия и Германия днес американската и китайската икономики са толкова тясно обвързани, че една война ще бъде унищожителна за двете държави. Успокоението, че сблъсък на двата гиганта е невъзможен обаче е твърде прибързано, ако се погледнат под друг ъгъл някои от предизборните изявления на американския президент Доналд Тръмп.

По време на кампанията Тръмп нееднократно заяваваше, че бъде ли избран за президент, ще въведе 45% вносно мито за всички китайски стоки. В отговор на това, непосредствено след избирането на Доналд Тръмп за президент, Пекин предупреди САЩ да внимава с тези планове, защото една търговска война би имала катастрофални последици. За коя точно от двете страни последиците биха били по-жестоки е отделна тема, като се има предвид, че китайският износ за САЩ е от порядъка на 386 млрд. долара, а американският внос в Китай – „само“ 158 млрд. долара. В конкретния случай по-важно е какво се крие зад многократните декларации на Тръмп. Масовата инерция осмя тези заявления като част от предизборния популизъм на новия президент. По-добронамерените анализи приеха, че с такива мерки Тръмп ще се опита да върне редица изнесени в Китай производства обратно в САЩ. Дали обаче зад приказките на така настървено заклеймявания като клоун и шарлатанин Тръмп не се крие нещо друго, а именно внимателно планирана от американския истаблишмънт стратегия за постепенно измъкване от захвата, в който взаимно се държат американската и китайската икономика с оглед на идеята в случай на бъдещо избухване на горещ конфликт между двете свръхсили щетите за американската търговия и икономика да са колкото може по-малки. Китай обаче е уязвим не само заради дисбаланса на износа си спрямо САЩ.

Въпреки бурното развитие на Китай през последните 20 години (точно както германското между 1890 и 1913 г.), пътят на ускорена индустриализация, противопоставен на финансиализацията на САЩ, не е гаранция и индикатор за реално забогатяване на населението на Поднебесната империя. За какво става дума? Между 1870 и 1913 г. британското производство нараства малко над 2 пъти спрямо шесткратния ръст на германското. По същото време Британия преминава във фаза от индустриална икономика и “работилница на света” към икономика, ориентирана към кредитиране и финансови услуги. А нейната съперничка Германия се развива като производствена сила. Обаче съотношението на ръста на доходите на населението на двете страни е 0,7 или 0,8 за Британия при индекс 1 за Германия. Което показва, че индустриалното и изобщо мощното производство не е гаранция, че една държава и населението й ще изпреварят зашеметяващо старите играчи. Отделно САЩ не са толкова деиндустриализирани, колкото от известно време масово се тръби. Например след 2010 г. наистина закъсалата им през предходното десетилетие автомобилна индустрия живна, като през 2014 г. три от първите четири водещи по продажби на американския автомобилен пазар компании са американски. Американската авиационна индустрия продължава да държи силни позиции, както и оръжейната индустрия, а те, както и автомобилната, дават живот на множество други индустриални сектори. В областта на високите технологии и научните разработки Америка все още е неоспоримият световен водач и тя е тази страна, която постоянно създава ноу-хау, което другите купуват или крадат.

Има и още нещо.

Богатството не се измерва само с това колко завода или банки има в една страна, а с всички активи – като се започне от транспортна, комунална и друга инфраструктура, мине се през болници, училища, детски градини, качество на услугите и се стигне до броя на автомобилите в семейния гараж и до броя на компютрите в дома. Това може условно да се нарече „дълбоко богатство“. В сравнение с американското богатство китайското богатство е все още, ако отново се приложи кулинарната метафора, късче масло, тънко размазано върху прекалено голяма филия. За да достигне мащабите на генерираното и трупаното 250 години американско и изобщо западно „дълбоко богатство“, Китай има да извърви още дълъг път с редица препятствия по него като например повишаване на цената на работната ръка и застаряването на населението.

Такива препятствия биха накарали златната змия на глобалния капитал да потърси алтернативни ловни полета или да се завърне в старите си. А това дали Китай би могъл да стане новия световен № 1 без да е станал и световен № 1 в културата е още една голяма въпросителна. Британците успяха през XIX век да са водещи и в икономиката, и в културата. Същото направиха американците през XX век, макар в техния случай под култура да се разбира масова култура. Но успехът им беше толкова смазващ, че дори и във враждебния на САЩ Иран по телевизиите вървят американски филми. Китайската култура и културна матрица обаче са твърде специфични и различни от юдео-християнската, а и от ислямската, за да могат да станат глобални и универсални. Дори и един ден наградите „Оскар“ да бъдат раздавани не в Ню Йорк, а в Пекин.