2 юни – ден на Ботев и падналите за свободата на България
На този свещен старопланински връх, обвеян с предания и легенди, геройски загива Христо Ботев. Така се сбъдва молитвата, която той изповядва през целия си необикновен живот. Поетът революционер си „найде гроба в редовете на борбата“, умирайки „за правда и за свобода“. Но той остава безсмъртен, защото, както сам е казал, „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Трагичната гибел на войводата, както и черното бесило на Апостола край София, са вечните символи на народа ни.
Оттук, от тези скали и орляци, покрити с „бели кости и със кървав мъх“, започва вторият живот на Христо Ботев – неговият път във вечността. Подвигът му е нашето духовно небе. Той изпълва въздуха на Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, на цяло Българско; слива се с нашите страдания и борби, надежди и победи. Народът и днес съхранява дълбоко в сърцето си образа на своя велик син.
Така животът, творческото дело и саможертвата на Христо Ботев стават неотделими от съдбата на България. Народът и историята, тези най-справедливи съдници, завинаги са определили мястото на войводата и поета в славната кохорта на най-големите строители на тринадесетвековна България. В съзвездието на нашите безсмъртни предци светлее пленителният образ на 28-годишния гений на България. Името му е редом с имената на хан Аспарух и княз Борис I, на Кирил и Методий, на Климент Охридски, на цар Симеон и Асеневци, на свети отец Паисий, на Георги Раковски и Васил Левски. Ботев съвсем естествено и заслужено е името, без което не можем.
Стекохме се тук, на Ботевата Околчица, от заводи, кооперативни поля, строителни скели, от обновени градове и села, от училища и войскови поделения, за дълбок поклон пред подвига на Христо Ботев и на 205-те юнаци от легендарната му чета. Изкачихме се на тази българска Голгота, за да склоним глава в признателност пред делото на загиналите в борбата срещу турското иго и фашизма, в бранните битки за свободата и независимостта на Отечеството. Ние сме тук, обзети от чувства на преклонение към всички борци – знайни и незнайни, за които патриархът на литературата ни изрече най-съкровените си слова:
„Българийо, за тебе те умряха.
Една бе ти достойна зарад тях.
И те за теб достойни, майко, бяха...“
Втори юни е Ден на героизма в името на родината. От този ден извират кристално чистите чувства на нашата патриотична гордост. Тук мълчаливо правим своя отчет пред паметта на героите и мъчениците.
Трудът, творчеството, борбата са дълбоката същност на народната душевност и битност. Те са отговорът на въпроса как България оцеля на този световен кръстопът. И не само оцеля, но се въздигна до най-високото стъпало в своето развитие.
Трудът, творчеството и борбата са главното, характеристиката и спецификата на пътя на България не само във възходите, но и в преодоляването на трагиката в нашите паметни 13 века. Това е предвечният български път, озарен от мълнии и пожари, но и от светлината на непреходното творчество. Прекъсван и съсичан, забравен и забраняван, покриван с мрак и отново осветляван от победи, съзидание и мисъл, пътят на родината не се изгубва в безкрая на времето. Този наш път потъва в ослепените очи на Самуиловите войници и се възражда в децата им. Той се срутва заедно с бойниците на Търновград, но възкръсва в Панагюрище, Перущица и Батак. Много са духовните жалони по нашия път. Достатъчно е да се посочат законите на хан Крум, буквите на светите солунски братя и българската азбука – нашата кирилица, пожарите на Априлското въстание, Шипка, Сливница, Илинден и Преображение 1903-та, победите в Балканската война 1912-1913 г.
Щастливи сме, че пътят на България достигна целите, към които се стремяха, за които мечтаеха и се бореха плеада мъченици и герои. Техните завети са наше непреходно наследство, оплодено с нови ценности; наследство, което ще бъде патриотичното богатство на всяко потомство.
Ценим и още по-дълбоко ще съхраняваме съдбовните мигове в нашата история, в които народът ни е отстоявал с кръв и слово свободата и народностната си независимост, творял е своите материални и духовни ценности, утвърждавал е хуманистичното съзнание.
За поколенията, които ни предхождаха, и за нас, съвременните граждани на България, Ботев е образец на българска смелост, сила и гордост, на беззаветна борба и непреходно творчество, които изковаха историческата съдба на народа ни. Величието на неговия подвиг, започнал от Калофер, преминал през граници и забрани, познал бури и светкавици, за да се извиси до приоблачните висоти на древния Балкан, се крие в неговата проповед, която надмогна времето. Христо Ботев постоянно търси социалната правда на века и вярва в доброто бъдеще на родината и света.
Ето това е Христо Ботев! Възправен в цял ръст над земята на България и в нашите сърца.
Обаянието на Христо Ботев се излъчва от цялостната му титанична личност на поет и публицист, учител и революционер. Каква изключителна сплав от огнен темперамент и пламенна любов към поробеното отечество, от омраза към душманите на народа и всяко потисничество, към предателството и фарисейщината. Той се кълне силно да люби и мрази. Тези два огъня изковават перото и сабята му, лирата и тръбата му. Поет и мислител, журналист и предводител, теоретик и организатор на революционната борба – той е блестящ пример на хармонична личност.
Завладяването на кораба „Радецки“ на 16 май 1876 г. е образец на революционна акция. Едновременно с качването на четата от Гюргево излитат телеграмите със съобщението на войводата до вестниците „Журнал дьо Женев“ и „Ла републик Франсез“. В него образованите европейски народи и техните правителства се призовават да протегнат приятелска ръка на борците за свободата на България. А ултиматумът на гениалния вожд на четата до капитана на кораба Дагоберт Енглендер, направен на френски език, е блестящо доказателство за цивилизован дипломатически такт и национално достойнство. Европейската преса пише с възхищение за войводата: „Хубав като Аполон, страшен и войнствен като Марса…“.
Геният на Ботев е уникално творческо и обществено явление. Той не само създава и утвърждава естетиката на българската национална революция, но я и сродява с най-прогресивните идеи на епохата. Благодарение на него българското художествено слово прехвърля естетическите рамки на възрожденската традиция, за да се превърне в непреходност с огромно политическо и социално въздействие. След „Борба“, „Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“, „Смешен плач“ и т.н. това слово се издига нависоко, изравнява се с образци на европейската духовна традиция. Христо Ботев пише най-хубавите и най-силните български редове и тласка далече напред развитието на нашата художествена мисъл. Той ратува за „всеобщий напредък“ на народа, прозира в зората на свободния ден. Ето защо, когато искаме да обясним необяснимата за някои дълбока народност на нашата култура, нейното обществено и естетическо верую, постоянно се обръщаме към Ботев.
Поетът и публицистът Христо Ботев оставя безсмъртни уроци за всички, които искат да служат на отечеството с перо, с усърден труд, с бранна жертвоготовност. Неговият кристално чист подвиг ни учи: между думите и делата не може да има разминаване; подобно на борбата за свобода и социална справедливост, днешното съзидание има нужда от силни хора, от чисти души, които поставят интересите на народа пред всичко и над всичко.
Той ни учи, че истинското изкуство е немислимо извън вълненията на времето, че то е част от обществения дълг. Не можеш да бъдеш поет или строител, художник или съзидател, ако не си готов да увиснеш „със страшна сила“ пред съда на хората и времето. Това е един от най-великите Ботеви завети. Неслучайно всички, които са научили добре този непреходен завет, остават в паметта на нацията и продължават да участват в нейния напредък.
2 юни 1981 г., връх Околчица
