На Ристо Койвисто Финландецът, живял в България, ми каза, че паузите в техния език не са мълчание и често изравняват се по смисъл с думите, а ние с непрестанното си бъбрене запушваме пролуките на смисъла; (това, последното, той закодира в пауза, обаче учтивата му северна усмивка допълни неизреченото.) Можех ли да възразя? Отколе в земята, дето все докрай не зазорява, май празнодумците са глашатаи, а мъдреците ни напускат рано, смъртта заключва вещите им устни. И слънцето все тъй трепти, захожда, но млад юнак си коня не извожда и ако мерне се развята грива – то не на бой, а на пазар отива, и аз започвам вече да се плаша, щом някой думи изведе на паша, щом им засвири сладко със кавала… Прав си, потомъко на Калевала.